Любомир Духлински

В първи курс на института учех френски. Преподавателка ни беше една младичка французойка - мадам Мария Спаски, която едва-едва поназнайваше някоя българска дума. Беше красива и лъчезарна жена, с прекрасен мелодичен глас. Между нашия френски и нейния български често ставаха доста забавни недоразумения.

Веднъж мадам Спаски влезе в клас, усмихна ни се със сияйната си усмивка, удари едно “бон жур” и каза още нещо. Ние продължавахме да я глудаме умно, но никой не мърдаше от банката си. Мадам вдигна учудено вежди и повтори думите си. От нас - същата реакция. Третия път мадам ни каза същото, но с доста по ядосан тон. Насреща й - ни вопъл, ни стон. Събрала целия си запас от български думи, мадам Спаски извика ядосано:

- Няма кой стрие чер дески?

Жената ни била помолила някой да почисти надрасканата черна дъска, ама кой да ти разбере… Че като се юрнахме всички да лъскаме дъската - направо й изтрихме боята от търкане.

Мадам знаеше имена на всички. И когато преподаваше, често се обръщаше с някоя дума към някого по име. Веднъж тя преподаваше доста дълъг урок, ние както винаги дремехме, без да разбираме и дума от преподаваното. И тогава тя се обърна към колегата Митьо:

- Не спа, Димитър? (Нали, Димитър?)

Митьо скочи като ужилен и пламенно я увери:

- Не спа ма, другарко, как ша спа? Слушам най-внимателно…

Още по-смешно беше, когато в един от уроците учехме за балета. Само че Митьо, който си беше доста тъпичък, не запомнил добре на френски балетните стъпки и когато му се падна точно на него да ги изброи, той изтърси:

- Ми… па дю дю-ю, па дю три-и и… - тук Митьо запъна, но накрая се сети и изстреля, - па дю катър…

Мадам Спаски гледаше отчаяно и две сълзички се търкулнаха по прекрасното й лице. Тя не можеше да осмисли факта, защо езикът на Волтер и Балзак трябваше на бъде вложен в устата на този монтафон необразован. Беше потресена до дъното на душата си. Митьо гледаше като теле, а останалите едва се сдържахме да не се разкикотим. В края на семестъра мадам писа на Митьо тройката, щото разбра, милата, че от него може да чака толкова френски, колкото и от неволно споменатото по-горе добиче. Това стана любимият лаф на групата ни за дълго време. Няма, няма и току някой попита:

- Вуз ете катър, Димитър? Не спа?

А Митьо, поради незнаене на братската реч, ни псуваше на чист български език.