Невероятната история на едно момче от трети клас

Приказка

Георги Михалков

1.НОВИЯТ УЧЕНИК

Беше обикновен учебен ден. Учителката, госпожа Петрова, четеше приказката „Червената шапчица”, а ние внимателно я слушахме, защото знаехме, че после трябва да отговаряме на въпроси и да преразказваме приказката.
И в този момент, когато госпожа Петрова прочете, че в гъстата и тъмна гора вълкът срещнал Червената шапчица, на вратата се почука, но в класната стая не влезе вълкът, а директорът на училището, господин Иванов. С него влезе едно малко русокосо момче. Ние всички бързо станахме от чиновете, за да поздравим господин директора.
- Здравейте, ученици, - каза той. - Това е Борко, вашият нов съученик. От днес той ще бъде ученик във вашия трети „Б” клас. Всички вие трябва да помагате на Борко да научи уроците, които вие вече сте учили и знаете.
Господин Иванов се огледа и видя, че на моя чин има свободно място.
- Борко, - каза директорът - седни до това хубаво момиче с черните плитки. То се казва Марина и ще ти помага да научиш по-бързо уроците.
Борко дойде и седна до мен. Директорът си тръгна, а ние продължихме да слушаме приказката за Червената шапчица и за страшния вълк.

2.ЧИПОНОСКО

През междучасието всички бързо излязохме навън. В големия двор на училището започнахме да играем на гоненица, а някои от нас извадиха сандвичите, които носеха за закуска. Аз, Петя и Милка нарисувахме с тебешир на асфалта голямо слънце и цветя.
Видях, че Борко стои сам до високата топола в двора на училището. Той нито играеше с другите деца, нито рисуваше с тебешир, нито закусваше. Още не ни познаваше и затова стоеше сам до дървото. Сега можех по-добре да го разгледам. Беше нисък и много слаб. Русата му коса приличаше на изсъхнала слама, а очите му бяха сини като морето. Беше облечен с дънки и бяла риза. Забелязах, че има лунички на лицето, които приличаха на жълти звездички. Носът му беше чип и веднага го кръстих Чипоноско.
Реших да се приближа до него и да го попитам защо не играе с другите момчета, но се страхувах, че ням да ми отговори и ще ме погледне намръщено.
Училищният звънец започна да бие строго. Междучасието свърши и ние се затичахме към класната стая. Борко тръгна след нас, но едва-едва и сякаш не искаше да влезе в класната стая. Дори си помислих, че ще остане сам на двора.

3.БОРКО И ГОРАТА

На другия ден, когато дойдох в училище, Борко вече беше тук. Седеше на чина и гледаше към прозореца. Беше дошъл първи в училището. Седнах до него. Само ме погледна и нищо не каза. Аз го поздравих:
- Здравей, Борко.
Той кимна мълчаливо с глава.
- Къде си учил преди? - попитах го.
- Никъде.
- Как така? Всяко дете трябва да учи - учудих се аз.
- Живях в гората - отговори Борко.
- В гора ли? - учудих се аз. Помислих, че се шегува. - Да не би да си горски дух?
- Да.
- Но как така си живял в гора?- продължих да го питам.
- Татко ми е горски и живеехме в гората - отговори Борко.
- Какво значи горски? - не разбрах аз.
- Горските пазят горите и се грижат за животните.
- А имаше ли много животни в гората? - продължавах да го питам.
- Да, мечки, вълци, лисици, зайци, сърни, елени…
- Ех, като цяла зоологическа градина.
- Много повече, отколкото в една малка зоологическа градина.
Исках още да го разпитвам за гората и за живота му в гората, но госпожа Петрова влезе и часът по „Човек и природа” започна.

4.БОРКО И ЛИСАНКО-ПОСПАЛАНКО

В междучасието не излязох на двора с другите деца, а останах в класната стая, за да попитам Борко как е живял в гората.
- Не е ли страшно в гората? - попитах го аз. -Не се ли страхуваше от животните, когато ходеше в гората?
- Не се страхувах - каза Борко. - Татко има пушка. Но не всички животни са страшни. Аз дори имах приятели животни.
- Наистина ли? - учудих се аз.
- Да. Приятел ми беше едно малко лисиче.
- Лисиче ли? Как изглеждаше?
- Съвсем малко със червеникава пухкава козина. На бузите и на гушката с бели ивици, а ушите - черни и щръкнали.
- Как се сприятели с това лисиче?
- То всеки ден идваше в двора на къщата, където живеехме. Давах му да яде.
- Какво? - не спирах да питам аз.
- Грозде. Лисичето обичаше грозде. Беше много лакомо.
- Ех. Не знаех, че лисиците обичат грозде. Беше ли дал име на това лисиче?
- Разбира се. Кръстих го Лисанко-Поспаланко, обичаше да си поспива. Когато се нахранеше, лягаше до един храст в двора на нашата къща и спеше или се правеше, че спи. Лисиците обичат да се преструват. Те се правят, че уж спят или са умрели, за да могат по-лесно да хващат кокошки и пилета.
- Ех, интересно е било в тази гора! -въздъхнах аз.
- Да, а не скучно като в училище - промърмори Борко.

5.БОРКО И МЕЧЕ-ЛАКОМНИЧЕ

Всеки ден Борко ми разказваше по една интересна случка от гората. Разказа ми и за едно малко мече, което се било изгубило. Мечето се отделило от майка си и една вечер дошло в двора на къщата, където живеел Борко. Било гладно и се разхождало из двора, за да търси нещо за ядене. Под ябълковото дърво имало паднали ябълки и мечето започнало да ги яде. После ожадняло, а близо до кладенеца имало кофа с вода. Мечето пило вода от кофата, но понеже било малко и несръчно обърнало кофата и водата се разляла. После обикаляло насам-натам из двора.
Когато сутринта Борко се събудил и излязъл от къщи, мечето го видяло и веднага избягало, но на другата вечер пак дошло и пак започнало да се разхожда в двора, сякаш си било у дома и не страхувало от нищо.
Много ми хареса случката с мечето и попитах Борко дали е дал име и на мечето.
- Да. Кръстих го Мече-Лакомниче, защото много обичаше ябълките. Когато нощем идваше в двора, аз го гледах през прозореца, а то сякаш ме чакаше да изляза, за да си играем.
- Ей, това мече сигурно е било много хубаво! - казах аз.
- Имаше големи черни очи и ме гледаше така сякаш искаше да си играем. Сега ми е мъчно и за Лисанко-Поспаланко, и за Мече-Лакомниче. Вече няма да да ги видя пак, а те сигурно ще се чудят къде ли съм отишъл.
Погледнах Борко и видях, че очите му са тъжни.

6.БОРКО ИЗЧЕЗНА

Един ден се случи нещо необикновено. Учихме за глаголите. Госпожа Петрова ни преподаваше урока за глаголите в сегашно време. Тя стоеше пред нас и много бавно говореше. Гледаше ни строго и ние не смеехме нито да мръднем, нито да продумаме нещо.
Госпожа Петрова видя, че Борко не я слуша внимателно. Той може би си мислеше за гората, за животните там, за Лисанко-Поспаланко и за Мече-Лакомниче. Госпожа Петрова погледна Борко и каза:
- Борко, повтори за кой глагол говорихме.
Борко стана.
- За глагола „гора”.
- Гора не е глагол, а съществително име - каза ядосано госпожа Петрова. - Ела отпред и напиши на дъската глагола „чета”.
Борко бавно тръгна към госпожа Петрова, но в един миг изчезна. Никой не разбра какво стана с него. В класната стая вече го нямаше.
- Къде отиде Борко? - попита госпожа Петрова уплашена. - Къде се скри?
Тя погледна под чиновете, защото помисли, че Борко се е скрил под някой чин, но той не беше под чиновете.
Започнахме и ние да го търсим, но Борко го нямаше в класната стая. Нямаше го нито под чиновете, нито на чиновете.
- Навън ли излезе? - попита госпожа Петрова.
- Не - казахме ние. - Вратата беше затворена и никой не я отварял.
- Чудно! - гледаше ни уплашено госпожа Петрова. - Сякаш Борко за една секунда се изпари. Какво е това чудо? Ох, ще ми стане лошо!
Госпожа Петрова залитна и щеше да падне на пода, но се хвана за един чин.
Ние стояхме като паметници и се чудехме къде изчезна Борко. В земята ли потъна, или се стопи като снежна топка през пролетта.

7.ЧУДОТО НА БОРКО

Звънецът би. Започна междучасието и излязохме да търсим Борко. Намерихме го на двора на училището до високата топола, където той стоеше всяко междучасие. Приближихме се до него и започнахме да го питаме как така изведнъж изчезна от класната стая и госпожа Петрова не можа да го изпита. Борко ни погледна и сериозно каза:
- Мога да преминавам през стените. Когато госпожа Петрова ми каза да напиша глагола „чета” на дъската, аз минах през стената на класната стая и излязох навън. Никой не видя как минах през стената.
- Наистина ли можеш да минаваш през стени? - попитахме го ние.
- Наистина. Ще ви покажа. Влезте в училището. Аз ще мина не през вратата, а през стената и вие ще видите, че наистина мога да минавам през стените.
Не искахме да повярваме, но се затичахме и влязохме в училището. Всички застанахме до вратата, за да видим дали Борко няма да влезе през вратата, защото бяхме убедени, че ни лъже.
Стояхме и чакахме да видим как ще премине през стената и ще влезе в училището. Чакахме, чакахме и когато вече бяхме сигурни, че Борко ни лъже или се шегува с нас, чухме гласа му зад гърба ни.
- Виждате ли - каза той. - Влязох не през вратата, а през стената.
Обърнахме се. Пред нас беше Борко цял-целеничък. Вярно! Беше влязъл не през вратата, а през стената. Бяхме изумени. За такова чудо нито бяхме чували, нито пък бяхме виждали. Питахме го как го прави и как минава през стените, но той само ни гледаше хитро и нищо не казваше.
Звънецът отново започна да бие тревожно и всички тръгнахме към класната стая. Започваше урокът ни по математика, която никак не обичахме.

8.БОРКО И СТРАШНИЯТ ВЪЛК

След края на учебния ден аз и Борко заедно си тръгнахме към вкъщи. Живеехме в един квартал. Моят и неговият блок бяха близо един до друг. Вървяхме и аз реших да го попитам кога и как е разбрал, че може да минава през стените на къщите и през стените на стаите. Мислих, че Борко няма да иска да ми разкаже и че това е неговата голяма тайна, но той ме погледна със сините си като морето очи и започна да разказва:
- Един ден, през пролетта, берях гъби, за да сготви мама вкусна гъбена супа.
- Ти сигурно знаеш кои гъби са отровни и кои не? - попитах аз.
- Знам. Татко ми ме беше научил да разпознавам гъбите. Вървях в гората и незабелязано навлязох много навътре. Подсвирвах си. И както берях, изведнъж видях, че от един храст ме гледат две страшни зелени очи. Изправих се. Беше вълк. Чакаше да се приближа до храста, за да скочи и да ме сграбчи. Хвърлих кошницата с гъбите и хукнах с всичка сила. Тичах. Вълкът ме гонеше. Усещах, че е зад мен. Стигнах до къщата, блъснах се в стената и за мое учудване минах през стената. Така се спасих. Вълкът остана вън. В този миг разбрах, че мога да минавам през стените. След това опитах няколко пъти и наистина минавах спокойно през стените.
Слушах Борко, гледах го и пак не можех да повярвам, че наистина минава през стените. За първи път имах такъв вълшебен съученик и не знаех това хубаво ли е, или лошо.

9.БОРКО И ШОКОЛАДЪТ

Беше неделя. В градинката пред блока играеха много деца. Видях, че и Борко е там. Както в училището, и тук, той стоеше отстрани сам. Отидох при него.
- Здравей - казах - защо не играеш с момчетата?
- Исках да играя, но те ми казаха, че съм побъркан и си измислям небивалици. Въобразявам си, че мога да минавам през стени.
- Не си побъркан - успокоих го аз. - Ти си момче като тях, но можеш да правиш нещо, което те не могат и ти завиждат.
- Марина, ти си ми най-най-добрата приятелка - каза Борко и сините му очи светнаха като звездички. - Обичаш ли шоколад? - попита ме той.
- Обичам.
- Ще ти подаря един шоколад.
- Но ти нямаш шоколад - погледнах го аз. - От къде ще го купиш? Може би нямаш и пари?
- Няма проблем. Ето магазинът отсреща - посочи Борко към кварталния магазин.
- Но днес е неделя и магазинът е затворен - казах аз.
- О, това не е важно - и Борко се затича към магазина.
Видях само как мина през стената на магазина и изчезна. След малко отново се появи, носейки един голям шоколад „Милка”.
- Заповядай - каза той и ми подаде шоколада.
- Не го искам - отговорих аз ядосана. - Този шоколад е краден. Ти го открадна и не искам краден шоколад.
Обърнах се и избягах.
Борко започна да вика след мен.
- Почакай, Марина. Само ти си ми приятел. Само ти ми вярваш. Не си отивай, моля те.
Той продължаваше да ме вика, но аз се правех, че не го чувам и тичах към вкъщи.

10.ТРУДНИТЕ ВЪПРОСИ

У дома влязох в моята стая, легнах на леглото и се замислих. Зададох си пак въпроса хубаво ли е човек да минава през стените, или не? Исках да си отговоря на този въпрос, който ме измъчваше, откакто разбрах, че Борко може да минава през стените. От една страна ми се струваше, че е хубаво да можеш да минаваш през стените. Влизаш там, където никой не може да влезе. Ако случайно някъде не те пускат да влезеш, можеш да минеш през стената и никой няма да разбере как си влязъл. Можеш да влезеш в някоя забранена стая и да видиш интересни неща. Можеш да влезеш някъде, където не пускат деца. Можеш дори да отидеш на кино и да гледаш филм, който е забранен за деца.
Но от друга страна не е хубаво, защото може да ти се прииска да откраднеш някой голям шоколад, както днес Борко открадна шоколад „Милка”, за да ми го подари. Да, не е хубаво да използваш умението си, за да направиш нещо лошо. Ако имаш такава дарба, трябва да правиш само добри неща.
Така си мислех и ми беше мъчно за Борко, защото другите деца го наричат побъркан и не искат да играят с него. Беше ми мъчно, че е сам и няма приятели. Затова реших да му помогна. Та нали нашият директор, господин Иванов, ми каза, че трябва да помагам на Борко.

11.АЗ И БОРКО

Когато сутринта отидох в училището, Борко ме спря пред вратата на класната стая.
- Сърдиш ли ми се? - попита ме той.
- Не ти се сърдя - казах, - но не трябваше да влизаш в затворения магазин и да крадеш шоколад.
- Да. Права си - призна Борко. - Не трябваше. Когато за пръв път разбрах, че мога да минавам през стените, бях радостен и щастлив. Мислих си, че аз съм единственото момче, което може да минава през стените. Бях сигурен, че това е нещо необикновено и хубаво, а сега виждам, че не ми трябва да минавам през стените. Искам да съм като всички. Искам да не ме смятат за побъркан и да мога да играя с тях, да бъда като тях.
- Ти си като всички - казах аз. - Всеки притежава нещо необикновено. Ти притежаваш умението да минаваш през стените, а това означава, че за тебе няма препятствия, че ти можеш да преминеш и през най-голямата стена, която се изправи пред теб. Но трябва да знаеш, че всеки човек притежава нещо, за да прави добро. И ти с твоето умение трябва да правиш добро, трябва да помагаш на другите.
- Да правя добро ли? Да съм добър ли? Как? - попита ме Борко.
- Много лесно. Не трябва да бягаш, когато учителите искат да те изпитат, а да се опиташ да отговориш по най-добрия начин. Не трябва да крадеш шоколад дори когато искаш да го подариш на най-добрия си приятел.
- Да - съгласи се той. - Ще правя добро и няма да съм тъжен, че мога да минавам през стените.

12.ПОЖАРЪТ

Денят беше слънчев. Аз и Борко се връщахме от училище. Вървяхме по улицата към квартала, в който живеем, и бързахме да се приберем, защото на другия ден имахме много уроци и трябваше да пишем домашни работи.
Когато наближихме къщите, които бяха до кварталната църква, видяхме, че пред една от тях има тълпа от хора. Затичахме се натам. Къщата гореше. Хората се опитваха да угасят пламъците, а пожарните коли още не идваха. На тротоара седеше малко момиче и плачеше.
- Котето ми остана вътре. Не можах да го взема. Ще изгори.
- Котето ли? - попита я Борко. - Не плачи - каза той. - Ще го спася.
Борко даде ученическата си раница на мен и се затича към къщата. Хората го гледаха уплашени. Той мина през стената и влезе вътре. Не след дълго излезе пак през стената, носейки уплашеното коте.
- Браво, браво - започнаха да викат хората. - Ти си герой!
Борко се приближи до момичето и му даде котето.
- Благодаря ти - продума то. - Ти спаси моята Мици.
- Ето, направи добро - казах аз.
Той само ме погледна и в сините му очи видях радост, а не тъга.

——————-

Гр. Будапеща, 22. 01. 2023 г.