Иван Антонов

1.
За вино щом се заговори,
а ний изпили чашата си, пак повторим,
духа на Хаям ни обладава
и кой тогава дръзнал би със нас да спори?

2.
В живота си, когато ти над своя път се трудиш:
в нощта чрез сън, в деня от светлина събуден,
то пътят непознат пред теб е знай,
но погледни назад - във бъдещето да не се изгубиш!

3.
Света когато осъзнаеш в самотата,
ти пожелай си да си камък във водата,
да си вода в твърдта му,
когато се руши безмилостно скалата.

4.
Какво от туй, че си написал стих?
Ако любов от думите не заблести,
душата тя нагоре ако не въздига,
поезията тъй напразно осквернил си ти.

5.
Мъдра книга са очите на човека:
любовта у младия нагоре вае в тях пътека,
а на стареца са кладенец с тъга
и умората дълбае го полека.

6.
Свободата… Тя стремежът е на всеки роб,
гнева му ражда поднебесен,
ала отвежда често пътят й до гроб,
до който той пристига с песен.

7.
Възторга си напразно ти изплиташ вдъхновен -
светът все още е жесток, себичен,
не е човекът в него от човек обичан
и от това духът е страшно уморен.

8.
О, не приемай, че е от студа единствено студено,
по-хладна е човешката душа,
в която всичко е пресметнато и подредено,
но думите й ледени не могат да те утешат.

9.
Понякога смъртта ни изненадва -
пристига в неочакван, светъл час,
провлачва писък в миг животът покрай нас,
когато литнала душата ни се радва.

10.
В тихата нощ лунният диск
ни напомня момиче,
склонило глава от небесната вис,
то във сърцето за обич наднича.

11.
Щом изчезне похотливата ти страст
и за повика на тялото изгубиш глас,
то тогава във душата си оставаш
покорен на любовта и съкровената й власт.

12.
Когато стигнеш старостта
и немощен отвориш сетната врата,
а мъдрост от живота си не си получил,
напразно си вървял по пътищата на света.