ДРАМА
ДРАМА
Живият живот е и присъда.
Паметта е глътка въздух всяка сутрин …
Няма как без мъртвите да бъдем
още живи
и да оцелеем днес и утре.
Няма как без спомена за мама
да вървя спокоен и изправен.
Няма как без разговор с баща ми
да съм и с останалите равен…
Няма как -
Животът е присъда.
Доживотна.
И без право на замяна.
А чрез моста ни към мъртвите ще бъдем
сигурната истинска промяна…
Но нали за господаря и за роба
е еднаква притчата за храма!?
Тя е в нас от люлката до гроба.
И в това е и човешката ни драма.
27 ДЕКЕМВРИ, КЪКРИНСКОТО ХАНЧЕ
Декемврйският вятър
отново подсеща
безсмъртната песен за Дякона.
И прехвърчат снежинки по пътя
с вековно проклятие…
Изгорени от парене,
още се учим да духаме,
тъй както някога.
А край Къкрина дебнат пак
гнусни и гузни предатели.
Тук
от ханчето тръгва
мълвата за Левски
и присъдата -
път на Апостола
и към бесилото,
да остави чрез нея навеки
велико наследство
и в завет
на България силата.
КЛАДА
На 20 декември 1943 година в Тузлушкия край избиват 18 души,
сред които са и шестте ястребинчета Надежда, Иван, Ценка,
Цветанка, Димитринка и Стойне.
Като изстрел
крехкото треперещо гласче отеква
под палача изверг жалък:
- Не, не ме убивай, чичко,
аз съм малък…
И Стойне
и досега очаква в отговора
милост и пощада
там край ямата
с телцата детски на площада,
в гроба плитък и сред пепелта
в една жестока клада…
След садизма на една тузлушка
и необяснима драма…
И до днес подвиква някой,
че у нас фашизъм няма.
Ако не е имало фашизъм
в нашата държава,
означава,
че и сега той оттогава
още продължава
да ни заразява…
МИНАЛО НЕВЪЗМУТИМО…
По повод табелите „Комунизмът е престъпен …”
Репетирахме отборно
в театрална трупа…
Аз бях групов отговорник
на „престъпна” група…
Да, за нея отговарях.
Самодейна сцена…
Рецитирахме Вапцаров.
Даже Пеньо Пенев…
Вечер пеехме частушки.
Руски сатиричен вкус.
Даже „Здравствуйте, братушки”
знаех също наизуст…
И сега една табела
слагат явно и за мен.
С нея, казват, са отнели
най-щастливия ми ден…
Минало невъзмутимо,
аз на себе си простих
и не казвам, че те има
още в моя сън и стих.
ПАМЕТ ЗА ПОЕТИТЕ
Изтече след поредния порой,
животът ни безмилостно изтече…
В калта се питахме, а знаехме ли кой
с безумните въпроси ни обрече!
Какъв бе смисълът, цената му каква
остана в изплатените му суми!
Над нас ще никне новата трева,
а няма спомен за предишните ни думи…
И няма памет за предишни стихове,
за вярата. Надеждата къде е?
Какво ни даде? И какво ни взе
една безсмъртна, най-безсмъртната идея!
Днес виждаш вече - всичко е пари.
И няма думи. Давим се в числа.
Дори са други детските игри
в часа на Яворов и синята мъгла…
И вече нямат никаква цена
онези пориви, мечтите без цени.
Аз искам да те помня все така…
В часа на Дебелянов остани.
В часа на Ботев и на Вазов поживей.
И Пеньо Пенев и Вапцаров ти помни.
Кажи на Смирненски: „Приятелю, здравей!
Аз дишам твойте юношески дни.”
Сега са други всичките игри.
Понякога от тях потъвам в срам.
А как ще бъдете след нас и по-добри,
без Павел Матев,
без Валери
и Дамян !?
Изтече след поредния порой,
животът ни безмилостно изтече .
В калта се питаме дали ще има кой
да пази утре думичката вечен…
ПОВЕСТ
Простете ми всичко, не крия.
Бе искрено
чисто по детски…
Престъпно обичах
Русия.
И вярвах
в Съюза Съветски…
Престъпно се радвах
с Гагарин.
Прелиствах
Борис Полевой…
В човека бе моята вяра.
И повест за моя герой…
Животът престъпен остана
в табела за вчера -
вина.
В табела Табу
и Забрана
на вчерашна човещина.
