Николай Христозов

След време
ще намина пак оттука.

ПЪРВА ПЕСЕН

Десет години
те чакам да дойдеш,
Цветане.
Вече съзирам:
изгрява над Сливен
синьо сияние.
Вече дочувам:
забързани стъпки
звънват неясно,
губят се някъде,
после избликват -
отмерени,
властни -
и по гранитните
пловдивски хълмове
слизат
и светят.
Стигат до мен.
Стават удари на сърцето ми.

Вече усещам:
зреят във мене
стихотворения
тъжни
и светли.

Значи дошъл си.
Значи е време.

Днес се събудих във Пловдив
от звън катедрален,
Марица разтвори звездите
в себе си
като кристали.
Нощните облаци,
върху небето
миражно изплували,
пламнаха
и се стопиха
в слънчевото ликуване.
Само луната остана -
една хризантема прозрачна,
притисната от ветровете
върху
небесната
мачта.

Много е хубаво в Пловдив!
Сърцето ми
все тук се връща!
Знам:
всичко в света се заплаща.
И щастието - също.

Всеки го плаща с най-скъпото.
С живота.
Или с парите.
Аз със какво го заплащам?
Не тебе.
Себе си питам.

Най-скъпото.
То е винаги свое -
като спомен.
Кичур златисти коси?
Или целия свят огромен?
Хората с него живеят.
Пазят го.
И завещават
с него да бъдат погребани.
И лягат до тях отляво
сребърни чаши,
златни огърлици,
гривни елмазни,
пръстени с букви,
медалиони,
медали разни.

Нейде в Украйна
лежи твоя брат
Асен Драганов.
На деветнайсет,
в четирсет и втора убит.
Партизанин.
Върху гърдите му сложили
вместо медал -
очилата,
които бе крил -
да не би във тила да го пратят.

Теб те погребаха,
както поиска:
с една хризантема,
суха,
седефено бяла,
с неоронено семе,
в кутия картонена,
с прозрачна хартия отгоре.
На деветнайсет години.
През петдесет и втора.

Една бяла въздишка,
дар от живота
за тебе.

Аз още не съм завещал
как да бъда погребан.

Прииждаме
в отблясъка на твойта светлина.

ВТОРА ПЕСЕН

Снимката има да казва
много слова.
Но как да разпитаме
нейното изображение?
Трябва
да я превърнем отново в това,
от което е само частица -
в движение.

Движение
на забързани детски крака.
Забавяне пред входа:
- Ние сме…
- Ясно!
Милиционерът се усмихва широко.
Така,
че краката
нагоре
сами се понасят.

И още една врата се отваря.
А там,
там чака човекът,
когото познаваше
дълго
преди да го видиш.
Чака във залата сам.
С кафява лула.
Незапалена.
Пълна.
И тичат децата към него.

Снимката пак
подробно разказва
за всичко.
Вижте Димитров,
безпомощен пленник
на шумната детска тълпа,
заключен
от детски целувки,
от детски усмивки,
от детски гласчета,
от погледи детски,
от детски лица,
от детски надежди,
от детски тревоги,
от детски въпроси…
Димитров!
Във обръч
от пърхащи детски сърца,
от хълмчета нежност
русокоса
и тъмнокоса.
- Как си прилича с портрета! -
учуден шептиш.
Димитров те чува:
- Не аз, а портрета -
на мене.
Портрета е само
хартия,
разбираш ли ти?

/Това разбери,
разбери непременно!/

Децата запяват.
Димитров запява със тях.
Децата играят.
Димитров с децата играе.
След туй всички сядат.
Ти си останал прав.
Ти гледаш
Димитров.

Ти питаш
Димитров
каква е
в очите му
тази особена светлина?
Не идва ли тя
от полилея разкошен?
Не,
друга е тя.
По-скоро това е една
минзухарена светлинка
от газениче
среднощно.
Димитров си шепне
някакви срички,
слова,
тъй както си шепнат
малките словослагатели
преди да привикнат.
После повдига глава,
сякаш се вслушва.
Може би викат го
някъде?
Може би нужен е
някъде
в същия ден?
Нещо,
което не може
да се отложи?
И колко е бледен!
Може би е уморен?
А може би -
много е болен?
Не, невъзможно!

Ето,
той тръгва към вазата с бели цветя
и дава
на всяко дете
по една хризантема.
Най-едрата и най-бялата от тях
подава на тебе.
И ти като в сън я поемаш.
На всички раздаде.
На себе си -
нито една.
Димитров остана без хризантема,
дечица!

Ти тръгваш в света
с това малко
кълбо
светлина
с листенца искрящи.
Като лъчи на зеница.

Спомням си Сливен, гордо надвесените
скали над него и малката къщичка в
крайния квартал, където израснах и
възлюбих този живот. Спомням си
баща ми да ме води из улиците,
майка ми нежно да ме завива в
полусън…

ТРЕТА ПЕСЕН

Побързай
да си спомняш свойто детство.
Завръщай се
при синята скала.
Скалата -
синя като пътешествие,
като крайбрежен плясък на крила.
Завръщай се
на острова,
където
на детството ти приказките спят.
Тук постоянно духат
ветровете,
те твоя кораб бял ще понесат
където пожелаеш,
ще избистрят
над теб небето -
да ти светят там
балканските звезди
големи,
чисти
като звезди
над океан.
И всички сънни улици
събуждай.
Тополи
ще те ръсят
с шепот бял.
Ще падаш от умора -
но е нужно
да стигнеш и до своя кораб,
спрял
във оня краен залив.
Там каютата
те чака незаключена.
Вземи
от пода й
тетрадките с маршрути,
с необитаеми
морета и земи
и върху дъсчената груба маса
на нужните места
ги разтвори.
И чак тогава
погледни компаса
в една картонена кутийка
скрит.
С капак прозрачен -
като всички други
компаси по света.
Със светещ диск.
Постой така,
докато се изгуби
в далечината
твоя
залив
чист…
Завръщай се,
завръщай се по-често,
докато
имаш
време
на света.

Със първото припомняне на детството
разказват,
че настъпва
зрелостта.

Животът
с везни ме претегли
и дълго ме гледа в очите.

ЧЕТВЪРТА ПЕСЕН

Среднощен звън на градския часовник.
Какво ми каза той?
Какво ми спомни?

…На вятъра невидимите шепи
загребват вън
тополовия шепот.
И удрят се в стъклата осветени
листата -
като птици заслепени.
Той влиза тихо -
с вятъра
и с оня
среднощен звън на градския часовник.
Стои пред теб.
С усоен дъх на здравец.
С винтяга избеляла и корава.
Със шмайзер, тъмен от нагар,
през рамо.
Лицето -
в светли белези от рани.
- Аз съм Животът.
Ида отдалече.
Ти ме повика.
Време ли е вече?
- Да, време е.
- Не се ли плашиш?
Гледай
с какво постигам своите победи.
Аз целият съм в рани
от куршуми.
Под тях -
бразди от мечове безумни.
А още по.дълбоко
са следите
от копията
и стрелите.
А виждаш -
трябва още да воювам.
Страхуваш ли се?
- Не, не се страхувам.
- Тогава слушай,
аз те знам отдавна.
В очите аз те гледам
непрестанно.
И всичко туй, което си -
е мое.
Но знаеш ли
законите на боя?
Под щиковете
и под знамената
еднакъв дял поемат
рамената -
и силните,
и слабите.
Това е
най-висшата ми справедливост.
- Зная.

И още дълго в тая нощ те пита
Животът
и те гледа във очите.
А щом фитилът догоря,
си тръгна.
И ти остана в стаичката тъмна
пред малката кутия,
откъдето
се устреми
направо към сърцето
невидимо
облъчващо
сияние.
И ти в потока от лъчи
застана
като пред рентген
строго, отговорно,
цял осветен,
пронизан
и разтворен.

А вън ехтяха
тежките
ботуши.
Градът се будеше,
във тях заслушан.
Премина Той
край фурната запалена,
край тъмната редица
недоспала,
под чийто поглед
още сънен,
топъл
набъбваше в коритото
тестото.
След туй се смеси
с утринната смяна
пред фабриката дочено-басмяна.
Като богини
сплели плитки руси
поглеждаха го
босите Маруси.

Преди да съмне
белезите смътни
изгряха
с блясък фосфорен
отвътре
и се стопиха.
Властните му стъпки
се разпиляха
като
земни
тръпки.

Нашата планета на ръката си
аз нося днес.

ПЕТА ПЕСЕН

Трудно е
на четиринайсет години
цяла планета да носиш.
Съскат в ръката ти
мълнии сини
и метеорни откоси.
Центростремителни
и центробежни
сили през теб разговарят.
Ти леденееш
във полюси снежни,
в огън тропичен изгаряш.
В твоята длан Хималаи
са впити,
пясъци спят
нажежени.
Бурите грабват дъха ти.
Реките
тръгват
по твоите вени.

Трудно е
пет материка да сложиш
върху ръката си детска,
да побереш върху нея
тревожното,
разединено
човечество,
дял да поемеш от оня последен
бой справедлив,
неизбежен,
да отговаряш
за всяка победа,
за всичките поражения.

Гледай,
върти се пред тебе Планетата,
цялата песен
и грохот.
Смесват се там
цветове
и полета,
граници
и епохи.
Плъзва
червеният цвят
върху Азия,
Волга с Янцзе
се пресича,
Сталинград в джунглата
в миг се показва -
Диен Биен Фу
се нарича.
В Куба скалите
с Балкана се срещат.
/Туй е за теб неизвестно
както и ние не знаем
къде ще е
утре
Сиера Маестра./
Върти се Планетата
дръзко
и смело,
весело
и тържествено,
меридиани и паралели
оплитат я
като прожектори.
Вдигаш я -
сплав от лъчи и въртене.
Тя засиява
дълбоко,
чиста и бяла
като хризантема.
Твойта ръка е стъблото й.

Сърцето ми бие
в бетонобъркачките
и далекопроводните жици
са моята лира.

ШЕСТА ПЕСЕН

Човешките сърца от звуците трептят.
О, те са като арфи -
даже и по форма.
Мълчат,
когато непонятен е край тях звукът,
но близък ли е -
звънко с него заговорват.
Едни сърца трептят
от песен на капчук,
а други -
от звъна на празнична камбана.
А трети -
като рибите -
очакват ултразвук,
за да събуди в тях
неясни колебания.

А твоето сърце?
Защо не трепна то
от стъпки,
плахо идващи
към тебе,
от шепот
светъл като падащ лист?
Защо
подобно на насочена антена
то цялото трептеше
всеки път,
щом звъннат
далекопроводни жици,
които през изсечени гори
вървят
и по които
никога не кацат птици?

Не трябва да те питам.
Ти мълчиш,
разтворен в тоя звън
тържествен и огромен.
Той броди из Балкана,
из клисурите бучи
и сипе над скалите тонове мажорни.
Трептят от него
само силните сърца,
а слабите
изгарят
като птичките взривени,
надолу полетели -
сякаш светещи клъбца -
със мъртви песни
в човките червени.

И в тия пещи буйни, разгорели,
ще скочиме сами да се стопим
във социалистическа стомана.

СЕДМА ПЕСЕН

Тук на поляната,
която смътно пази още
безсънните ти стъпки,
мислите ти нощни,
посрещна ме заводът за стъкло,
изваян
от твои стихове,
от тътен
и сияния.

Здравейте, пещи!
Вашите гърди са пълни
с планетно вещество,
с протуберанси
и със мълнии.
Здравейте, звездни сънища,
усмивки огнени!
Здравей,
Земя,
далечното си детство спомнила.
От улеите-мигли
бавно
капят
сълзи от звезден плач
и се разтапят
под пресите,
за да избликнат после
във земни съдове -
горещи, лъченосни.
Стъклото също свети!
Стъклото също се раздава!
Като стоманата
и то се нажежава!

Хей, майсторе,
в отблясъците лумнал,
ще ме приемеш ли
на дългата трапеза
със огнени бутилки?
Ти си странно трезвен.
Кажи,
как тъй стъклото свети?
С дълги щипки
той вдигна стъклена сълза,
трепереща
и беззащитна
като зверче,
което няма где да се укрие,
като изтръгнато сърце,
което още бие -
и над коритото с вода
я спусна
плавно.
- Металът от това се закалява…

От тази ледена целувка
тя изтръпна.
Прерязаха я
рой лъчи
със болка смъртна.
И тя за миг
разцъфна
като хризантема
и се разсипа
върху
плочата
студена.
Какво от туй?
Тя светеше
като стомана!

И аз си мислех пак за теб, Цветане.

Тук-там
по склона
дремеха житата,
сънувайки
обилно,
тежко зърно.

ОСМА ПЕСЕН

Какво сънуват младите жита?
Навярно галещата длан на вятъра,
целувки слънчеви и зной екваторен,
дъждовен звън
и шепот на листа.

В зелените им сънища блестят
като безброй звезди зърната утрешни.
И може би се случва тъй -
градушка
да връхлети във миг,
когато спят.

Тогава
върху ледената стрън,
от скършените им стъбла наведени
като зърна заоблени и едри
изтича
техния
прозрачен
сън.

Ще ме изгаря мъка
цял живот
за стиховете твои недовършени,
от снежната виелица
прекършени,
сънувайки
обилен,
тежък
плод.

За любовта си няма да говоря.

ДЕВЕТА ПЕСЕН

Загребвам
шепа твои стихове
да ги отсея.
И виждам,
вятърът на времето пилее
премного думи.
Ти за тях не искай завет!
Виж!
Във ръцете ми
завинаги остават
най-тежките ти думи:
вярност, обич, щастие,
родина,честност, мъжество, безстрашие.
Любимите ти думи,
които имат само
единствено число.
Множественост -
нямат!

О, тези думи,
като пътни знаци очертани
върху кръстосаните линии на мойте длани,
скалисти острови сред шумни океани,
самотни малчаливци сред тълпи бъбриви,
без блясък,
непрактични,
недвусмислени
и саможиви,
без отражения,
без двойници
и без себеподобни,
еднакво подранили -
и еднакво старомодни,
на лекомислие и на кокетство
чужди.
Те именно такива
на света са нужни!

А тези тъжни, тъжни, тъжни
твои стихове
„За любовта си няма да говоря…”
изгориха
дланта ми с думата „любов”,
с това, което е било
не само граматически
в единствено число…

Ако потрябва
петолъчката на гроба ти
да заменя със дума -
няма дълго да се ровя.
Ще взема думата самотник
Дълг.
Това е
най-вярната ти дума.
Друга аз не зная.

Ще имам дом, децата ще ме питат
защо съм толкоз радостен и весел.
А аз по детски ще им се усмихвам
и ще им шепна в стихналата вечер…

ДЕСЕТА ПЕСЕН

Аз вече имам дом.
И две деца,
които
ме питат всяка вечер.
О, само как ме питат!
На входната врата:
- Защо не дойде рано?
Докато се събувам:
- Защо ни лъжеш само?
Под моите целувки:
- Ти само ни прегръщаш,
а с нас не си играеш.
И си такъв намръщен!
Изтръгвам се
от плена на детските ръчички:
- Аз имам работа.
Играйте си самички.

Пред моята врата
се сгушват мълчаливо
и детския им укор
направо
в мен
се впива:
- Не прави нищо,
просто си пише всяка вечер,
а приказки не иска
да ни разказва вече…
Отнейде тътрят стол.
И мислят, че не чувам.
Катерят се по него.
След малко ще изплува
на малкото прозорче
една главица сива,
а подир нея -
черна.
Ще светнат боязливо
две мънички слънца
полуизгрели,
вперили
в мен четири въпроса:
два пъстри
и два черни.
- И приказки дори
не иска да разказва…

Пред този детски съд
мълча сразен,
разкаян.
- Добре, деца,
ще дойда.
Но първо си легнете.
Две мънички луни
полуизгрели
светят
под бялата завивка.

- На тоя свят живяло
едно момче вълшебно.
Живяло в две държави -
на Сините скали
и на Петте тепета.
Едни били богати
със сребърни монети,
а този батко имал
за всичко
много време.
Защото притежавал
вълшебна хризантема.
И тя му дала време
да иде да се бори
със враговете зли,
а на добрите хора
да прави добрини.
И времето му стигало
да спира ветрове,
скали със гръм да вдига,
заводи да строи,
да пълни язовири.
- А да разказва приказки?
- И приказки.
Разбира се.
За всичко имал време.
Дори да завещае
на хората сърцето си.
Тъй стигнахме до края…
- Навярно този батко
живял е
дълго време?
- О, не…забравил просто
за себе си
да вземе.
- А ти защо си нямаш
такова бяло цвете?
- Когато имам време,
ще ви разкажа.
Спрете!

Един въпрос на прага
краката ми завърза:
- А как ще имаш време
щом все за нещо
бързаш?

Мой е всеки ден
и всеки век.

ЕДИНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Професорът вписва във моя бележник:
„Отличен.”
Олекнал,
почти оглупял,
по етажите тичам,
във джоба си стиснал
петица по маркс-ленинизъм.
На входа ме блъсва виелица снежна.
Излизам.
Не ми се чудете!

Такъв съм -
с виелици споря
и прав срещу бурите крача.
Гледайте, хора!
Трамвай номер четири пак е препълнен.
Останах.
Край мене -
студенти.
Впрочем, къде си, Цветане?

„Къде си?” попитах
и чаках да ми отговориш
тогава,
в студентската зима на 52-ра.

Къде си?
Във снежно мълчание
спят върховете.
Ти тука прие своя сектор
от фронта планетен.
Марксизмът ти даде високата длъжност
инструктор.

Инструктор -
звучи като истина,
трудност
и утро.
В родопско безмълвие,
в люлка от тъжни напеви
е щабът ти
с име свенливо
и девствено -
Девин.
Ти тук откога си -
не зная.
Ти сам си владетел
на своето време,
на дните
и на вековете.
Тук стражите борове
нощем
тревожно те будят
да чуеш от тях
поръченията
на бурята.

Скалите изстинали пукат в зори
да ти пратят
на слънцето шифъра огнен,
промит от росата.
От своите облачни крепости
литват
орлите
с крила неподвижни,
със ледена броня
покрити.
Когато се връщат,
помахват ти
плавно
отгоре,
за да приемеш
тяхната вярност
орлова.
И тръгваш
със вълчи шпалир
към селата, където
лежи утаения мрак
на беззвездни столетия.

Вървиш по пътеки
от песни,
въздишки
и грохот,
вървиш през пожари,
руини
и сънни епохи -
докато пред теб не изгрее
една хризантема
в безсънно прозорче,
от топлия дъх запотено.
Една засияла сигнална ракета,
която
ти казва, че чакат те свои,
другари и братя,
да чуят слова
като белия вятър напролет.
Безспорни.
Единствени.
Верни.
Като парола.

Крилото ми пречупи хладна буря.

ДВАНАДЕСЕТА ПЕСЕН

„Къде си?” - питах
и не мислех аз,
че може би и ти ни питаш:
- Где сте?

Една настръхнала
огромна
преспа
край Девин
задушава твоя глас.
Далече ли е от Доспат до Девин
или е близо?
Кой ще изчисли
между живота и смъртта
дали
стои безкрайност
или мигновение?
Четирсет километра
се измерват
със осем часа гневни ветрове,
с една бездънна нощ без цветове,
със бял покой
без граници и време.

…Напразно боровете
без да спрат
ти пращаха сигналите за връщане.
Ти беше глух.
Ти бе на път.
На път!
И те от мъка
клоните си кършеха.
Напразно
в тоя вихър разлудуван
скалите
с тътена на вечността
те връщаха.
От бясното надуване
гърдите им
се пръсваха
в нощта.
Орлите, литнали над нощната гора,
те спираха
с почти човешки писък.
Но ти не спря.
Те късаха пера,
окървавени,
горди
като истини.
Когато трепна в тъмнината
Девин,
вълна от сняг
те плисна
с порив гневен.
И върху теб застина
бяла
преспа…

А може би и ти ни питаш:
- Где сте?
А може би ни викаш да разтворим
като разцъфнал храст
със две ръце
застиналата преспа.
От затвора й
да вземем
твойто зъзнещо сърце.

Лежиш,
от бяла тишина приспан.
Гласът ти само
още търси брод:
- Чуй, Девин…
деви, чуйте ме…
Доспат…
Деспот…

…В далечината чакащият Девин
е строг
и неотложен -
като пленум.

Аз съм сам
самолет,
комбайн
и влекач.

ТРИНАДЕСЕТА ПЕСЕН

„Къде си?” - напразно те питах.
През вихри понесен,
и ти в утринта мразовита
попита: „Къде съм?”
„Къде съм?” В ушите ти свири
безумно движение
и странни мотори напират
във теб нажежени.
„Какво съм?” Кристали от лед
се разтапят в клепачите.
„Аз сам съм сега самолет
и комбайн, и влекач съм!”
- Военен влекач. Нечий глас прозвънява
в пространството.
Кристалните звуци през теб преминават.
„Аз сам съм…”
- Как сам? Погледни - тук е
цяла военна колона!
Пред тебе блещукат
звезди върху тъмни пагони.
Две груби ръце те загръщат
в шинел да те сгреят.
Ти идваш отнякъде, връщаш се,
шепнеш: „Живея…”
Майорът мърмори:
- За майка си не помисли ли?
Момчешка история…
Строг е гласът командирски.
И ето го Девин.
Във белия град под скалите
с влекача военен
ти влизаш като победител.
- Къде, в лазарета ли? -
пита майорът намръщен.
- О, не! В комитета.
На пленума! - ти му отвръщаш.

И гледа след теб командира
как стъпваш изправен.
Ръката сама се повдига
и чест ти отдава.

Нека падна на щурма във първия ред,
устремен
за още крачка напред.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Пленум -
дума латинска,
на български „пълно”.

Пълна стая с очи,
пълна стая с небе,
с дъх на здравец и слънце,
на бор
и на мълния,
с тишина
и със ручей
от залез
сребрен.

И единствено дългата маса
е празна -
деловият президиум там не седи.
На легло,
полулегнал и полузалязъл,
със виелица, дремеща в твойте гърди,
своя пленум провеждаш.
/Президиумът почетен
е заел неизменните свои места
на стената
във ред правоверен и точен./

Пленум -
пълно сърце с викове на нощта,
със сияние снежно,
със лед
и със огън,
със живот
и със смърт.
Не на тясно легло,
а на кораб лежиш
неподвижно
и строго
и вълни от очи
плискат твойто чело.
Ти пътуваш във времето,
в светещи вихри
към България -
чиста,
голяма,
добра -
и ръцете край теб
натежават от цифри
и от бъдеще.
В твоите мисли изгрял,
звезден кораб за миг
прекосява
небето
и залива Земята
с червени
лъчи.
А когато напълваш
догоре ръцете
и преливат докрай
сърца и очи -
твойте длани
са вече студени
и празни
и раздадено -
цялото твое сърце.
Твоят кораб се люшва
във смътния
залив
и притихва,
достигнал
до своята цел.
Върху тебе валят
като залезен шепот
рой прашинки.

И като взривена искра
твоят
глас
светва:
- Дневният ред е изчерпан.

Тишина.

Може би пленум значи
д о к р а й?

Завещавам ви
мойта свещена любов
и сърцето си -
честно и младо.

ПЕТНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Закрили пътя на смъртта
с една стена от пламък,
стоят пред бялата врата
седемдесет и двама.

И всеки е застанал пръв.
За теб, вместо циклами,
във вените си носят кръв
седемдесет и двама.

- Елате - ти ги каниш с глас,
от тишина задавен -
за вас подарък имам аз,
седемдесет и двама.

От сняг ми побеля кръвта,
но светят като знаме
сърцето ми и любовта,
седемдесет и двама.

- Но ние идваме с букет
червена кръв! Ти само
си избери - стоим пред теб
седемдесет и двама.

- Не, късно е. Едно сърце,
една любов голяма -
дали ще ви потрябват те,
седемдесет и двама?

Една сълза във теб блести,
дълбока като памет.
В една сълза побираш ти
седемдесет и двама.

Тя се търкулва с тъжен звън,
прощална, изживяна.
И се разпръсват като в сън
седемдесет и двама.

Къде сте вие? В моя град,
в Доспат или в Хавана?
О, как ви търся в тоя свят,
седемдесет и двама!

Не искам нищо друго аз,
освен другарско рамо
до мен - на някого от вас,
седемдесет и двама.

Не ще загине верността
на таз Планета. Няма! -
щом има някъде в света
седемдесет и двама.

Ще мина пак
край клонестата круша,
на сянка
под дъба ще си почина.

ШЕСТНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Ти искаше чак до столетния дъб,
до своята есенна зрялост
да стигнеш.
Но падна напролет сред път
под крушата в двора изгряла.

И ето, лежиш сред море от сърца,
в съзвездие от погледи.
И взира се в твойто лице
Младостта
и търси
чертите на подвига.

Една хризантема -
безсънен стих,
излят от лъчи и звуци -
отляво на твоята гръд
блести
от името на Революцията.

А крушата
рони
бяла
тъга,
от земни сокове светла.
Тя тук
на почетен пост е сега
от името на Планетата.

Завет ти пази заводския зид.
С прохлада те лъха
здравец.
А вечер над тебе
тракийски звезди
небесния креп заковават.

Луната отвъд хоризонта мълчи.
Но в полунощ
се въззема
и слага в ръцете ти
сноп лъчи
от името на Вселената.

Светлее на изток.
Роса те роси.
И само майка ти - светла -
с очите си милва твойте коси,
прегръща те -
със сърцето

И броди по тъмния път на кръвта,
към тебе върви
по следите
на първото твое
„мамо” в света,
на трепета пръв под гърдите -
и търси едно тънко,
светло
дете,
един лъч, превърнат на вопъл.

Разсъмва.
Тя тихо стои до теб
от името на Живота.

Доразвейте, другари,
флага
червен!

СЕДЕМНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Кажи ми
как се развява знаме
без ветрове насрещни?
Може би трябва да имаме само
сърца и длани
горещи?
Може би само с чисти устни
трябва да го докосваме?
И не от фасадите
да го спускаме,
а вдигнато
да го носим?

Може би трябва от нашата правда
вихри
да извират?
А може би нещо друго трябва -
просто
да не спираме?
Може би трябва движение,
движение,
задъхано,
ненаситно,
така, че то
да плющи
нажежено,
до последната гънка
развито?
А може би ние не всичко знаем?
Трябва ли още нещо?

Кажи ми
как се развява знаме
без ветрове насрещни?

Да живееш -
хубаво звучи.

ОСЕМНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Ти все по-рядко идваш в тая къща.
По-рядко сепваш сънните врати.
С отдалечени,
мраморни черти
във майчините сънища се връщаш.
Не като сянка тука си потребен!
За ненаписаните строфи ме боли,
за майка ти…
Затуй ми позволи
да вляза тая вечер вместо тебе
във стаята ти,
тихо да разтворя
прозореца, сега с перде закрит,
да видя белия заводски зид
и на тракийското поле простора,
пред масата да седна
и да взема
писалката ти, суха откога,
да ме изпълни с песенна тъга
събудения дъх
на хризантема.
И в стаята да бликне неусетно
оная нейна бяла тишина,
в която
дълго носена
една
мелодия в сърцето ми да трепне.

Като повикано далечно ехо
дъ звънне моя шепот в тоя час
и майка ти,
дочула свиден глас,
да влезе,
бледа в тъмната си дреха,
и плахо,
своя сън да не прекъсне,
да спре на мене питащи очи
и свела сребърна глава
да помълчи
пред своя син възкръснал…

Във слънцето и в топлите лъчи
една мъничка капка кръв е наша.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Пътеките по стръмните била
покриха стъпките ти
със мълчание.
А преспата край Девин се разля
в трева и шепот,
в облак
и сияние.

И от гласа ти няма нито звук.
И името ти даже
броди нейде
по свои пътища.
И все пак ти си тук!
Тревожиш ни,
неловък,
ненадеен.

В книжарницата днеска те открих.
Ти беше тънка книжка
„Завещание”.
Ти бе несръчен юношески стих
до мен,
до мойте „Знамена…” застанал.

Но ме напусна
още вечерта.
А аз останах.
Значи по-потребен си!
И тръгнах да те търся
по света.
А всъщност теб ли търсех
или себе си?

ПЕСЕН ЗА НАС

Наистина ли
всичко на тоя свят е свързано
и обяснимо
като идването на деня подир нощта?
Не мислите ли,
че защото много бързаме,
понякога
забавяме
най-важните неща?
Че именно защото постоянно търсим време,
тъй мъчно го намираме?
И питам ви -
защо
е нужно въобще отнейде да го вземаме?
Кой притежава времето?
Чие е то?
И може ли да го измерим,
ако е то
поток единен?
Къде, ако се гмурнем в него,
ще ни отнесе?
И винаги ли,
винаги ли в деветнадесет години
по-малко време се съдържа,
отколкото
в деветдесет?

Не смятате ли,
че делата ни космически и земни
са мъртви като лунно вещество,
ако не отразят
сияние от нещо,
може би
от хризантема?
Аз казвам хризантема.
Други
нови имена ще назоват.
Не ви ли се е струвало,
че някой във очите
ви гледа дълго
и че никога сами не сте?
Че има мигове, в които
не вие
гледате звездите,
Земята
и България -
а ви гледат те?

И не усещате ли някога
една безкрайност стройна
да тегне
върху вдигнатата ви високо длан?
И че не вие сте частици от тоя свят
а той е
от вас,
че той лежи в ръката ви побран?
Че има под небето
не една Земя,
а три милиарда
Земи?
Не сте ли мислили в подобен миг,
че именно затуй
Планетата е тъй загадъчна и млада,
Човекът -
толкова неразгадан
и тъй велик?
Не ви ли се е струвало
поне веднъж,
че някъде
ви чака нещо -
непреодолимо като смърт
и неотложно като раждане -
че ви зове във мрака
по някакъв
известен само на сърцето път?
То няма име.
Аз сега му давам име:
Пленум.
Наричайте го вие със свои имена.

Какъвто и да си -
Галилей и Ленин,
Ботев и Димитров,
прочут
и непознат,
министър-председател,
редник
или гений,
вчерашен
и днешен,
и още нероден -
и защо ще бъдем,
ако своя Пленум
не сме достигнали,
не сме могли да проведем?

Ако не сте се питали -
и аз не съм ви питал.
Аз просто
себе си съм питал
в тоя град
с пет хълма
и с една дъждовна пролет под стрехите,
едва трихилядигодишен,
много млад.

Януари-май 1965г.