ИЗ „ОТ КУФАРА СЪС СУВЕНИРИ”
Автентични лекарски разкази…
Всичко разказано е преживяно.
Златимир Коларов
В БЯЛА СЛАТИНА
ПРОХОЖДАНЕ - Адрес: ул. Асен 72, Бяла Слатина, България
Преравям куфара с подаръци, пощенски картички и сувенири и намирам писмо на моя приятелка от Англия. Надписът на плика е:
d-r Zlatimir Kolarov
72, Assen Str.
Biala Slatina
Bulgaria
Датата на печата в горния десен ъгъл е: 27.aug.19… последните цифри са размазани от нетърпеливи пръсти…
(Тогава се зачудих защо адресът започва с моето име, а не със страната, както бе възприето в България. Вече много неща са други… - мисля си сега пред куфара със спомени и сувенири, събирани над тридесет години.)
Разравям куфара и по логиката на отминалото време си спомням не приятелката и изгарящите чувства, а всичко вълнуващо и неповторимо, което се случи при прохождането ми в професията и в дебрите на медицината:
На 2-ри януари 1981 г. пристигнах на автогарата в Бяла Слатина с чанта, сак, куфар и пишеща машина. Куфарът беше пълен с книги, чантата и сакът с дрехи. Предстоеше ми да работя 3 години в града по разпределение.
Бе неделя, денят бе студен, мъглив, по улиците - сняг и киша. Огледах се за такси. По онова време (1981 г.) такситата бяха рядко срещан лукс, особено в неделя и най-вече за провинциалните градчета. Нарамих сака, взех в едната си ръка куфара, в другата - чантата и пишещата машина, и тръгнах към ул. Асен, № 72 - квартирата, която бях наел месец преди това: едноетажна къща с двор със селскостопански сгради в дъното. Чешмата беше в единия край на двора, а тоалетната - в другия, между тях - лехи със зеленчуци и цветя, но това през лятото. През зимата - опънати черни найлони на микрооранжерии, покрити със сняг и скреж.
На вратата ме посрещна хазяйката леля Христана - нисичка, подвижна, приказлива, 66-годишна, вдовица от над 30 години, отгледала сама сина си, който живееше с жена си и двете си деца във Враца. Настани ме в квадратна стая с размери на кибритена кутийка. Така изглеждаше новото ми жилище след простора на софийския ни апартамент. Разхвърлях вещите си и излязох да се запозная с града.
Ходех с модерни за времето ботуши, тъмен панталон и кожух с широка, пухкава, небрежно вдигната яка, като руски граф в сумрака на отминаващия ден по улиците на Москва. Тогава защитниците на животните не смущаваха притежателите на кожени палта, изобщо нямаше „такова животно!” като защитници на природа, въздух, животни, затворници и граждански права. На външен вид го бях докарал, само дето самочувствието ми на лекар бе на възможно най-ниското стъпало по най-непретенциозната възможна скала, въпреки златната значка и грамота за отличния успех от Университета… Да си я сложа на кожуха, та съвсем да заприличам на руски граф - мислех си с ирония към ниското си самочувствие - по-точно на руски турист в Боровец, облечен с кецове и анцуг на вечеря в ресторанта на хотела… По това време значките бяха много популярни в Съветския съюз и струваха у нас - стотинки, у тях - копейки.
Минах по улици с познати, но непълни имена: Симеон, Борис, Калоян, Иван Асен… Само Ивайло си бе Ивайло. Като се върнах, попитах леля Христана защо е оставено само името, а липсва титлата. Тя ми каза, че непосредствено след 9-и септември 1944 г. новата управа на града решила да скъса с всичко царско, за да съгради новия живот на чисто, без каквато и да е следа от отминалото царско време, но нямала средства за нови улични табели. Поради това възложила на един бояджия да обиколи с кофа боя и четка всички улици и да заличи думичката „цар” върху всяка улична табела. Той съвестно свършил възложената му задача и така за няколко дни от всеки български прославен цар в Бяла Слатина останало само името без титлата. Та до днес, т.е. дотогава - преди тридесет години, не знам как е сега. Поради това и аз живеех на улица Асен, а не цар Асен, както се е наричала улицата преди 9-и.
Препрочитам текста и с ирония си спомням времената непосредствено след 10-и ноември 1989 г. Като дете на училище отивах по ул. Макаренко. Знаех, че Макаренко е известен съветски педагог, създал комуна за безпризорни деца непосредствено след Отечествената война и ги е опазил от улиците и глада - бях чел двете му най-известни книги: „Педагогическа поема” и „Знамена на кулите”. Така се стекоха нещата, че след като се върнах от провинцията в София, на път за работа в Клиниката по ревматология минавах по улица със същото име. Един ден с изумление забелязах, че старите табели са боядисана в синьо и с ярки бели букви е написано новото име - Яков Крайков, за когото нищичко не знаех, и сега не знам. Отдолу прозираше старият релефен надпис - Макаренко. Новата власт искаше да скъса с всичко просъветско, включително и с имената на улиците и булевардите в града, за да изгради новия живот на чисто, далече от всичко руско и съветско, пък било то и педагогическо, но явно не разполагаше със средства за нови улични табели и използваше старите за канава. Под небето нищо ново, нищо не се е променило… - помислих си с тъга. Първият път, когато четях пребоядисаните табелки в Бяла Слатина, ми бе забавно, взех го на шега, втория път същата шега ме натъжава, защото разкрива нещо повече от пребоядисани улични табелки за българския непоследователен, непостоянен, хамелеонски дух, който, за да се хареса на силните на деня и на имащите власт, е готов да жертва изконни български и световни достижения, ценности, светини…
Но да се върна към времето, когато Макаренко си беше Макаренко и аз се разхождах безцелно из Бяла Слатина в късния следобед на 2-ри януари 1981 г., един ден преди първия си работен ден като ординатор във Вътрешно отделение на Районната болница в града. Вървях бавно, както вече казах, с кожуха с вдигната яка като руски граф из улиците на Москва в сумрака на отминаващия ден. С тръпка и мъничко тревога се питах как ли ще започне лекарската ми практика, как ще продължи. За да потисна тревогата, започнах да се забавлявам, като се самоиронизирам. Рекох си: Ще чакам знамение от Бога - пиле да пропее, птица да прехвърчи, в краен случай да падне керемида… Земетресение и слънчево затъмнение не чакам - твърде голямо знамение ще е за начинаещ доктор като мен! Все пак нещо трябва да се случи, за да ми предскаже какво ме чака…
В следващия миг откъм съседната улица прозвуча бавна, по-скоро ръждива, отколкото протяжна мелодия, с претенции за реквием, и покрай мен се изниза смълчано шествие на десетина облечени в черно опечалени близки, предвождани от каруца с ковчег, дръглив кон, наметнат с оръфано чердже, и оркестър от трима музиканти, зачервени от студа и изпитата ракия, не само за деня, а изобщо в живота, състоящ се от акордеон, тромпет и тъпан, неизменния балкански тъпан за всеки уважаващ себе си оркестър, подходящ за погребения, за сватби, венчавки и кръщенета, и изобщо…
Благодаря ти, Господи, разбрах… - промърморих аз и изпратих с поглед скромното шествие, което се смаляваше бавно в сумрака.
И като се почна, ела да видиш… Имах чувството, че всеки умираещ стискаше до последно душата си със зъби, за да я предаде на Бога в мига, в който вляза в Отделението за дежурство. Първият „езкитус” бе на 40-ата минута след като застъпих на първото дежурство. Сакът ми бе пълен с книги - „Спешни състояния във вътрешните болести”, „Реанимация”, „Фармакотерапия”… Болният почина, преди да ги разгърна. Добре, че по същото време в Бърза помощ бе дежурна колежка с 2 години стаж и ми помогна с обдишването и реанимацията на болния. Успокояваше ме, че нищо не е в състояние да се направи при толкова увреден човек. Съзнавах, че беше права, но въпреки това се тресях и питах: Можеше ли да помогна, да го спася?…
И се питах още много пъти и още много пъти се тресях над умиращите болни. С малко гордост и повечко нескромност ще кажа, че на някои от болните помогнах - като на болната в хипогликемия, като на умрялата-жива или живата-умряла, като на отровените, още по-късно като на Елица и Енвер и на много други, но за тях по-нататък - целта ми бе да разкажа за началото…
Връщам писмото на моята приятелка от Англия сред пощенските картички и сувенири и без да затварям куфара на спомените, продължавам да редя една след друга историите от онова незабравимо прощапулно време, което продължава и сега под друга форма…
ДАНКО
И от куфара изравям спомена за Данко, но не онзи със сърцето от хубавата руска приказка, а Данко Пльоската от Бяла Слатина…
Пристигна един следобед в болницата - напрегнат, притеснен, изпотен, изплашен. Избута санитарката на входа, пресече коридора на отделението със забързана широка крачка, без да обръща внимание на сестрата, която се опитваше да го спре, и застана срещу мен:
- Ти ли си новия доктор? - гласът му изхриптя.
- Аз съм… - отговорих и се зачудих, че славата ми е прескочила пределите на болницата, бях започнал работа буквално преди дни.
- Да ме прегледаш - разгърди синята си риза под посивелия дебел кожух.
- Влезте - посочих манипулационната зад него.
Въпреки явното й нежелание, накарах сестрата да му направи електрокардиограма. В момента, в който тя откачи електродите от едрото му тяло, той се изправи - спокоен, бодър, ведър.
- Аз си тръгвам - каза той и тръгна по коридора с разкопчаната под кожуха риза и предишната широка крачка.
- Няма ли да изчакате да Ви кажа резултата - в ръката ми висеше току-що направената кардиограма.
- Добре съм - махна той с ръка и излезе от отделението.
Сестрата ми каза, че е хипохондрик, често идва с оплаквания от стягания в гърдите, които му минават в момента, в който му направят кардиограмата.
Така се запознах с Данко Пльоската от Бяла Слатина.
Беше жилест, мургав, среден на ръст, но създаваше впечатлението за едър мъж. Ходеше със сини дочени работни дрехи и гумени галоши на бос крак през лятото и с дебели плетени чорапи през зимата. Гъсти, рошави вежди висяха над черните му като на циганин очи. Косата му беше поолисяла, зъбите му - потъмнели. Беше джамбазин - обикаляше Североизточна България и купуваше и препродаваше добитък: крави, коне, овце, кози, всичко, което му хареса. Имаше няколко разтрогнати брака и още толкова несключени, но консумирани - сменяше жените като красивите расови кобили, които купуваше и препродаваше.
Лекарите и сестрите го познаваха и не го пускаха да влиза в отделението, защото им губеше времето с едни и същи оплаквания години наред. На мен ми беше интересен - спонтанен, стихиен, самобитен, необуздан като необязден кон, в Данко имаше и нещо наивно, чисто, добродушно като у дете, едновременно глуповато, семпло и по селски хитро. Поради това всеки път, когато идваше в отделението, аз му правех кардиограма, която всеки път бе нормална, и той си тръгваше щастлив. Моята загриженост към неговите болки положи основата, а времето закрепи нерушимата дружба между нашите две души - сродни, относно глупостта, наивността и простотата и най-вече относно тръпката от новото и авантюрата: за него - джамбазлъка и некупената, породиста стока, за мен - медицината и обстановката в провинциалния град изобщо и атмосферата край Данко в частност. И резултатът от нашата нерушима дружба бяха честите ни срещи във „Феята”, повечето от които продължаваха до късно вечерта. Всеки път сметката се плащаше от Данко.
По онова време „Феята” беше емблематично заведение за Бяла Слатина. Намираше се в края на града до стадиона. Редовни посетители бяха хамали, каруцари, въглищари и всякакъв друг вид общи работници. Свързваше ги любовта към евтината мастика и ракия, на които се наслаждаваха със страстта на истински ценители, а не на измислените от разните му там дегустатори качества като чистота, бистрота и пивкост. Шофьорите и майсторите зидари, фаянсаджии, водопроводчици и бояджии бяха високата прослойка сред клиентите на „Феята”. Пиеха набързо и не се задържаха дълго в романтичната и екзотична кръчма с още по-приказното и романтично име, като от приказка на Андерсен.
Във „Феята” нямаше етнически, расови и кастови предразсъдъци, всички бяха равни - българи, цигани, турци, власи… Всеки бе дошъл да се забавлява и да пие и никой нямаше право да му пречи в това съкровенно начинание - ни с жест, ни с упрек или забележка. Ако се спореше - спореше се навън, на чист въздух. Споровете най-често завършваха с избити зъби и цицини по главите, но това бе навън, а не в сърцето на „Феята” - задимено помещение 30-ина квадрата и отвън широка площ с тента, увиснала на една страна, над изкривени метални столове и маси без покривки.
Там, в сърцето на „Феята”, можеха да се видят всякакви чешити. Един например обикаляше масите с чаша в ръка и срещу една ракия ядеше стъкло - чупеше чашата със зъби, дъвчеше парчетата като солети и гълташе стъкления прах. Друг си гасеше цигари по ръцете, без лицето му да трепне, пак срещу една ракия. Трети залепваше запалена цигара на устните си, обръщаше я с езика си в устата, затваряше устни, стоеше със затворени очи и застинало лице като медитиращ йога половин-една минута, отваряше очи, все едно че се събуждаше след дълъг сън и връщаше тлеещата цигара върху долната си устна, без да издиша и капка дим и т.н. Изобщо всеки от „Феята” си имаше коронен номер, с който блестеше сред останалите изпаднали в екстаз от номера или в унес от изпитата мастика клиенти. Моят беше да стоя на една маса с Данко, да отпивам от чашата си бавно, да наблюдавам околните и да ги рисувам наум с думи. Гледах пъстрата и непретенциозна смесица от хора и лица през погледа на отрасъл и възпитан в София прохождащ лекар интелектуалец, с подчертан интерес към писане на разкази от детските години, докосващ се до един друг, непознат и колоритен свят. От друга страна, редовните клиенти на „Феята” ми допадаха с първичната си простота и искреност на хора, расли на воля, далече от ограниченията и догмите на общоприетия морал, който понякога отрича първичната низост, а прощава изтънчената мерзост.
Понякога, когато бях свободен от дежурства и не се налагаше да чета, за да правя справки за лекуваните от мен болни, Данко минаваше покрай квартирата ми, най-често с такси или с колата на някой от многото си приятели джамбази, вземаше ме - за мен се пазеше специално предното място до шофьора, чест, оказвана само на мен и на никой друг, израз на най-добрите чувства на Данко и компания, палехме колата и тръгвахме из окръга да оглеждаме различни животни, нарочени от собствениците за продан. Когато сделката беше много вероятна, след таксито се клатушкаше камион, нает от моите приятели за добитъка, който чакаше примирено някъде из окръга да бъде купен и съответно - препродаден неизвестно накъде из тържищата на България. Интересно ми беше да наблюдавам огледа на животните от джамбазите, реакциите на собствениците, пазарлъка и неизменното стискане на ръце и предаването на парите и на добитъка, съответно, или гневното затръшване на вратата на колата и тръгването с мръсна газ, израз на джамбазкото недоволство заради некачествена и дръглива стока, подлъгала ги да бъхтат път, вместо да отморяват на прохлада под тентата на „Феята” пред чаша с лимонада и мастика. Из града плъзна неодобрителна мълва, че видите ли, докторът от София, за срам на майка си и на баща си - известни лекари, вместо да излиза със сестри и докторки, се среща с Данко и пияниците от „Феята” и обикаля окръга с такси да купува и препродава говеда и всякакъв друг добитък… Прави бяха хората - така си беше. Само дето Данко решаваше и плащаше. Но и аз си имах своя дял в пазарлъка - клатех глава, цъках разбиращо с език и гледах ведро или гневно отсрещната страна според реакциите на Данко и компания.
Една вечер пиех бира в ресторант „Скът” към хотела със същото име в центъра на града. Току-що бях взел заплата 155 лева за начинаещ специалист, от които след удръжките ми оставаха 132 лева и 50 стотинки чиста пара. Като ги разпределях за едно отиване до София и връщане през идния месец, за храна и наем, ми оставаха 20 лева за 30 дни, по 75-80 стотинки на ден за живот и харчене за кеф. Ако един ден отидех на кино с дама (цената на билета бе 25 стотинки на задните редове, предпочитани места от всеки млад мъж поради съображения, касаещи отношението към дамата, а не филма или цената), след киното не трябваше да я водя на кафе, защото кафето струваше от 15 до 25 стотинки, зависи къде го пиеш - на крак в пластмасова чашка пред някоя улична бутка или на маса в заведение с покривка. Ако си го позволях, на следващата вечер трябваше да си стоя вкъщи при хазайката леля Христана и да гледаме черно-белия й телевизор „Опера”. Ако ли пък пиехме след киното с дамата бира или водка, настъпваше финансова катастрофа до края на месеца. Вечерта, за която разказвам, освен заплатата бях взел и допълнителна сума от платени дежурства, и за вечерта разполагах с внушителната сума от 20 лева. По онова време 20 лева си бяха бая пара. В ресторанта влезе Данко. Поканих го, казах, че този път аз ще черпя. Не можеше само той да плаща - трябваше да се отсрамя. Данко се зарадва на поканата и се развихри. Влизаше и излизаше в кухнята на ресторанта с типичната си забързана широка крачка, поръчваше на сервитьорите в движение, нямаше търпение да изчака сервирането, връщаше се в кухнята и изнасяше чиниите с поръчките - салати, сирена, вина, луканки, кебапчета, пържоли… Ентусиазмът на Данко растеше с всяка нова поръчка, моят се смаляваше със скоростта на светлината - сметката набъбваше като гъба в калорифер, подмина с летящ старт моите скромни 20 лева и се устреми в небето. Не се притеснявах от очертаващата се финансова катастрофа и последващата безпарична криза, а да не се изложа като не мога да платя сметката - недопустимо за държащ на думата си мъж и верен приятел на Данко като мен. Издебнах момент, в който колега излизаше от ресторанта, настигнах го и го помолих да ми услужи с 30-40 лева до утре, без да съм наясно как точно ще му ги върна. Той ми даде, върнах се успокоен на масата и се отдадох на удоволствието от компанията на Данко и на богатата трапеза. Преди да затворят ресторанта към 12 през нощта, повиках келнера за сметката. Той ми каза, че е платена.
- Как така? - попитах аз.
- От Данко… - кимна той към моя компаньон.
- Защо, бе, Данко? - обърнах се към разгърдения и зачервен, излъчващия доволство Данко.
- Защото ми е кеф бе, докторе - отговори той.
- Колко пари имаш в момента? - зададох доста нетактичен въпрос, но допустим между добри приятели, каквито бяхме с Данко.
- А, не знам, докторе - сви рамене той. После бръкна в задния джоб на синия си дочен панталон и извади найлонов плик, закопчан с безопасна игла. Разкопча я и разпиля по масата чисто нови банкноти. Преброихме 940 лева, грандиозна сума за онова време. Сметката беше 60 лева.
- Значи ходиш с хиляда лева в джоба! И защо? - погледнах Данко, все едно че седях на една маса с Крез. Моите 132 лева и 50 стотинки, изхарчени, преди да ги получа, искряха пред очите ми като светулка пред златното съкровище на Данко, разпиляно по масата под формата на чисто нови 5, 10 и 20-толевки.
- Ами ако видя някоя кобила, крава или овца, нали трябва да броя парите на момента. Иначе ще ми я отмъкнат под носа - простосърдечно отговори той. - Това са нищо пари, докторе. Баща ми ходеше с по пет хиляди лева в джоба. Беше голям джамбазин, да знаеш, най-големият в Североизточна България…
Години по-късно Данко дойде в Клиниката по ревматология в София - водеше за преглед поредната си жена. Здрависахме се като стари приятели с богато общо минало, прегледах и помогнах на жена му. Оттогава не съм го виждал. Пращам му поздрави по други болни от Бяла Слатина. Казват, че е жив и че продължава да упражнява джамбазлъка с ненаситна стръв.
Следващия болен ще питам и за „Феята” - най-екзотичната кръчма, в която съм пил с приятели.
РАХМА
Най-честите спешни случаи, които си спомням от първите ми лекарски години, бяха инфарктите, отравянията и комите. Докато инфарктите са относително сходни като оплаквания и лечебно поведение, отравянията са изключително разнообразни като причини и мотиви от страна на отровения, средства за изпълнение, последствия, антидоти, поведение. При комите всяка си е сама за себе си - трудна за диагноза и лечение, неповторима, обект на реанимацията и по-рядко на вътрешната медицина, с неизвестен край, въпреки че… Спомням си няколко отровени. Сред тях се откроява Рахма. Но преди това:
Най-често отровените пият различни таблетки в афектно състояние с цел самоубийство, по-рядко по невнимание, но в тези случаи дозите са ниски и не дотам опасни. Впечатлението ми е, че повечето от самоубийците не искат наистина да се отровят, а да привлекат вниманието на близките върху проблемите и себе си, да предизвикат липсващите им близост, разбиране, състрадание и съпричастие на околните. Лошото е, че понякога си нанасят сериозни и невъзвратими вреди. Доброто е, че не познават характера на таблетките, които пият, и често изпиват безобидни лекарства в големи дози, които причиняват леки стомашно-чревни разстройства, или приемат едновременно рисковото лекарство и допълнително предписан препарат, който неутрализира част от нежеланите ефекти на основното лекарство и в случая действа като своеобразен антидот. Във всички случаи поведението е едно и също, ако болният е в съзнание и в състояние да съдейства на екипа:
Санитарката бързо стопля 4-5 литра вода на печката в офиса, изсипва в тенжерата 2-3 пакета активен медицински въглен и оставя леген в краката на отровения, държан на стола в манипулационната от неговите близки. В това време сестрата включва две или три системи във вените на болния, за да осигури венозен път за вливане на медицински разтвори и лекарства. Често болните буйстват, пукат вените и системите престават да текат. Лекарят слага гумени ръкавици и облича върху бялата, дебела гумена престилка до под коленете и започва да излива с чаша в устата на отровения водата с разтворения активен въглен. Отровеният се дави, кашля, дърпа и инати да пие, близките го държат прикован на стола, треперят и се потят, но не смеят думичка да кажат, за да не смутят екипа. Лекарят продължава да действа с чашата, докато потърпевшият започне да връща погълнатото в легена между краката си. Лекарят се покрива с пръски мътна вода като Ной по време на потопа, сестрата включва и изключва системите, като оператор в атомна централа - точно, сръчно и чевръсто, после двамата се надвесват над легена и започват да броят таблетките, докато санитарката забърсва пода с парцал, а болният клюма върху стола… Процедурата продължава час, час и нещо, докато се изхвърлят всички погълнати таблетки. Всяко едно от описаните действия, всяко влято със системите лекарство, пулсът и кръвното налягане на отровения се записват в реанимационен лист с точност до минута, пренасят се в рапортната тетрадка и в болничния лист.
После изтощеният до изнемога самоубиец се оставя на легло в някоя от болничните стаи и заспива почти веднага, с включените във вените системи, наглеждан от придружаващите го близки или познати, а лекарят и сестрата отиват на терасата да изпушат по цигара…
Процедурата я научих в детайли от национален консултант от Клиниката по отравяния в „Пирогов”, който беше извикан по спешност за млада жена, изпила десетина таблетки диазепам. Бях дежурен, това бе първият ми сблъсък с тази патология. Консултацията беше пълна катастрофа - закъсняла стомашна промивка, липса на реанимационен лист, вливане на разтвори в неподходящи дози, неотразени манипулации в болничния лист и в рапортната книга… Потях се и се червях пред колегата от София, но как да му кажа, че съм новобранец на месец служба, че в неделя, късно следобеда, просто няма кой да ти каже как да действаш, че толкова съм се ошашкал, че съм блокирал и действам машинално… В крайна сметка запомних и записах всички основни стъпки, лекарства, дози и антидоти при тези болни. При следващите 2-3 по-леки случаи, така да се каже, „се изпраксах” и при поредния сериозен случай консултиращият от същата клиника на „Пирогов” каза, че не е предполагал, че в една малка районна болница като тази в Бяла Слатина може толкова точно и адекватно да се действа при лекарствени отравяния. Комплиментът му бе своеобразна реабилитация за неудобството, което изпитах пред първия консултант, но въпреки това и сега лицето ми се сгорещява, като си го спомня…
Рахма беше шестдесетинагодишна турска циганка, вдовица, пушачка. Страдаше от хроничен бронхит и сърдечна недостатъчност. Живееше заобиколена от български семейства и говореше добър български език.
На едно от първите ми дежурства пристигна в клиниката посиняла, задъхана, отпаднала, с отекли прасци и глезени. Включихме отводняващи лекарства, антибиотици, дадохме кислород с маска и на втория ден отоците спадаха и задухът изчезна. На следобедна визитация мнинавах покрай стаята на Рахма и чух смях, глъч и песен. Заслушах се - Рахма пееше „Чай шукарие, пала манде…” И нов взрив от смях. Почуках на вратата и влязох.
Рахма, запретнала горнището на пижамата, сложила една бутилка в пояса, играеше кючек. Жените в стаята пляскаха с ръце, припяваха и участваха в купона на сто процента.
Като ме видя, Рахма не се смути:
- Ела и ти, докторе! - покани ме с ръка да се включа в танца, без да престава ситно и ритмично да потриса поувисналия си корем, нашарен с дантела от стрии от многото раждания.
- Не ме бива, Рахма - казах аз.
Жените в стаята се заливаха от смях.
- Знаеш ли какъв кючек играехме с мъжа ми, докторе? Голям кючекчия беше той - каза тя, погледът й заискри. - Изобщо голям мъж беше той… - завъртя се и продължи да полюлява корем и бедра в ритъм.
- Щом танцувате и пеете, няма да ви мисля, значи сте добре - казах и излязох от стаята.
Циганска душа, не можеш я удържа… - мислех си развеселен до края на визитацията.
Рахма не си пиеше лекарствата и я приемахме в отделението през месец-два. След като й спаднеха отоците и изчезнеше задухът, започваше да пее и играе кючек и след още ден-два сама си тръгваше въпреки настояването на лекуващите лекари да остане до пълното овладяване на сърдечната недостатъчност… Беше непреклонна - трябваше да се грижи за сина си.
Една вечер Рахма дойде в отделението с болки в корема. Каза, че се е натровила с йод. Въпреки че вече се бях „изпраксал” с лекарствените отравяния, отново почувствах безсилие като при първия контакт с тази патология и злополучната първа консултация. Къде да търся антидот на йода? И изобщо има ли такъв? И какво да правя, като йодът е силно корозивно вещество и причинява възпаление на лигавиците и т.н.?
- Откъде пък го намери този йод! И изобщо защо реши да го пиеш? - ядосах й се аз.
- Ами заболя ме корема. Отидох при нашия доктор, той ми каза, че имам гастрит. Питам го, какво е гастрит, той ми каза, че е възпаление на стомаха. Написа ми лекарства, но ми се видяха скъпи. Сетих се, че при възпаление на кожата се слага йод и изпих няколко лъжици, за да ми мине гастрита… - обясни ми тя.
- Рахма, Рахма, ще ме побъркаш някой ден, Рахма… - изстенах и наредих на санитарката и на сестрата, да приготвят атрибутите за поредната стомашна промивка - кофата с водата, активния медицински, въглен, легена, системите и най-вече престилката на Ной за доктора, както бях я кръстил…
На следващия ден в стаята на Рахма беше тихо. Почуках на вратата и влязох. Тя лежеше по гръб и гледаше тавана. Другите болни дремеха, плетяха или четяха книги.
- Няма ли да играеш кючек, или не си добре? - попитах я.
- Мисля си за децата, докторе… - въздъхна тя.
- Какво ги мислиш? - седнах до нея на леглото.
- Ами, единият е във Враца, другият в Михайловград, дъщерите в Лом и Видин, какво ли правят, как са… - отново въздъхна тя.
- Сама ли живееш?
- Тук съм с изтърсака… - погледна ме тя с черните си, нажалени цигански очи.
- На колко години е? - пустото ми любопитство, не ме оставя, помислих си, докато гледах посърналите й очи.
- На дванайсет.
Оказа се, че Рахма е по-млада, отколкото я мислех.
- Да са ти живи и здрави - потупах я по рамото.
- На всички да са живи и здрави… - поклати тя глава. - Добри са ми децата, не крадат, не просят, не се бият… Така ги възпитахме с мъжа ми.
И се пренесе в света на спомените. В такъв момент човек си спомня най-вълнуващите:
- Знаеш ли какъв живот съм живяла аз, докторе? Малко хора са живели моя живот. През зимата навън вали сняг, студено, а ний с мъжа ми седим пред огнището и си приказваме. Децата се борят покрай нас и ни дърпат за дрехите и за косите, крият се и се смеят. После хвърляме чушки в огъня, белим ги и ги ядем… И се смеем с децата… Такъв живот съм живяла с моя мъж, докторе - голям живот, хубав живот… - и се просълзи.
ЗЛАТКА
В първите години ходех на работа в черно полуполо, черен панталон, черни чорапи и черни обувки - в тоналността на перфектен погребален агент, загрижен за спокойствието на близките и комфорта на мъртвеца. Черното достолепие, което се излъчваше от стегнатата ми тогава фигура, облечена по описания начин, ме изпълваше с усещане за неповторимост. Тогава не се замислях, че върху черното, както и върху бялото, всяко петънце личи ясно, отдалече се съзира и ако петното е по-голямо, най-малкото ще трябва да си дадеш дрехите на химическо чистене, ако не и да ги изхвърлиш. Разбрах го в един ранен предиобед в началото на пролетта…
Току-що се бях прибрал от работа и не бях свалил още черното достолепие от плещите си, когато чух разтревожения глас на хазяйката ми леля Христана откъм дъното на двора и надникнах през прозореца на стаята си:
- Ела! Веднага! Ох, Боже, Боже… - вайкаше се тя в обора.
- Какво има? - недоволствах, че прекъсва предстоящата ми почивка.
- Умира… - изстена тя.
Като чух, че някой умира, се задейства все още крехкия ми лекарски инстинкт и излязох на бегом от стаята. Калта пред обора ме накара да се спра.
- Кой умира, бе, лельо Христано? - извиках аз.
- Овцата. И агнето… - отговори тя.
Беше ми казала, че овцата е бременна и предстои да се оагни. Моментът бе дошъл. Но явно по кофти начин.
- Умират… - повтори тя.
Овцата изблея и притихна. Стоновете на овцата и на леля Христана ме отърсиха от вцепенението пред калта. Запретнах крачолите на черния си панталон, нямаше време да се преобличам - овцата и агнето ме чакаха в обора да ги спасявам, преджапах калта, обувките ми се изпълниха с джвакаща рядка кал, омесена със слама и курешки, и влязох в обора.
Прегънала предните си крака и изпънала задните, овцата бе забила глава в пода. От задницата й висеше главата на агнето. Леля Христана бръкна с пръст в носа му. То потрепна с ноздри.
- Живо е - с мъничко надежда и много страх прошепна тя.
Като чух, че агнето е живо, все още новият за мен лекарски инстинкт отново се задейства, запретнах ръкави и туширах овцата с голи ръце - нямаше време да търся ръкавици, а и нямаше откъде да ги намеря. Трябваше да се действа бързо - в следващите минути агнето щеше да се задуши.
Опипом диагностицирах причината за затегнатото раждане - предното краче на агнето беше застанало зад срамната кост на овцата и действаше като спирачка. Спомних си от упражненията по акушерство, че имаше начин на израждане на заклещени бебета, като „дланта на акушера обърше гръбчето на бебето и го извие в таза и внимателно извади…” и т.н. Опитах се да го направя. Не успях. После поприбрах и свих крачето, дланта ми подейства като хлъзгав път, извадих агнето от утробата на майката и го положих на земята. Плацентата сама се отдели. Леля Христана отряза с ножица пъпната връв и я върза с канап.
Агнето се изправи, краката му, тънки като пръчки, трепереха. Цялото бе покрито с пенеста бяла слуз. Овцата се надигна и започна да го ближе от ушите до опашката.
Леля Христана вдигна опашката на агнето, видя, че е момиче и я нарече Златка, кръсти я на акушера й.
Изтрих ръцете си със слама и излязох от обора. Черното ми достолепие - полото, панталона и чорапите, бе нашарено като агнето с пенеста, бяла слуз. На за разлика от него мен нямаше кой да ме почисти - леля Христана се суетеше покрай майката и дъщерята в обора.
На следващия ден всички съседи, а и хората отвъд квартала, бяха уведомени от леля Христана за подвига ми в обора. Похвалила се и на ветеринарния лекар на града. Той й казал, че с туширането е можело да разкъсам матката на овцата, нещо напълно вероятно - осъзнавам го сега. Тя обаче му се сопнала:
- Ти като лекуваш само животни да мълчиш! Той, доктора, лекува хора. Колко му е да изроди една овца…
И ветеринарният лекар, познаващ острия й пиперлив език, замълчал. И добре е направил - не е ясно каква словесна канонада щяла да го залее и да срине авторитета му в бялослатинска околия.
Като се прибирах от работа, отивах и до селскостопанските постройки в дъното на двора - беше ми приятно да гледам Златка, която тичаше и скачаше из обора или тропаше на място с малките си розови копитца…
… На следващия ден дадох полото, панталона и чорапите на химическо чистене. След седмица изхвърлих обувките - въпреки дезодорирането с всякакви спрейове и течности, продължиха да миришат на оборска тор, курешки и изгнила слама, и си купих нови, пак черни - не можех да се лиша от достолепието на черното, което в онези ранни години ми създаваше чувството за уникалност…
ХИПОГЛИКЕМИЯ
В медицината много често се използат понятията „хипер-…” („над-…”) или „хипо-…” („под-…”) дадена гранична стойност на даден биологичен параметър - хемоглобин, общ белтък, кръвна захар и т.н., след които е „зоната на здрача” (по-точно „зоната на мрака”) - в буквален смисъл. „Хипер-…” и „хипо-…” са двете крайности, а животът е някъде между тях, по средата, по талвега на нормата, на равно отстояние от „над-…” и „под-…”. Определят го и като пътят на истината, на същността и на битието - „…средния път на Буда”. И всяко отклонение над „хипер-…” или под „хипо-…” е фатално - запраща живота в дебрите на мрака…
Хипергликемия е повишение на кръвната захар в кръвта над горната граница, а хипогликемия - понижението й под долната граница на нормата. И двете състояния са животозастрашяващи и налагат спешни мерки. В първия случай във вените на болния се влива инсулин, който намалява повишената кръвна захар, а във втория - глюкоза, която повишава кръвната захар. И в двата случаи целта е да се достигне нормалната стойност, която поддържа човека жив и адекватен. Организмът по-лесно понася хипер- от хипогликемията - спадането на кръвната захар за по-дълго време е свързано с риск от загиване на големи участъци от мозъка, тъй като мозъчните клетки се хранят само с глюкоза. Рисково, дори може да е фатално, ако при хипергликемия се инжектира глюкоза, а при хипогликемия - инсулин, тъй като още повече се задълбочава съответното състояние и в крайна сметка балансът в организма излиза от контрол. И е много важно двете, противоположни по същността си, състояния да се диагностицират и коригират своевременно и адекватно. Обикновено се действа по общоприети диагностични и лечебни схеми.
След тази кратка лекция по философия и медицина, ще продължа и с художествената страна на разказа (или случката?) - окончателното мнение ще е на читателя, но това накрая:
Когато си начинаещ лекар, всички диагнози и лечебни схеми са оплетени в главата ти като топка от конци - не знаеш коя нишка откъде тръгва, накъде върви и къде свършва. И изобщо защо я има. Движиш се опипом, с четене и най-вече с много питане - на по-възрастните и опитни колеги, на сестрите, че и на санитарите понякога. Определят го, че се луташ като „пате в кълчища”. Бих поправил: „пърхаш като мушица в паяжина” - всеки миг очакваш кръвожадният и хищен паяк (рядка и непозната болест) да се спусне над главата ти на тънката си нишка, да те прониже с жилото си в гърба и да изпие душата и кръвта ти. Много рядко нишката просветва, като озарена от Божията светлина, и в чудото виждаш намесата на Бог, защото с всяка част от себе си усещаш пълната си безпомощност пред паяка на болестта…
За едно от първите си просветления ще ви разкажа:
Бях на около месец служба. Вместо да се разплита с всеки изминат ден, топката с конци се въртеше като бормашина и затягаше и без това оплетените до крайност нишки - изписвахме по десетина болни на ден, на половината трябваше да пиша епикризи и рецепти, на мястото им да приемем нови десет болни, половината трябваше аз да ги прегледам и да им назнача нужните изследвания и лекарства. И изобщо кълбото се въртеше с бясна скорост. Вместо в един, си тръгвах в шест часа - не смогвах да се справя с писането и прегледите…
Късно следобед в един подобен ден (Мърфи тогава обича да работи - късно следобед или късно през нощта, когато има интересен филм или мач по телевизията, а в събота и неделя се развихря!), в отделението докараха болна в кома. Водеше я участъковата лекарка. Каза, че лекува болната от диабет от години. Намерили я паднала в двора, нещо, което се е случвало и преди това, тъй като правела чести хипергликемии. Инжектирала й 20 единици инсулин и я довела с линейката в отделението.
Пипнах глезена на болната, както лежеше на носилката в коридора, кожата й беше настръхнала, хладна, изпотена и казах, че не е хипер-, а хипогликемия. Колежката се възпротиви. Без да я слушам, наредих на сестрата да вземе кръв от болната за изследване на кръвната захар и да инжектира във вената й концентрирана глюкоза още докато е в коридора, трябваше да се действа бързо. Колежката се намръщи. В момента, в който сестрата пръска глюкозата и извади иглата от вената, болната отвори очи и започна да трепери. Погледът й се изясни и попита къде се намира. След десетина минути от лабораторията казаха, че кръвната й захар е много под долната граница на нормата, т.е. стойности, близки до зоната на мрака. Завихме болната и я оставихме на легло, за да я проследим в следващите дни.
Влязох в кабинета на дежурния лекар и се разтреперих - адреналинът ме тресеше като болната преди малко. В следващия миг се сепнах - не съзнавах как разпознах хипо- от хипергликемията. Имах чувството, че не аз, а някой друг го каза и нареди на сестрата как да действа. Докато се сеутяхме около болната в коридора, мислех само, че трябва максимално бързо да влеем глюкозата, а не защо. В паметта ми не се появи нито един прочетен или видян някъде симптом, нито един ред от учебниците по вътрешни болести и ендокринология. Дотогава бях виждал два случая с хипер-, но не и с хипогликемия. По какво поставих диагнозата и как? Подсъзнанието ли я разпозна или някой друг, защото съзнанието ми беше ангажирано с мисълта да действа бързо? Днес някакси поставих правилната диагноза - мислех си и продължавах да потрепвам, - ами утре? Ще мога ли отново да се справя с някой друг болен, в някой следващ ден?
…Сега, след над трийсет години стаж, диагнозата хипогликемия изобщо не е проблем, дори е нещо, което не си струва да се обсъжда, но тогава за първи път се сблъсквах с подобен случай, още повече, че бях на кръстопът - за секунди трябваше да реша дали да продължа с вливането на инсулина, което би било фатално или да вливаме глюкоза. Освен това се възпротивих на по-възрастен колега с опит. И слава Богу, Той-Бог взе правилното решение, аз само го изпълних. Така го усещах тогава - като Божията светлина, която просветва върху някоя от оплетените нишки и помага не само на болния, но и на доктора да разкъса паяжината на болестта.
След седмица изписах болната от отделението. В епикризата отбелязах „Изписва се в добро общо състояние, с препоръката да продължи…” и т.н.
КАРМЕН ОТ БЯЛА СЛАТИНА
Още тогава я нарекох Кармен. Така си и остана, името й не помня. Шестнадесетгодишна диабетичка от циганската махала на Бяла Слатина. Учила до трети клас. Можеше да чете и пише, но не и да смята. Един спонтанен аборт и една износена бременност, завършила с цезарево сечение и загиване на плода поради вродени увреди, следствие от диабета на майката. В общи линии с това се изчерпваше биографията на Кармен от Бяла Слатина - кратка, но драматична поради желанието й за дете. Сподели, че иска да има не едно, а много деца, но това бе по-късно…
На сутрешен рапорт нощният дежурен докладва, че през нощта са приели по спешност еди-коя си болна, т.е. Кармен, в диабетна кома, до сутринта са я овладели и оставили за наблюдение. Ще я наблюдаваме, докато избяга!… - приключи рапорта завеждащият отделението, колегите го потвърдиха. Явно болната бе позната на другите, но не и на мен - бях нов за колектива.
Заинтригуван, влязох в стаята и я видях отпаднала, но в съзнание в леглото до вратата - кестенява коса, която се виеше на едри къдри, високо чело, тъмни, извити мигли, кафяви, бадемови, замислени очи. Нежна кафява кожа, тънки и дълги крайници. И най-обикновеното движение на ръцете, извиването на главата, отместването на погледа бе изпълнено с грация, но не първична на расло на воля дете от джунглата, а на дева от фреските на Сикстинската капела. Не преувеличавам - не бях виждал дотогава, а и после, толкова съвършена и изящна жена или момиче. А тя бе дете, израсло в прахта и тинята на улиците от крайните квартали на града. Колко щедра е природата понякога! Само короната й липсва, за да заприлича на кралица - мислех си, като гледах дългата й, тънка шия, главата й, леко извита настрани, разпилените по възглавницата къдри, тъгата, утаена дълбоко в очите, и леката усмивка на просветлен човек, осъзнал разликата между мъката и радостта… - това бе усещането, което оставяше всеки път у мен всеки контакт с Кармен.
(Много по-късно срещнах друга ромка с подобно излъчване и сходна хронична болест. Страданието или генът слагаха своя отпечатък в тъгата и смиреността в очите им? А, може би, коренът на потеклото, истинската ромска същност, родена да се весели и страда до изнемога…)
Накарах я да се съблече, за да я прегледам, и се сепнах - коремът й бе отпуснат, мек, нагънат като намачкана на ситно амбалажна хартия, дълъг розов ръбец от Цезарево сечение го разделяше на две. Гърдите й бяха поувиснали, със стрии. Така е, когато детето иска да си роди дете… - помислих си, впечатлен от разликата между лицето и тялото на Кармен.
Оказа се, че през месец-два я приемат в тежко състояние в отделението, защото не си поставя редовно инсулина, овладяват диабета и на следващия ден тя си тръгва, без да се обади на никого от персонала. Подобно поведение не се „вързваше” с излъчването й на кралица. Попитах я защо си тръгва, без да е изписана. Не каза. Попитах и някои от колегите. Отдаваха го на циганския й манталитет. Една от санитарките, възрастна жена с кафява кожа, ми каза, че лекарите и сестрите я навикват, че не си поставя инсулина, някои я обиждат, че е проста циганка и не се лекува. Тя не се кара, просто си взема нещата и си тръгва. По-късно, при едно от следващите й приемания в болницата, я изпратих в Отделението по ендокринология на Детска клиника в София - оказа се, че няма навършени шестнайсет години. И оттам избяга…
(Същото остро чувство за гордост и достойнство имаше и другата ромка, за която споменах. На какво се дължеше и какво изразяваше - родова памет, личен опит, наслоения от миналото на рода и личността, начин на оцеляване и самосъхранение на деликатни личности с усещане за стойност във враждебна и чужда среда или другата страна на непознатата нам ромска същност? Не знам… - ще чакам трета подобна среща, за да си отговоря. Ако мога…)
Седнах до нея на леглото и й казах, че е много хубава. Тя нищо не каза, само миглите й трепнаха. Казах й, че всеки момент може да си тръгне и няма да се сърдя, но е много важно да остане още два-три дни, за да се върне вкъщи здрава. Тя ме слушаше, без да проговаря. Накрая казах, че много искам утре да я видя и излязох от стаята. Беше ми интересно дали ще проработи подходът на „кадифената ръкавица и мекото настъпление” в душата на страдалеца, на своенравния страдалец.
На следващата сутрин влязох в стаята за сутрешна визитация. Кармен се беше облегнала на таблата на леглото - отново красива, отново царствена, с разпилени коси покрай лицето. Бе очертала миглите си с дебела зелена линия, която контрастираше на матовата кожа. Циганската душа си е циганска душа - обича колорита, пък бил той и зелено върху кафяво! - помислих си, доволен, че подходът проработи.
Казах, че се радвам, че я виждам, че не си е тръгнала, че след няколко дни ще я изпиша… По обед ме намери в коридора на отделението, каза, че вечерта в махалата ще има сватба и ме попита може ли да отиде. Това бе нечуто нещо - Кармен да иска разрешение, вместо да си тръгне, без да пита! Как да не я пуснеш въпреки протеста и учудването на сестрата? Бе убедена, че няма да се върне. Как ще изтрае циганската душа в болничната стая, като чува ехото на сватбата в притихналата нощ? - парирах доводите на сестрата.
- Да, но искам да се върнеш! - казах аз.
- Ще дойда - усмихна се Кармен с пълната си с тъга усмивка.
Втори тест за подхода - помислих си.
Не се върна до десет часа на следващия ден. 2:1, т.е. 50% - помислих си за ефективността на теста и ми стана криво заради провала на искрения си и открит подход.
В 10.30 кралицата се върна - побледняла, недоспала, уморена. Легна и спа до пет часа следобед - явно сватбата и купонът са били на ниво. Бях доволен - резултатът показа 2:2, т.е. 100% в полза на подхода.
…Измина още един ден в изследвания и лечение. На следващия тя си тръгна, без да се обади. Навярно някой я бе обидил? Не знам. Нямаше как да разбера - и да я бях питал, нямаше да ми каже…
ЖИВАТА УМРЯЛА ИЛИ УМРЯЛАТА ЖИВА?
Не се учудвайте на заглавието - задавах си въпроса дълго време след най-фрапантния случай в практиката ми: докараха с линейка в болницата умряла болна, а след три дни я изписах не жива, не и подобрена, а здрава…
- Как? - ще попитате.
- Ами така… - свивам самодоволно рамене и продължавам:
Спомням си го като филм, в който едновременно съм главен герой и зрител:
Седем без двайсет - краят на дневното дежурства. Лято е, горещо е. Свалил съм бялата престилка, останал съм по зелена хирургична риза, дънки и маратонки. Чакам смяната да дойде и да отида на бегом в ресторант „Скът” да пия бира да се разхладя от жежкия ден и да се разтоваря от тежкото дежурство…
И Мърфи се събужда - вече казах, че той обича да работи късно следобед или късно през нощта, когато си уморен и искаш да се прибереш по-бързо вкъщи, когато по телевизията дават финален мач или интересен филм, или когато ти се пие бира в ресторант Скът…, а в събота и неделя се развихря и заработва с вдъхновение и волност на дете, държано заключено вкъщи и пуснато с приятели в парка, до изнемога. Покрай него и ти - такава е докторската орисия…
…Двайсет минути преди края на дежурството в отделението влезе задъхана колежка - участъков лекар от съседно село, и каза, че води болна, натровена с успокоителни лекарства. По пътя болната направила белодробен оток и умряла.
- Ще трябва Вие да напишете смъртния акт - казах й. Актът се пише от лекаря, констатирал смъртта. Писането му е досадна работа поради многото и оплетени графи, които трябва да се попълнят.
- Ще го напиша - каза тя и допълни: - Била е лекувана за депресия в Нервно отделение при вас…
Стана ми интересно - давахме дежурства едновременно във Вътрешно и Нервно отделение и познавах някои от техните болни. Слязох по стълбите на болницата, пресякох двора и отидох при линейката да видя умрялата, следван от колежката.
Болната лежеше на носилката - бледа, изпотена, с посинели устни, по които бе потекла гъста тъмна течност. При белодробен оток течността е розова, пенеста, като разбит каймак - бях го виждал при болен от инфаркт в Интензивния сектор на отделението. Болната потръпна два-три пъти с рамене и притихна.
- Тя е жива… - обля ме топла пот.
- Послесмъртни потрепвания - каза колежката зад мен.
- Тя е жива! - повторих машинално и се обърнах към шофьора. - Закарай линейката до стълбите. Да дойдат двама санитари и сестрата! - изкрещях.
Спомням си много ясно, че шофьорът и санитарите ме гледаха вцепенено и не помръдваха. Повторих нарежданията си. Накрая ме разбраха, раздвижиха се, на каданс слязоха по стълбите и тръгнаха към мен бавно, едва-едва… Сега осъзнавам, че впечатлението за бавната им реакция се е дължало на изострената ми до крайност реактивност, а не на тяхна мудност. Продължих да им крещя да действат бързо и към болните на входа да помогнат да пренесем болната до отделението. Толкова силно съм викал, че ме е чула анестезиоложката от третия етаж на болницата, помислила, че ни карат проблемно болен, най-вероятно инфаркт, че случаят е тежък и ще трябва да помага. На бегом слязла и дойде при болната с амбуто в ръка да я обдишва.
Вкарахме болната в манипулационната, аспирирахме гъстата тъмна течност и тя продиша. Преслушах гърдите й, дишането й бе равномерно, чисто, сърдечната дейност бе ритмична. И да умре, няма да е сега - помислих си, имахме време да действаме. Във вените й включихме системи, вкарахме през носа й сонда до стомаха и започнахме да вливаме затоплена вода и активен медицински въглен, за да отмием токсичните таблетки…
Дойде нощният дежурен и се включи в реанимирането на болната заедно с анестезиоложката и мен.
След два часа болната дойде в съзнание. Оказа се, че е изпила десетина таблетки успокояващи лекарства, от които мускулите се отпускат, от тръскането по пътя повърнала, вдишала повърнатите материи и се задушила, но не е умряла. Видял съм я в последните, затихващи дихателни движения, минути след които настъпват необратими мозъчни нарушения и в крайна сметка болният умира от задушаване.
Бе станало 9 часа, тръгнах си в 9.30, прибрах се в 10, вечерях и си легнах - на следващия ден трябваше да ставам в 6. Така и не можах да пия бира в ресторант „Скът” по вина на Мърфи…
…След три дни изписах болната от отделението. В графата „Състояние при изписването” в епикризата написах не жива, не подобрена, а „физически здрава”, с препоръка да лекува депресията при психиатър.
ЛЕЛЯ ХРИСТАНА
Колекцията от сувенири от куфара със спомени няма да е пълна, ако не разкажа за леля Христана…
Шейсет и шест годишна, ниска, подвижна, приказлива - меко казано. Направо устата за десет. За секунди можеше да постави на мястото всеки, провинил се в черните й, непримирими с чуждите слабости, очи. Хазяйката ми от Бяла Слатина. Половината от наема плащах аз, другата половина - болницата. Наемът беше двайсет лева, но за онези времена това си бе пара!
Един ден Главният лекар ме извика и каза, че може да ми даде гарсониера от фонда на болницата - обзаведена, кокетна, при по-нисък наем. Освободил я колега, заминал за Плевен. Отказах. Главният лекар ме попита защо. Отговорих му:
- Заради леля Христана.
- Роднина ли ти е? - попита той.
- Не, хазяйка - отговорих аз.
Той ме изгледа продължително, изпитателно и замълча задълго. После в очите му потрепна ироничен пламък. Явно славата ми на любовчия е достигнала и до него - си помислих. Почувствах, че ме подозира в еротични прегрешения с непознатата жена - не можеше да си обясни по друг начин странното ми поведение.
- Просто хазяйка - повторих аз.
- Колко е годишна? - попита той и затвърди усещането ми, че е запознат с любовната ми слава.
- Шейсет и шест - отговорих аз.
- Както решите… - примирено каза той, но пламъчето в очите му не изгасна.
Явно славата ми бе по-голяма, отколкото си мислех - че не подбирам и не пропускам - забавлявах се аз на ум. Вече бях претръпнал да чувам всевъзможни небивалици за себе си и за непристойното ми поведение. Разкрепостен и свободолюбив за времето софиянец, от първия ден попаднах на мушката на закостенелите белослатенци, жадни за новини, клюки и интересни случки. Във фантазията, с която ги измисляха, и страстта, с която ги разказваха, съзирах нереализирани блянове и несбъднати мечти. В началото злостните приказки ме нараняваха и негодувах от просташкото провинциално любопитство, после свикнах, накрая го приемах на шега - с интерес следях докъде ще стигнат фантазиите на моите временни съграждани. Тази ситуация продължи шест месеца. Интересът към мен се срина отведнъж, когато съпругът на една колежка я хвана в прегрешение с шофьор на линейка и край мен настъпи тишина - дълбока, плътна тишина, която дори ме накара да се почувствам извън живота - захвърлен, забравен, пренебрегнат… Но това бе доста по-късно.
- Помислете все пак, колега! - направи последен опит главният лекар да ме склони да се махна от еротичния вертеп на желаната хазяйка.
- Няма какво да мисля, оставам - отговорих аз.
- Ваша воля - сви безсилно рамене главният лекар и въздъхна.
- Благодаря за предложението, все пак. Много е мило, но не ме устройва - поклоних се аз и излязох от кабинета.
И живях при леля Христана една година. Не даваше косъм да падне от главата ми и не дай, Боже, някой да хвърли косъм върху нея - попадаше на мушката на пиперливия й език, който не прощаваше чуждите слабости. Забиваше думите в десятката и разпиляваше на трески самочувствието на отсрещната страна.
Един ден в квартирата ме потърси една от медицинските сестри от Хирургично отделение. Каза, че на улицата я чакала дъщерята на една от моите болни - искала да се информира за състоянието на майка си. Казах да покани приятелката си в стаята ми. Поприказвахме петнадесетина минути и двете момичета си тръгнаха.
Беше пролет. Прозорецът на стаята ми бе отворен. Както обикновено леля Христана шеташе из двора. Чувах я да шляпа с пашмаците по плочките и да си мърмори:
- Гледам, влиза една мома накирпена, наконтена, хвърля задник из двора и пита за доктора. Викам й: „Докторът чете”. „Трябва да го видя” - казва. „Ами, влезте!” - казвам й. След малко още една хвърля задник из двора. И тя при доктора… Той, докторът, и двете може да ви изджигари, ами трябва да чакате наред…
Това е - в очите на леля Христана докторът можеше да върши всичко, от израждането на агне до изджигарването на две моми, само дето трябва да чакат на опашка…
Майка ми, страхотна кулинарка, готвеше невероятни супи. За голямо нейно разочарование се назлъндисвах и не ги ядях, за да поддържам седемдесет и четирите си килограма и нито грам нагоре или надолу. Като пристигнах през зимата в Бяла Слатина и първия ден се върнах скован от студ от работа, леля Христана ме посрещна на вратата на кухнята:
- Влизай, събувай се, оплела съм ти чорапи да не ти изстиват краката!
Обух ги - дебели, вълнени чорапи. Единият беше с два пръста по-дълъг от другия.
- Аз съм лоша домакиня. Не ме бива да готвя и да плета. Бива ме за селскостопанска работа - каза леля Христана. - Важното е да ти топлят. Сега бутай краката в шпора да не изстинеш!
Шпорът е черна селска печка на дърва и въглища с пещ и три котлона. Седнах на стол срещу шпора, сложих краката си в пещта, затоплих се и ме обзе отмала.
- А сега да хапнеш. Сготвила съм супа - каза тя и сложи в ръцете ми една купа с пилешка супа и един пръст мазнина отгоре. Подаде ми и една дебела филия хляб.
Уморен, премръзнал, прегладнял, далеч от майчините гозби, супата на леля Христана беше невероятено вкусна, въпреки обилната свинска мас, с която готвеше. В момента не мислех за седемдесет и четирите си килограма, а за нещо, което липсваше на пикантния блажен вкус. Пресрамих се и попитах:
- Лельо Христано, да имаш малко чесън?
Тя се зарадва и ми подаде една глава. Като привърших със супата и с главата чесън, доволството й бе още по-голямо. На следващия ден разправяла на комшийките:
- Гражданин, софиянец, чудя се с какво ще го храня. Като ми поиска чесън, и разбрах, че е наш човек…
На двайсет и седем години останала вдовица и отгледала сама сина си. Той живееше във Враца. Един път в месеца идваше с жена си и двамата си сина да я види и да й помогне с нещо по работата в двора. Леля Христана чакаше с нетърпение тези дни и се приготвяше отрано - готвеше, на внуците купуваше шоколади и бонбони, подарък на снахата, бутилка вино на сина. Един ден сподели:
- Добре живеехме с мъжа ми. Дума не ми е рекъл накриво. Не ни е било писано да поживеем заедно… - и се просълзи.
Още много неща мога да напиша за леля Христана - хазяйката ми от Бяла Слатина, но ще спра до тук - за скъпи хора не трябва да се говори много…
СОНЯ
Може би трябва да нарека разказа „За Нострадамус, Ванга и някои други…”, като под „някой други” имам предвид гледачката Соня от Бяла Слатина, но тъй като главен герой ще бъде тя, ще го нарека на нея, а не на тях…
Не ни е дадено от Бога, но изначално е желанието ни да надникнем в бъдещето и да си изясним някои от тайните на миналото, въпреки безпокойството, че покрай хубавото, може да съзрем и нещо страшно. Добре го познават това наше чувство гадателки, врачки и ясновидки и умело ни поднасят красивото и ни спестяват лошото - важното е, в крайна сметка, да сме доволни. И те съответно - от хонорара. Защото гледането напред в бъдещето или назад в миналото си е трудна работа, изисква, така да се каже, квалификация и опит и си струва няколкото лева, които смутено мушваме в шепата на ясновидката, най-често с черни очи и тъмна кожа. Описаното се отнася за най-честия случай и като такъв - най-банален. Има и един друг вид ясновидки, срещат се впрочем рядко - гадаят и познават, не знам как го правят, бих ги нарекъл ясновидки по призвание. Като Соня - петдесетинагодишна, едра, семпла, отрудена жена от село, учила до шести клас. Страдаше от жлъчна дискинезия. Приехме я в отделението за изследване.
Влязох за сутрешна визитация и видях, че Соня плаче. Попитах защо е притеснена. Тя ми каза, че синът й е войник, случило му се е нещо неприятно, не знае какво точно, но за почивните дни ще си дойде в отпуск и ще й разкаже.
- Писмо ли имаш? - попитах я.
- Не - отговори тя.
- Как разбра?
- Хвърлих си боб - отговори тя. Другите болни в стаята поясниха, че „хвърляне на боб”, означава „гледане на боб”.
- Стана ми интересно - бях чувал за гледане на ръка, на карти, на кафе, на захар, но на боб…
- Как го правиш? - полюбопитствах.
- Ще ти гледам някой ден, докторе - отпаднало отговори Соня и потъна в тъжните си мисли.
Разбрах, че не трябва да настоявам и излязох от стаята.
В понеделник сутринта я видях спокойна, свежа.
- Дойде ли синът ти? - попитах по-скоро от възпитание, отколкото от интерес.
- А, дойде си - поклати сребреещата си глава Соня.
- Е, и? - възпитанието ми поизбледня, а интересът ми се засили.
- Имал температура, лекували го в лазарета на отделението и го пуснали три дни в отпуск да си почине - отговори тя.
- Значи бобът позна… - провокирах я яз.
- Че как няма да познае! - с неподправено удивление ме погледна тя.
- Да, бе, да… - промърморих и излязох от стаята.
На следващото следобедно дежурство я срещнах в коридора на отделението.
- Искаш ли да ти хвърля един боб, докторе? - застана тя пред мен.
- Дадено, Соня - отговорих аз.
Тя донесе от стаята торбичка с боб, седнахме до една от масите в столовата, тя разпиля по плота бобовите зърна, оформи ги в три реда по три купчинки, размеси ги и започна да говори като гледаше ту зърната, ту мен в очите:
- В къщата си, докторе, имаш един болен човек, една стара жена и една по-млада от нея, която се грижи за другите двама. И тя има болежки, но си трае и им прислугва…
Не беше трудно да разпозная баща ми, майка ми и баба ми, но общо звучащият смисъл не ми даде основание за особен ентусиазъм относно ясновидските възможности на Соня. Ентусиазмът замъждука при следващото предсказание:
- На душата ти тежи мъка, за жена. Чувстваш я голяма, ама не е голяма. Само ти си я знаеш. На никой не си казал, ама си решил да отидеш и да си решиш проблема.
- Къде бе, Соня? - позаинтригуван попитах аз.
- Надалеч - отсече тя.
- В София ли? - провокирах я аз. Болните знаеха, че съм софиянец. Логично бе да отговори, че ще отида да „реша проблема” в София.
- Не в София. В по-малък град от София - поразбърка с длан бобовите зърна Соня.
- Е, и? - продължих да питам, вече заинтригуван в по-голяма степен.
- Ще стоиш три дни и ще се върнеш победител - отсече тя, вдигна поглед от бобовите зърна и ме погледна в очите.
- Дай, Боже! - рекох аз.
Действително бях решил да отида до „град, по-малък от София”, за да си изясня една потискаща ме емоционална ситуация. На никого не бях казал за намерението си да пътувам и за очакванията - да сложа в ред отношенията си с една мила, но своенравна дама, окончателно да ги обрека на безпорядък, като ги продължа в същата неопределена форма или просто да ги прекратя и да ми олекне от неизвестността и добитата отново свобода. Последното се случи, което беше най-доброто за тогава, т.е. в Бяла Слатина се върнах „победител”, както предрече Соня, но това стана две седмици по-късно.
И третото предсказание, което тогава ми прозвуча искрено, но наивно, предубедено, ласкателно:
- Ти ще станеш голям доктор, да знаеш! - погледна ме „от упор” в очите Соня. „Да, бе, да…” - помислих си скептично. Така се говори на всеки млад доктор, на когото амбицията е изписана на челото и на когото искаш да се понравиш. - Ще отидеш да учиш другите доктори - разбърка с длан бобовите зърна, без да ги поглежда.
- Къда, бе, Соня, в София ли? - попитах с минимален интерес - в Бяла Слатина бях по разпределение, бяха минали пет месеца от предстоящите три години и не се очертаваше никаква перспектива за промяна, най-многото да се зачисля за специализация по вътрешни болести във Враца с база Белослатинската болница.
- Не, в град по-голям от Бяла Слатина, но по-малък от София - в иносказателния стил на Нострадамус пророкува Соня.
- Кога? - със същия минимален интерес попитах аз.
- Нова година няма да я посрещнеш в Бяла Слатина. Ще я посрещнеш на новото място с новите си колеги и някой от старите си приятели… - поклати тя глава и отново ме погледна в очите.
- Благодаря ти, Соня - надигнах се от мястото си аз.
Тя събра бобовите зърна в торбичката и ги отнесе. Тръгнах по стаите за визитация и забравих предсказанието на пациентката си Соня.
Спомних си го в края на годината. Междувременно мой приятел от следването, асистент по хирургия в Пазарджик (тогава в града имаше Медицински филиал на Медицинския институт в Пловдив), ми каза, че има свободно асистентско място в Клиниката по пропедевтика на вътрешните болести. Срещнах се с ръководителя на клиниката, разбрах, че мястото е по съвместителство за половин година. Бързо прецених, че няма какво да губя, и се съгласих да кандидатствам. Цяло лято ходих на работа и четох за изпита. Есента спечелих конкурса и в навечерието на Нова година отпътувах за новото си работно място. Бяхме се уговорили да черпя за успеха и да празнуваме Новата година с някои от новите ми колеги и няколко от старите приятели, които работеха по разпределение в Пазарджик, а не да празнуваме в София…
Така, както бях пристигнал в града преди година - с чанта, сак, куфар, пълен с книги и пишеща машина, отидох до автогарата на Бяла Слатина. До един от автобусите чакаше Соня да се прибере на село - чиста случайност, не бях я виждал от деня, в който я изписах от отделението. Понякога, макар и рядко, съдбата си прави подобни шеги - отговаря на някои от въпросите, които ни вълнуват и ни среща с хора, с които трябва да се срещнем по нейна воля.
- Помниш ли какво ми предрече, Соня? - подадох й ръката.
- Помня, докторе - отговори тя.
Така стана. Отивам в град по-голям от Бяла Слатина, но по-малък от София да уча другите доктори. И Нова година няма да я посрещна тук, а там с новите си колеги и старите приятели… - резюмирах реализацията на предсказанието й.
- Да знаеш какви неща щях да ти кажа, ако беше преспал на боба!… - поклати посребрената си глава Соня.
- Това е достатъчно. Не е добре човек да знае всичко - махнах й с ръка и се качих в автобуса.
Шофьорът запали двигателя и автобусът тръгна. Обърнах се. Соня ми махна с ръка. Махнах й и аз.
Автобусът излезе от града и набра скорост. Къщите бързо се смаляваха. Бяла Слатина остана далеч назад…
P.S. С това и прохождането ми в професията свърши. Чакаше ме нов етап - запознаване със същността. До третия етап - овладяване на тънкостите, оставаше още много време, но аз не го знаех. Бях щастлив от усещането, че съм се доближил до голямата и заветна цел - да достигна висините въпреки трудностите, очертаващи се по пътя, който се виеше тесен, хлъзгав, каменист, по стръмни и непристъпни ридове покрай пропасти без дъно, под надвиснали скални блокове, които всеки миг ще се откъртят и ще те затиснат, до дълбоки реки без бродове, през редки поляни с цветя и пеперуди…
…Сега, след тридесет години, си мисля, че отново бих извървял същия път, въпреки трудностите, въпреки умората, въпреки разочарованията и болката от чуждото страдание. Защото медицината се е загнездила в душата ми като хронична болест, за която няма лек.
В ПАЗАРДЖИК
Д-Р АСЕНОВ
Лекарите, с които е работил, и болните, които е лекувал, сигурно го помнят: петдесетинагодишен, среден на ръст, набит, създава впечатлението за груб и тромав, всъщност - чувствителен и емоционален, без да го показва, самовзискателен, обективен, честен. Стар ерген, вегетарианец, дановист, радетел за чиста природа и екологично чисти храни, за възвисени и чисти мисли…
Завършил медицина на четиридесет години. По време на следването и преди това е работил като сервитьор в най-реномираните ресторанти в Пловдив, за да се издържа. Познава живота от черната и бялата страна. Принадлежи на бялата, на Бялото братство. И владее някои от тайните му, но с никого не ги споделя…
Въпреки че познаваше живота и от двете му страни, че бе преодолял много препятствия и се бе преборил с много трудности, д-р Асенов беше несигурен и плах. Роден и отраснал на село, казваше, че миналото е сложило неотменим отпечатък върху същността му и поради това не може да се сравнява с нас - амбициозните млади асистенти, отличници и студентски активисти, родени в интелектуални семейства в големи градове, учили в езикови гимназии и възпитани от изявени, упорити и загрижени родители…
Малко преди петдесетата си годишнина д-р Асенов взе специалност по вътрешни болести. Много се притесняваше, много чете и успя. Каза, че ще спре дотук - няма да се бори за втора специалност, защото това са възможностите му и толкова стигат силите му, че като интернист ще е по-полезен, отколкото като тесен специалист. Затова казах, че е самовзискателен, въпреки че в случая не беше обективен. Макар и с по-ограничени възможности от нас - нахъсените за изява и бърза кариера асистенти, мъдростта и опитът, феноменалната му упоритост и работоспособност биха му помогнали да се представи не по зле от нас, мисля си сега.
Много често Митко, както го наричахме, вземаше по желание най-трудните и нежелани от нас дежурства - с тежко болни, през съботи и недели, през празничните дни, защото - казваше той - нас младите ни чакат приятелките, а възрастните - семействата, а тъй като той вече не е нито млад, нито семеен, него никой не го чака нито вкъщи, нито където и да е… Тогава приемахме жеста му с облекчение, че няма да дежурим и скромната благодарност на егоистични млади хора, без да се замислиме за самотата, която го е притискала и която е запълвал с грижи и вълнения за болните…
Лекари, сестри и санитари забелязахме един необясним факт: въпреки случайния принцип на разпределение на болните при лекарите в клиниката по реда на тяхното пристигане от Поликлиниката и Бърза помощ, най-тежко болните винаги постъпваха при д-р Асенов, особено алкохолиците и болните с цироза и хроничен хепатит. Приемаше този факт като нещо логично и нормално. Беше убеден, че трудностите при лечението на тези болни са възмездието за греха, че е продавал алкохол, докато е работил като сервитьор. Стоически приемаше съдбата си на грешник и се грижеше за болните с християнска смиреност и самарянска отдаденост. И съпреживяваше болките им.
На едно дневно дежурство един от неговите болни - тридесетинагодишен алкохолик, изпадна в делириум тременс. Тресеше се, говореше несвързано, потеше се, чистеше мушици и комари от завивките си, после излезе от клиниката по потник и гащета да си отива вкъщи. По онова време тренирах активно, бях доста силен физически, но не можах да го спра нито с думи, нито със сила - делириумът удесеторяваше силите на иначе нисичкия и изпит от алкохола болен. На помощ се притекоха санитари от Бърза помощ, в двора на болницата се вдигна врява, около нас се насъбраха любопитни мъже, жени, деца… С облекчение видях, че Митко Асенов върви към нас. С две-три думи описах случилото се. Той каза на санитарите да пуснат болния. С видимо нежелание те се подчиниха. Той се приведе над тресящия се болен и пошушна нещо в ухото му. Болният застина. Д-р Асенов кимна да го следва и тръгна към клиниката, без да се обръща. Болният се изправи бавно и тръгна безропотно след него. Бях потресен - не бях виждал толкова бързо хипнотизиране, при това на болен в делириум! Тръгнах след тях и попитах доктора какво пошушна в ухото на алкохолика.
- Нищо особено - каза той през рамо. - Внимавай да не падне!
Болният вървеше на метър разстояние след нас и се олюляваше.
- И все пак как го направи? - настоях аз.
- Едни хора ми показаха този номер преди години, но ме заклеха да не казвам. И да го използвам в краен случай… - все така през рамо каза той и влезе в клиниката пред залитащия болен.
„Счита, че не съм достоен да сподели тайната - помислих си, - за да не я използвам без причина.” И беше прав - бях твърде млад, за да понеса на плещите си подобна отговорност.
До изписването от клиниката болният бе тих, кротък, със смирен, отнесен поглед на човек, постигнал най-сетне жадуваната отмала на тялото и на душата.
Заради този случай написах в началото, че д-р Асенов владее някои от тайните на Бялото братство, но не ги споделяше, както и други тайнствени неща, които познаваше и можеше, за които ние се досещахме, като телекинеза, левитация и много други…
Така съм запомнил д-р Асенов, с когото работих десет години в Пазарджик - петдесетинагодишен, среден на ръст, набит, емоционален, самоотвержен, честен…
ЕНВЕР
Много приятели имам в с. Нова махала - изцяло турско село, скътано в пазвите на Родопите високо над Пещера. Един от тях бе Енвер - петдесетинагодишен, висок, слаб, попрегърбен, мургав, със сини устни от задуха и хроничния бронхит. Запозна ни зет му Ахмед, чийто баща бях лекувал преди това.
Имаше три дъщери - едната живееше при него в Нова махала, другата с мъжа си в Пещера, а третата - в Швеция. Тя бе и голямата му болка. Семейна, с две деца, на екскурзия в Истанбул се влюбва в екскурзовода - кюрд, живеещ в Турция и Швеция, с няколко предходни брака и още толкова деца. Дъщерята на Енвер престава да се грижи за мъжа си и за децата, иска да замине при кюрда за Западна Европа. През 80-те години на миналия век това беше невъзможно по какъвто и да е повод, а доводът, че иска да се срещне с любим човек, бе най-нищожният в очите на издаващите визи. Престанала да се храни, отслабнала, изпаднала в депресия… Енвер с жена си Гюлкчен я доведоха на преглед при мен - бяха убедени, че е под въздействието на наркотици, дадени й от кюрда екскурзовод.
Висока, слаба, нежна, чувствителна, ранима, коренно различна от другите жени от Нова махала - бе първото ми впечатление от нея. Приличаше на нежно домашно цвете, израсло по случайност сред диворастящите цветя, които растат на воля по родопските поляни и баири. Бе на двадесет и две-три годии. Прегледахме я с колеги психиатри и не отрихме никакви следи от прием на наркотици или други психоторопни средства. Депресията беше несъмнена. Енвер и Гюлкчен ми показаха снимка на кюрда на фона на моста на Босфора до дъщеря им - четиридесет и няколко годишен, с изсечено лице, пригладена, добре поддържана, леко къдрава коса, тъмни очи и тънки, заострени мустачки, приличаше на професионален сутеньор от публичните домове в Европа от началото на века.
След няколко месеца дъщерята на Енвер изчезна. Той и Гюлкчен се поболяха. На него задухът от хроничния бронхит се засили, тя отслабна и също изпадна в депресия. И пак ги преглеждах, водеше ги Ахмед, и пак ги консултирах с психиатри. Без ефект. След месец получиха писмо от дъщеря си. Бе изпратено от Швеция.
И досега за мен е загадка как избяга през онези железни времена, когато летищата, митниците, гарите и границата се охраняваха като във военно време. Кой й помогна, кой я изведе през границата, с какви документи? И то не опитна, обръгнала на трудностите и изненадите жена от София или друг голям град, с познание на действителността и подводните камъни в живота, а млада неопитна жена, расла като цвете в планината, в затворената и консервативна обстановка на Нова махала, където най-близкият град Пещера е на двадесет и няколко километра! Явно и тогава е имало канали за трафик на хора, но ние не сме го знаели.
Енвер и Гюлкчен се поускопоиха, но гърдите му продължиха да свирят, а тя да слабее.
В началото на зимата на размирната и пълна с надежди 1989 г. приех Енвер в клиниката с обостряне на задуха и на бронхита. Един следобед влязох с дежурната сестра за визитация в стаята и го видях надвесен над нощното шкафче. В момента, в който попитах болните дали имат някакви оплаквания, Енвер се отпусна в леглото и лицето му посиня - сигурен белег за белодробна емболия - запушване на белодробната артерия с кръвен съсирек, една от причините за внезапна смърт. Със сестрата се разтичахме, поставихме маска с кислород, тя включи система във вените му, вляхме нужните лекарства… Постепенно съзнанието му се проясни. И оживя. Чист късмет си беше, че направи емболията буквално пред очите ми. Забавянето от няколко минути, докато ме извикат от дежурния кабинет, щеше да е фатално. След седмица го изписахме от отделението. Нелегално от административното, партийно и профсъюзно ръководство на болницата уредих с един от техниците от Техническата служба да закарат с линейка в Нова махала една кислородна бутилка, която сменяхме през два-три дни с колата на зет му, нещо напълно в разрез с всички хигиенни правила и норми за сигурност при работа с възпламеними материали и избухливи течности и т.н., какъвто може да бъде кислородът при неправилно боравене с вентила и бутилката. Успокоявах се, че успяхме да обучим Ахмед, жена му Лейля, Гюлкчен и самия Енвер да работят с кислородната система. Благодарение на нея Енвер преживя още седем месеца. През това време той нарисувал карта на национализираните през 50-те години нивици и след това наследниците му си ги получиха в реални граници. Така, чрез мен, Аллах помогна на Енвер да осигури препитанието на близките си в последващите изнурителни години на преход, бедност, псевдодемокрация, лъжи и кражби…
Срещахме се рядко - Енвер се стабилизира, през пролетта започнах работа в София и нямах време за старите приятели. При една от малкото ни срещи му казах, че съм го сънувал - играеше хоро пред дома си, обърна се към мен и каза:
- Много ми е хубаво, докторе, много ми е хубаво… - от задуха не бе останала и следа.
- Не е на добро съня ти, докторе… - поклати уморено глава Енвер и се закашля.
Излезе прав. Почина в ръцете на жена ми няколко месеца след това. Тя бе по работа в Нова махала, същата нощ аз бях дежурен в клиниката в София. Звъняха ми по телефона, за да питат какво да правят. Казах да не го транспортират до Пещера, за да не го тръскат и да не повтори белодробната емболия, да му дадат кислород, лекарят на селото да му инжектира нужните лекарства, казах, че рано сутринта ще тръгна за Нова махала… Докато давах нарежданията си, той издъхнал.
По обед пристигнах в селото. Бяха го погребали. Жена ми се тресеше - така е при първия контакт със смъртта, особено на близък човек или на познат. Каза, че се опитала да направи изкуствен сърдечен масаж, да го обдишва с кислородната маска, пита ме не е ли можело да помогне с нещо, да го спаси. Успокоих я, че е невъзможно да се повтори спасяването му от преди седем месеца - компенсаторните сили на организма му бяха изчерпани, при неговото състояние седемте месеца са му подарък от съдбата…
Надвечер ходжата дойде в дома им да почете с молитва близките и мъртвеца. Не исках да накърня религиозния обряд и порядки на домакините - аз съм християнин, те - мюсюлмани, а ходжата ще пее молитви за възхвала на Аллаха… Казах им, че ще изчакам, докато трае опелото в съседната стая, за да не ги притеснявам с присъствието си.
- Защо? - удивиха се ходжата и моите приятели.
- Аз съм християнин, а вие - мюсюлмани… - отговорих аз.
- Няма такова нещо, докторе, вие бяхте приятели с Енвер. Заповядайте! - и ни сложиха с жена ми на видни места в стаята.
Събраха се мъже и жени, близки и приятели, насядаха по столовете и леглата и започнаха тихичко да пеят, водени от ходжата. От време на време някой изхлипа, друг проплаче, но никакъв вой и никакви одрезгавели гласове на уморени и безразлични оплаквачки, за разлика от православната традиция у нас. Определих го като тиха, кротка мюсюлманска скръб, примирение и болка, трупани с хилядолетия в душите на дъщерите и синовете на Аллах…
Оттогава често си спомням Енвер и опелото. И си мисля - както дяволът чете Евангелието, така и някои с претенции да са Свети пророци и отци разясняват казаното от Бога и Аллаха, щом един и същи текст от Библията и Корана интерпретират по коренно различен начин - от краен религиозен фундаментализъм, който кладе война и отнася жертви, до либерализъм и просветителски хуманизъм, който поддържа доброто и гради морала. Остава ние да изберем по кой път да тръгнем, защото в нашите ръце са и дявола, и Бога, и Аллаха, и Библията, и Корана. В Светата книга е казано, че „Човек се ражда със свободна воля”, с волята да избере накъде да тръгне - по пътя на доброто, който единствен води към небето или на злото, който неизбежно води в пропастта…
И, въпреки че звучи като лозунг - ще го кажа: да не забравяме, че решението и отговорността са наши - на синовете и дъщерите на Бога и Аллах, обречени да живеят един до друг за векове напред!
АЙРИ АЛИ БЕЙ и ХАРИ АЛЬОШЕВ БЕЙКОВ - кой кой е?
Хари Бейков имаше ниска квадратна бръснарничка в циганската махала на Пазарджик с един стол, пръстен под и поолюпено кръгло огледало. Бръснеше и подстригваше в бяла престилка - смачкана, тук-там с петна, но бяла. Среден на ръст, закръглен, мургав, с тънки коцкарски мустаци и игриви черни очи, Хари излъчваше доволство от живота. А и защо не - имаше си занаят, трима сина, три снахи, внуци, живееха сплотено, колко му е нужно на човек да е щастлив?…
Страдаше от подагра. При криза доволството изчезваше от погледа му, лицето му се сгърчваше, побледняваше под вродената чернилка и излъчваше най-искрено физическо страдание. В момента, в който овладеехме кризата, погледът му се избистряше и отново заиграваше и следеше с дяволито изражение на човек, обичащ и ценящ жените и най-вече медицинските сестри, които се грижеха за него.
Може да се каже, че живееше охолно. Преди години обикалял селата из Родопите и правел сюнети по домовете на турци и българомохамедани. Понатрупал пари, злато. После го хванали, осъдили го и го пратили в затвора за пет-шест години. Работил „три дни за два”, пуснали го по-рано и се върнал към бръснарството. Предлагаше ми да тръгнем отново из Родопите, той щял да прави сюнетите, а аз да гледам, докато се науча. После щял съм да спечеля много повече от лекарския си занаят - уверяваше ме той. Казах му, че не съм хирург.
- Няма значение - отговори той, - че аз да не съм хирург. Много е просто - връзваш кожичката с канап, дръпваш я, срязваш с бръснач под канапа, после изтриваш раната с памук, натопен със стипца, за да спреш кръвта и да я дезинфекцираш - разкриваше ми той тайните на занаята си в сянка.
Не се случи да правим сюнети с Хари, но ми беше интересно да го слушам. Разказваше ми и за приключенията (по-точно - похожденията си) в Абана сокак в Истанбул, но това е друга тема. По-интересното е, че ми разказваше с възторг за младостта си, когато като самодеец в Младежкия дом в Пазарджик е играл ролята на цар Иванко в пиесата „Иванко убиецът на Асеня” на Васил Друмев. Цитираше ми цели откъси от пиесата - негови и чужди реплики, вълнуваше се, изживяваше ги в момента. Турчинът Хари се вживяваше в ролята на българския цар и бе щастлив от превъплъщението. Синовете му се българееха - двама скъсаха с циганската махала, купиха си апартаменти в другите квартали на града. Хари остана в стария си дом с жена си и средния си син.
После дойде покръстването в средата на осемдесетте години на миналия век. И от Айри Али Бей, Хари стана Захари Альошев Бейков.
- Хари, с това име какъв си в крайна сметка - българин, турчин или руснак? - попитах го при поредното му постъпване в клиниката заради подаграта.
- И аз не знам вече, докторе - знам само, че съм мюсюлманин - с твърд глас отговори той, забравил, че бе играл някога ролята на цар Иванко.
Носеше дебела книга с кожени корици. Спеше с нея и се молеше над нея Аллах да му намали болката, да закриля семейството му. Беше Корана, написан на арабски. Не можеше да прочете и една арабска сричка, но държеше книгата като „светая светих”. За първи път виждах Хари затворен, втвърден, религиозен, безразличен към сестрите.
- От покръстването на мен ми нищо, всички ме знаят Хари - продължи да говори той, - но старият трудно го приема. Нерде Али, нерде Альоша, че било благозвучно… - махна той с ръка. Разгърна книгата и се вгледа в непонятните чужби букви и йероглифи.
Спомням си друг случай по покръстването. В Девня, родното село на баща ми, имаше един циганин. Никой не знаеше името му, викаха му Мечо. Попитали го с какво ново име да го запишат. Той отговорил:
- Мечо.
- Не може Мечо - казали му.
- Че как така - учудил се той. - Вълчо може, а Мечо не може!…
Всеки път, когато си спомня за Хари и за Мечо, си спомням и една поговорка, която казва: ….. „Насила хубост не става, но и да става - не бива…” Покръстването и печеленето на хората за дадена кауза не става с „огън и меч”, а с култура, просвещение и личен пример, като случаят с Хари и ролята му на цар Иванко от пиесата на Васил Друмев. За съжаление изгубихме Иванко, изгубихме и турците, които бяха щастливи, че са изиграли ролята на български цар в българска пиеса…
ЛЕВИТАЦИЯ И БИОМАГНЕТИЗЪМ В БОЛНИЦАТА И В ЖИВОТА
Два пъти ми описваха левитация с повдигане на човек на метър над земята - не повярвах, два пъти го видях - убедих се. Право на читателя е да повярва или не…
ПЪРВИЯ ПЪТ:
Д-р Л., с която работехме като асистенти в Медицински факултет - Пазарджик, преди години, ми разказа, че едно лято била лекар на средношколска бригада. Учителите забелязали, че учениците вечер се събирали в някоя от стаите, заключвали вратата, гасели лампите, притихвали, после се разотивали възбудени, трепетни, неспокойни. Щом почукали, децата запалвали лампата, отключвали и учителите нищо нередно не намирали - никакъв алкохол, никакви цигари, липсвал и намек за сексуално общуване… Моята колежка успяла да спечели доверието им и те й казали, че ще я посвеят в тайната си, и че „Той ще я повдигне…”
- Кой? - попитала тя.
- Той… - отговорили те и замълчали.
Вечерта отишла с тях в една от стаите, заключили вратата, изгасили лампата, накарали я да легне на едно от леглата, до главата й запалили свещ, после се наредили в кръг около нея, зашепнали неясни магични думи, с по един пръст две момчета и две момичета я прихванали през раменете и колената и я вдигнали на метър над леглото.
- Д-р Коларов - възбудено разказваше д-р Л., - не знам дали ще повярваш, но наистина ме държаха една минута над леглото. Нищо неприятно не усещах, усещах само, че косата ми висеше към земята… После ме поставиха обратно на леглото, изгасиха свещта, запалиха лампата и попитаха: „Как ще го обясните, д-р Л.?” Казах, че не мога да го обясня… „А ние можем…” - отговориха ми те. „Как?” - попитах аз. „Молиме се на Христос, това е Той…” Нищо повече не казах - в онези атеистични времена бе недопустимо да се говори за Христос и тайните на природата да се обясняват с Бог.
ВТОРИЯ ПЪТ:
Втория случай на левитация ми описа мой братовчед, дълги години политически затворник в Белене след 9-и септември, осъден за разпространение на позиви и опит за покушение над Съветското посолство. С мрачна ирония се шегуваше, че в затвора разполагали с много време и го уплътнявали с всякакви игри, разговори и закачки. Един ден един от тях казал на братовчед ми да легне на земята, затворил очи и зашепнал неясни думи. После казал: „Готово!” и четирима затворници го вдигнали на метър над земята, като го държали с по един пръст за раменете и коленете. Подържали го около минута и го върнали на пода. Главният изпълнител не бил политически затворник, а криминален. Казал, че този номер го научил от един руснак в някакъв друг затвор.
- Може да не вярваш, но наистина ме държаха минута над земята. После повториха номера с друг затворник. И него го държаха една минута… - убеждаваше ме моят братовчед, но така и не му повярвах.
И ОТНОВО ПЪРВИ ПЪТ:
Този път аз бях лекар на средношколска бригада, но не в България, а в Унгария. На връщане във влака, в купето, където се събираше ръководството на бригадата, четирима ученици вдигнаха Командира на бригадата А. К., тежащ над сто килограма, като го държаха с показалец под мишниците и коленете, без да шепнат каквото и да е, без да гасят лампи и палят свещи. Като го спуснаха отново да седне на кушетката, подпъхнах показалеца си под мишницата на А.К. и се опитах да повторя движенията на учениците. По-скоро пръстът ми щеше да се изкълчи, отколкото да го отместя и на сантиметър. И мен учениците ме попитаха как ще го обясня. И аз казах като моята колежка д-р Л., че нямам научно обяснение. За разлика от нейните ученици, моите не обясниха тайнството с Христос.
И ОТНОВО ВТОРИ ПЪТ:
Същото направиха четирима болни с техен събрат по диагноза и съдба по време на едно от нощните ми дежурства в Клиниката по ревматология преди години. Без каквото и да е усилие вдигнаха един стотинакилограмов мъж на метър над леглото, подържаха го около минута и го пуснаха обратно.
- Какво ще кажеш, докторе? - попитаха ме те.
- Нямам думи - отговорих аз, без да се опитвам да повторя техните движения този път - знаех, че няма да се получи.
НАКРАЯ НЕЩО И ЗА БИОМАГНЕТИЗМА:
Свидетел съм и на друго тайнство - момиче на шестнайсет години лепеше по тялото си лъжици, вилици, ножове и всякакви метални предмети, държеше ги от секунди до минути, в един миг „изключваше магнитното си поле” и приборите се разпиляваха по пода. Този номер можеше да направи по всяко време на денонощието, при всякакви условия…
И НЕЩИЧКО ЗА ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Така се убедих, че думите на д-р Л. и моя братовчед са верни. И сега, както и тогава, нямам разумно обяснение за чутото и видяното. Убеден съм, че подобно явление съществува - изпълнителите не бяха магове, а ученици и болни, подбрани „на случаен принцип”, както често се посочва в прецизно замислените и стриктно провеждани научни проучвания на болести и лекарства, за да се избегне умишлено или случайно нежелано външно въздействие на строго формулираната научна хипотеза. В случая такава липсва. Налице е фактът, че при определени условия и определени хора е възможно извършването на левитация и биомагнетизъм.
В СОФИЯ
ТРИМАТА ОТ БИВШАТА МЕДИЦИНСКА АКАДЕМИЯ
На безименните санитари…
Всички служители на бившата Медицинска академия - София ги познават - тримата, но не мускетари, а санитари. И тримата ги познавам лично. И искам да им посветя един разказ, защото го заслужават…
ПЪРВИЯТ - ЖОРО:
Висок, сух, слаб, поизгърбен, „щур по цялата глава”, както се изразяваше той за другите, санитарят Жоро живееше над двайсет години в Клиниката по ревматология. Спеше на изтърбушен разтегателен диван в един от асистентските кабинети. Имуществото му се състоеше от шкафче, одеяло, дрехите на гърба му, износен стар балтон, болничен халат и прибори за бръснене.
Говореше високо, с речник от 300-400 думи, сричаше, не можеше да пише, подписваше се с кръст. Създаваше впечатление, че е глуповат, но всъщност беше наблюдателен, находчив, остроумен. Малкото думи, които знаеше, използваше максимално ефективно и на място. Беше самобитно артистичен - имитираше точно и с въображение специфичните жестове на известни професори от Академията. Единствен в клиниката си позволяваше да спори и критикува другите - от професора до последния санитар. Разгърден, забързан, размахал ръце, ходеше из клиниката като директор и създаваше суматоха. Търпяхме го - това бе част от свеобразния и уникален чар на Жоро. Бяхме свикнали с него, помагахме му, най-често с дребни суми, които връщаше с продължително забавяне, чувствахме го по някакъв начин близък, въпреки че често ни ядосваше и му се заканвахме, че ще го накажем някой ден, неясно как…
Обичаше да гледа новините по телевизията и беше наясно с националната и световната политика, която интерпретираше точно и с насмешка със своите 300-400 думи. Така си го спомням - приведен към екрана, на стола в средата на дежурния кабинет, да движи безмълвно устни в ритъм с устните на говорителите.
Родом от неизвестно монтанско село, преди години Жоро дошъл в София и започнал работа като санитар в Клиниката по ревматология. Нямало къде да живее и го оставили да спи в болницата. След като се пенсионира, продължи да живее в клиниката и да изпълнява предишните си задължения - предимно куриерска дейност на територията на бившата Академия и столицата. Тази специфична и отговорна дейност отличаваше Жоро от другите санитари, чието основно задължение е да поддържат чистотата в кабинетите и стаите, и го поставяше едно ниво над тях. Той я вършеше съвестно, с шум и патаклама, всъщност точно и отговорно. Случвало се е да го будя в два или три часа през нощта през зимата, както и всеки друг от моито колеги, които давахме дежурства, и да го пращам за кръв в Кръвна банка до гарата за някой спешен случай или да носи кръв и серум за изследване и да донася резултати от дежурните лаборатории из Академията и София. В тези часове през 90-те години нямаше, както впрочем и сега, трамваи и тролеи, нямаше и таксита. Жоро ставаше, обличаше се за минути, навличаше протрития си балтон и тръгваше. След около час се връщаше с исканата кръв или резултати. Притеснен за болния, нито един път не го попитах как стигаше до гарата и до всяка точка на София през нощта, в снега и тъмнината, как се връщаше. И по-късно не го попитах, така и не разбрах как го правеше. И нито веднъж не го чух да възроптае, че го будя, да откаже да отиде, да се оправдае с неразположение или лошо здраве, просто ставаше, обличаше се, тръгваше и след час се връщаше. Убедено казвам, че много ми е помагал, че е бил до мен в най-критичните моменти, че благодарение на него съм помогнал на много болни, някои от тях сме спасили заедно с него. Затова казвах, че ако има християнин в нашата клиника, това е Жоро. Иначе си беше „щур по цялата глава” - експанзивен, шумен, на моменти и необуздан.
Наближаваше седемдесет. След пенсионирането му го оставихме да живее в клиниката. С два инфаркта продължаваше да помага на дежурните по всяко време на денонощието.
Блъсна го джип на кръстовището пред болницата - отивал да изпълни поредната поръчка. Няколко пъти ходих да го видя в Клиниката по ортопедия на Военна болница. Гипсиран, на екстензии, Жоро ми даваше нареждания какво да кажа на старшата сестра, какво да му занеса, какво да свърша с оскъдното му имущество…, които изпълних точно, както той бе изпълнявал някога моите нареждания и молби.
След три месеца почина от залежаването. Съжалявам - можеше да поживее още някоя година Жоро, не за болните, за себе си…
ВТОРИЯТ - СТЕФЧО:
Стефчо е житейски еквивалент на Жоро - също дошъл отнякъде в София, но поводът е различен - нежелано дете, полято с азотна киселина от бащата с огромен дефект от изгарянето в долната част на лицето. Преди двайсет и повече години попаднал в Стоматологичния факултет за корекция на дефекта. След операцията останал да работи като санитар и да живее в сградата на Факултета.
На времето хирурзите коригирали максимално дефекта. Въпреки това част от долната челюст на Стефчо липсва и като говори - фъфли. Горната част на лицето му е по-голяма от долната, кривоглед е. Може да бъде видян по алеите на Александровска болница - нисък, слаб, задъхан, в смачкана и лекьосана престилка или сини хирургични дрехи със запретнати крачоли и ръкави, тъй като са му дълги, да бърза, за да изпълни възложените му задачи и да си говори сам, за да не ги забрави.
И той като Жоро занася, донася, отнася… всичко, което трябва да се занесе, донесе, отнесе… някъде из клиниките на Александровска болница или София. В свободното си от куриерската служба време - чисти: коридори, болнични стаи, тоалетни… Така цял ден. После се скатава някъде, не знам къде, до сутринта. И на следващия ден отново - носи, чисти или вее мръсната си престилка из алеите на болницата…
Преди няколко години злите езици от Факултета шушукаха, че една от санитарките „вземала парите на Стефчо” срещу любов. Мисля си - не знам дали е морално или не, но, логически погледато, а не откъм етичната или емоционалната страна, на Стефчо така и така не му трябват пари - има покрив над главата си, легло, топла болнична храна, не плаща за вода и ток, колко му е нужно на човек, за да е добре и какво му трябва, за да е щастлив - любов, а санитарката едва свързва двата края. Ако не е тя, с външния си вид Стефчо никога няма да се докосне, камо ли да опознае благините на любовта и секса. Така че в голяма степен сметката е чиста - излишни пари срещу излишна любов.
Мисля си, че и Стефчо, като Жоро, е помогнал на много лекари и болни. От сърце желая да е здрав и да се радва на любовта си още много време!
ТРЕТИЯТ - ИВАНЧО:
Въпреки че споделяше съдбата на Жоро и Стефчо - живееше в клиниката, в която е бил лекуван като млад, Иванчо беше най-интелигентен и с най-изискан външен вид. Ходеше винаги с чиста, изгладена бяла престилка, бяла риза и вратовръзка. Говореше на лекарите и на студентите на „Вие”, слушаше внимателно събеседника си и никога не спореше. Съгласяваше се мълчаливо със Старшата сестра на Клиниката по кожни болести, която му възлагаше всякакви задачи - от носене на писма до чистене на тоалетни и така съхраняваше нейното и своето достойнство, нейното - да нарежда на един възпитан мъж на средна възраст, неговото - да изпълнява капризите на жена в климакс.
Среден на ръст, с кафеникави очи и неестесвен розов цвят на лицето, наследство от кожната болест в миналото - така в общи линии изглеждаше Иванчо.
В трети курс за първи път влязохме в Клиниката по дерматология. На вратата ни посрещна Иванчо - разхождаше се замислен по коридора с ръце на гърба и благ, но сериозен поглед, зареян под ъгъл към тавана. С дълбок глас ни попита кой ни е асистентът. Вдъхваше респект и несъзнателно се изпънахме като новорбанци пред професора с розовото лице и бялата престилка. Казахме, че не знаем.
- Списъкът е там - посочи с длан таблото до вратата и продължи замислената си разходка по коридора в очакване на следващата студентска група.
Тихо и на пръсти го подминахме и отидохме да търсим асистента си по кожни болести. Това бе първото ми впечатление от Иванчо, който работеше като санитар и живееше в болницата.
По-късно го срещах често - с бялата престилка, риза и вратовръзка, отиваше да изпълни някаква поръчка на Старшата сестра.
Веднъж отидох в Кожна клиника за консултация на тежко болен. С бавния си овладян глас той ме упъти къде да намеря болния. Беше поостарял, но пак беше с бяла риза и вратовръзка. Беше преди няколко години. Оттогава не съм го виждал…
…Така си спомням тримата, не мускетари, а санитари, които ги знаеше всеки служител от бившата Медицинска академия. От тримата остана само Стефчо. Носкоро разбрах, че се е пенсионирал и се е върнал в родното си село.
НЕ ПОМНЯ…
Наскоро жена ми цитира прочетена някъде мисъл: „До двадесет и петата си година жената има лицето, с което природата я е дарила, а след това - лицето, което заслужава…” И си спомних най-невинното девическо лице, което съм срещал в болницата, в живота и изобщо: чисти като кристал очи - учудени, наивни, любопитни, сини и бездънни като небе, дълги, тъмни, извити клепки като крила на пеперуди, нежно-бяло разтревожено лице на дете, закъсняващо за първия учебен час, тъмноруси къдрави коси на русалка от приказка на Андерсен. Колко красива може да е жeната, преди да опознае порока и суетата!… - мислех си с възхищение пред съвършенството на Създателя, без да знам в случая кой е той.
Бе облечена ненатрапливо, с вкус - бяла блуза, закопчана до врата, тъмна пола под коленете, черни обувки на среден ток, тясна черна чанта на верижка…
Каза, че е на осемнайсет години, че наскоро е завършила гимназия и работи като секретарка в частна фирма. Не можех да повярвам. Изглеждаше на не повече от петнайсет. Пращаше я колега от Стоматологичен факултет да я прегледам по повод оток и болка в дясното коляно.
Прегледах я. Клинично се очерта картината на артрит след полова инфекция. Не е възможно!… - мислех си аз, като гледах поруменялото й от смущение лице и сведени очи, очертани като с молив от естествено черните й мигли, докато се обличаше след прегледа.
Внимателно, за да не я притеснявам повече, казах, че трябва да направим някои изследвания, за да поставя диагнозата. Тя само кимна утвърдително с глава. Написах талона и я изпратих до вратата.
След седмица тя отново влезе в кабинета. Пристъпи плахо и седна срещу мен с ръце в скута. Носеше бележките с резултатите от изследванията. Погледнах ги и изтръпнах - излязох прав, касаеше се за полово придобит артрит. Как да й го кажа без да я притесня, да не уплаша, да не я разстроя, да не я обидя?… - питах се аз. Тя ме гледаше с бездънносините си очи и чакаше диагнозата като присъда.
Защо аз трябва да й го кажа, защо? - потях се на стола срещу нея. - Ама и ние мъжете сме едни - срещнем едно невинно създание и го опорочим набързо, без да се замисляме какво му причиняваме с първичната си страст и полова необузданост на разгонени животни… - мислех си с яд към мачовските представители на моя пол, които ми създаваха проблеми с невинното същество пред мен.
- За какво се касае, докторе? - попита тя. Очите й бяха потъмнели, клепките й потрехваха като притеснени пеперуди.
- Ами… - замънках аз и с недомлъвки обясних, че се касае за една сравнително рядко срещана, НО ЛЕЧИМА болест, В 90 И ПОВЕЧЕ ПРОЦЕНТА… - наблегнах аз на цифрите и замълчах, за да осъзнае, същността на поднесената информация, - която се изявава с възпаление на ставите, на очите и на… - премълчах следващите прояви на болестта (инфекцията на половите органи) - …и която, видите ли, понякога, т.е. често, по-точно винаги се предава по полов път…, след полов акт…, най-често с непроверен, т.е. с непознат партньор… - отдъхнах си накрая аз.
- От какво се причинява? - гледаше ме в очите тя без да мигва. Клепките й бяха застинали като пеперуди, кацнали на теменуга, упити от нектара и синевата на цвета.
- От хламидии - казах, готов да й подам ръка, ако се свлече на земята от уплаха - хламидийната инфекция вече бе позната в обществото и притесняваше много болните.
Тя се замисли, въздъхна и пророни:
- Пак съм ги пипнала…
Този път аз щях да падна на земята. Подобен отговор от нея - олицетворението на скромност, непорочност и чистота, съчетани в едно лице, за които само съм чел в книгите и срещал един-два пъти и то отдавна!!! - чудех се аз, мъжът на тридесет и осем години със самочувствие на преживял много и още повече видял в болницата, в живота и изобщо…, мъжът с дълъг опит с жените, даващ му основание да мисли, че ги познава по-добре от много други!…
- Ще трябва и приятелят Ви да пие антибиотици - промълвих аз, след като се отърсих от изненадата.
- Ще пият! - последва втора изненада.
- Как така? - смутолевих аз.
- И двамата ще пият! - поклати русата си главица тя.
- Как така?… - продължих да пелтеча, сепнат от безпределната й откровенност.
- Всяка уважаваща себе си жена трябва да има поне двама мъже до себе си.
- Поне двама? - недоумявах отговорите на кристалното създание.
- Може и трима, но най-често двама… - отговори тя като нещо, което се разбира от само себе си, и сведе поглед.
- Едновременно? - продължих да попитам глуповато, въпреки самочувствието си на много видял и много преживял тридесет и осем-годишен мъж, познаващ живота и жените…
- Едновременно, разбира се! - вдигна поглед и ме погледна с широко отворените си очи и потрепна невинно с клепки, все едно че пеперудите се отърсиха от унеса и разпериха крила над теменугата.
- Защо? - продължих все така наивно да питам аз.
- Единият е основен, другият е резерва, когато първият е зает..
- И все пак - защо? - бавно се връщах към моите пълни с опит тридесет и осем години.
- Ами ако поискам да отида на ресторант или дискотека, кой ще ме заведе, ако първият е ангажиран? Иначе трябва да скучая цяла вечер… - капризно сви устни тя пред този мъчителен житейски казус.
- Добре де - отърсил се напълно от изненадите питах: - Какво ще кажете, ако първият или вторият попита къде сте била миналата вечер?
- Ами, че не помня… - простодушно каза тя и ме погледна със сините си очи - чисти и бездънни като утринно небе, и си представих влюбен, разярен ревнивец, който крещи насреща й: „Къде беше вчера, кучко!”, тя го поглежда със същия невинен поглед, промълвява със зачервено от смущение лице и трепкащи като пеперуди мигли: „Не помня…”, а той се чуди да я удари ли, да я изостави ли, или да я целуне…
…Спомням си прочетеното от жена ми и се питам: Как ли изглежда сега най-невинното лице, което съм срещал в болницата, в живота и изобщо?…
ПАЗАРЛЪК
Няколко пъти ми се е случвало да се пазаря с болни за хонорара си - отказвам да взема пари или искам малка сума, те настояват и дават по-голяма… Накрая се предавам, но парите не ме радват. Правя го, за да не ги обидя, за някои от тях е въпрос на чест да си платят. Защото, въпреки че са бедни, са хора с достойнство, не искат да протягат ръка за милостиня. Не мога да ги убедя, че не е милостиня, а убеждение, че и бедният трябва да има шанса да го прегледа професор. Защото е неморално, грозно, непрофесионално, ако професорът преглежда само богати болни, а бедните - отпраща. И всеки уважаващ себе си лекар, трябва да има „квота бедни”, „за Бога”, защото „едната ръка, за да взема, другата трябва да дава” , за да запази равновесието, да не петни занаята, да съхрани морала, да опази лекаря в себе си…
Жена ми го е забелязала - каза ми, че в средите, когато е денят ми за свободен прием, мимоходом споменавам за спечелените пари и успешно поставените диагнози и с удоволствие й разказвам за реакциите на изненада и благодарност на болните, които съм прегледал без хонорар. „Спечелените пари и правилните диагнози те удовлетворяват, а отказаните пари те радват” - заключи тя. Осъзнах, че е така…
За няколо от тези случаи ще разкажа - и сега ме топлят и ми дават сила с искрената и неподправена благодарност на болния и неговите близки, които ме тонизират и зареждат с добро настроение и в крайна сметка ми дават повече от няколко десетки лева:
По най-бедното, жанвиденово време, пред кабинета ме чакаха седемдесетина годишна пълна жена с бастун и съпругът й - държелив старец на същите години. Казаха, че са дошли от кв. Дружба, за да прегледам жената. Казах им, че прегледът е платен.
- Колко? - попита старецът с тон на мъж, свикнал да решава от раз и най-трудните проблеми.
Стар лъв - помислих си, - за себе си оставя трудностите, а за близките - спокойствието.
- Пет лева - отговорих аз. Тогава цената на прегледа бе такава.
Двамата се сепнаха.
- Ще си поприказваме, докторе, с жената и ще ти се обадим - каза старецът.
Ясна е тяхната, щом ще си приказват за пет лева… - помислих си и влязох в кабинета. Представих си с каква мъка старецът е довел жена си, как я е качвал и свалял по автобусите при изнервен шофьор и сприхави пътници, докато дойдат до клиниката, заради болните й крака. Решението да не ги таксувам, го бях взел още в коридора, но ми беше интересна тяхната реакция и чаках да ми се обадят. След малко старецът почука и двамата влязоха в кабинета.
- Няма проблеми докторе - каза той. - Ще си платим.
Прегледах обстойно жената, написах рецептата и дадох нужните пояснения.
- Сега да се разплатим, докторе! - каза старецът, доволен от прегледа. - Колко? - и бръкна в задния джоб, все едно че държеше в портфейла си хилядарки.
- Николко - отговорих аз.
- Колко? - повтори той.
- Николко - повторих и аз.
- Ама как така? - недоумяваха и двамата.
- Ей, така, за Бога - махнах с длан.
- Имало все още добри хора - просълзи се бабата. На мен ми стана топло.
В кабинета ми влязоха изпита, бледа, възрастна жена и няколко години по-млада от нея, сравнително запазена жена, с напрегнат, тревожен поглед.
- Кой е болният? - попитах.
- Тя - бледата жена посочи жената с напрегнатия поглед.
„Болен здрав носи” - помислих си. В хода на прегледа разбрах, че болната живее в гарсониера със сина си, който пие и не работи. Изхранва го с пенсията си. Представих си панелка в крайните квартали, синът спи в хола, майка му в кухнята, той се пилее по цял ден из кръчмите с приятели, тя обикаля сергиите по пазарите, за да търси евтини домати…
- Колко? - попита бледата жена на края.
- Николко - отговорих аз.
И двете се просълзиха.
- Бог да те благослови - промълви болната и двете тихичко излязоха от кабинета.
На времето карах трабант. Понякога разкарвах с него болни из Александровска болница за консултации и прегледи. Един от тях ми препоръча да сложа на покрива на трабанта червен буркан и да изпиша на капака му „Линейка” в обратен ред на буквите, за да се четат правилно в огледалото на предната кола. Забавно бе да си го представя - моят кафяво-жълт трабант, боядисан в цвят „банан”, тип „лимузина”, а не „комби”, както бе отразено в талона на колата, залетял се по булевардите около бившата Медицинска академия с включена сирена и въртяща се червена светлина на покрива с пребледнял болен вътре и аз до него да шофирам с една ръка и с другата да оказвам първа помощ на пациента като сърдечен масаж, изкуствено дишане с Амбу и да включвам системи, които се люшкат под тавана…
Един път, без да искам, с огледалото на колата бутнах по ръката висока, шестдестина годишна жена, забързана по една от алеите на Александровска болница. Спрях и й се извиних. Тя ме погледна учудено, окото й беше насинено.
- Не съм усетила - каза тя. Беше в шок. - Къде е Съдебна медицина?
Казах й и попитах:
- Каква се е случило с Вас?
- Сина ми ме удари… - унесено отговори тя.
- Често ли Ви удря? - продължих да питам.
- Често - отговори тя. - Идвам да се изследвам. Няма да го съдя, дете ми е, но дано да спре да ме бие, като имам документ за телесна повреда… - простена тя.
Качих я в колата, заведох я до Съдебна медицина и й съдействах да си изкара документа…
Друга болна заделяше от болничната храна, събираше я в купички и я предаваше следобед на сина си, който всеки ден в пет часа я чакаше пред клиниката с празни купички в ръка. Разменяха „празно срещу пълно”. Казах й, че трябва да се храни, за да се възстанови. „Знам, докторе…” - отговори тя. Попитах я защо го прави.
- Безработен е. Двамата сме, нямаме си друг… - отговори тя.
Тя бе изпита, слаба, синът й - тридесетинагодишен, едър, здрав, с вид на човек със здрав сън и вълчи апетит…
След това, като идваше за контролни прегледи, нито веднъж не я таксувах.
В продължение на няколко години при мен идваше на преглед подвижна, пъргава старица с жив поглед и бързи движения - на ръцете, на главата. Недочуваше и говорехме високо.
- Този път ще ти дам пет лева! - извади от портмоненцето си сгъната на четири петолевка. Прегледът вече беше станал двайсет лева.
- Не ти ща петте лева! - на висок глас казах аз, за да му чуе.
Бях я преглеждал много пъти, беше ми симпатична, не я таксувах и дотогава „минаваше метър” всеки път.
- Не, ще ти ги дам! - заинати се тя.
- Не ги ща, бе! - отдръпнах се от парите аз.
- Ще ги вземеш! - позицията й се втърди.
- Добре, дай ми един лев и всичко е наред! - примирено, пак на висок глас казах аз, за да ме чуе и разбере.
- Няма да ти дам един лев, ще ти дам - пет! - отговори тя твърдо и упорито.
- Ех, че си… - и с нежелание взех петте й лева. - Благодаря!
- Да си ми жив и здрав… - каза тя, доволна от победата и стана.
Изпратих я до вратата.
В коридора болните се смееха - бяха чули пазарлъка.
…Гледам ги - отрудени, изпити, гладни, уморени, идват на преглед с галошки и протрити дрехи, някои с кръпки. Да таксуваш такъв болен - мисля си, означава да вземеш от трапезата му скапания домат и коричката черен хляб, да го обречеш без светлина и топлина за месеци напред…
Като откажа хонорара си представям: дядото отиде до магазина и купи със спестените от прегледа пари 2 парчета наденица, бял хляб, за бабата - лимонада, за себе си една бира. После двамата седнат в кухничката, разстелат на масата старата покривка, наредят купените от дядото деликатеси, отрежат тънко резече от наденицата, отхапят едър залък хляб, хапнат резенчето и отпият - тя глътка лимонада, той - глътка бира… И им е вкусно, и им е приятно, и им е спокойно…
А на мен ми е топло да си го представя и да откажа хонорар на следващия ден, и пак, и пак, и пак…
ИЗ БЪЛГАРИЯ
ЕЛИЦА
В навечерието на Коледа с жена ми и сина ми отидохме при майка ми и баща ми да ги поздравим. На вратата чух, че баща ми разговаря по телефона в хола:
- Изчакайте, току-що влиза… За теб е - обърна се той към мен.
Поех слушалката. Приятен женски глас отекна в мембраната:
- Здравейте, д-р Коларов, Елица съм от Русе. Искам да Ви благодаря за всичко, което направихте за мен…
Нищо не ми говореше името Елица, още повече от Русе.
- Много съм добре, благодарение на Вас… - гласът бе бодър, жизнен, на енергичен и здрав човек.
- Радвам се, че сте добре - по най-стандартния начин отговорих аз и си помислих: поредната благодарна болна.
- Ако не бяхте Вие, сега нямаше да празнувам… - гласът на жената потрепери.
И си спомних:
Беше в разгара на лятото същата година. Главният административен асистент на клиниката ми позвъни, че трябва да отида в Русе да консултирам тежко болна от системен лупус - най-тежката ревматична болест. Кипнах - беше четвъртък, късно следобед, същия ден бях нощен дежурен, имахме планове с жена ми и сина ми да обиколим на следващия ден басейните край Пазарджик и да намерим най-добрия. Двамата бяха вече там и ме чакаха да се прибера…
- Защо точно аз? - изсъсках.
- Защото няма кой - отговори ми Главният административен асистент.
- Как няма кой!? А доцентите, другите главни асистенти? За какво са ни? Да красят клиниката? На никой не му се жертва уикенда! И аз на топа, като най-големия глупак! - пенех се аз по телефона, ядосан едновременно на колегата, на ситуацията и най-вече на себе си - в момента, в който ми каза, че има проблемно болна за консултация, знаех че ще отида, въпреки плановете за следващия ден и очакваната реакция на жена ми. Предизвикателството ме възбуждаше, човъркаше ме мисълта да отида, да се сблъскам с проблема, да си пробвам силите: кой кого - аз или болестта, аз или колегите от Варна, които вече бяха консултирали неколкократно болната?…
- Това е положението! - приключи разговора Главният административен асистент и затвори телефона.
- Майната ти на теб и на колегите! - изпсувах аз. - И на мен!!! - допълних и затворих телефона.
Като чу, че ще ходя в Русе, вместо в Пазарджик, жена ми, изнервена от грижи по детето, синът ми тогава бе на две години, първо замълча. После вдигна кратък, но съдържателен и наситен със сравнения, епитети и метафори скандал от сорта: „Ти ли си най-големия наивник в клиниката (разбирай „глупак” - бележка моя)…, ти ли ще запълваш всички дупки…, правят си с теб, каквото си искат…, но така е, като си траеш и мълчиш!…” и т.н., нагледен пример за всяко сплотено и порядъчно семейство с петнайсет годишен семеен стаж относно загрижеността на съпругата за свободното време за почивката на съпруга. Очакваше се - мислех си, докато чаках да й помине. Но не й помина.
- Това е положението! - цитирах Главния административен асистент, затворих телефона и си помислих: Втората част от разговора (разбирай „скандала” - пак бележка моя) ще проведем утре в Пазарджик и Бог да ми е на помощ!…
Преглътнах и този хап и се приготвих за нощното дежурство. Уговорих се с майката на болната да ми плати бензина и да отида на консултацията с моята кола, вместо да ме вземат и връщат с техен превоз - щеше да излезе по-бързо и много по-евтино за нея. За линейка и дума не можеше да става - болницата не разполагаше със средства за транспорт на консултанти, централизираната система за консултации с национални консултанти, завещана от соца, отдавна не функционираше и изобщо гениални са в прозренията си Илф и Петров - „Проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се…”, перифразирано - „Проблемът на болните си е проблем на самите болни…” и с допълнение от мен: „…и на техните близки!”.
Дежурството мина спокойно, без проблеми. Въпреки желанието ми да тръгна веднага, наложи се до обед да преглеждам болни - все едно че всички мои болни от провинцията се бяха наговорили да дойдат на преглед този ден. Не можех да им откажа - повечето бяха тръгнали през нощта, за да бъдат в София рано сутринта. Не е свикнал българинът на точност и предварителни уговорки… - мислех си, докато преглеждах болните един след друг като в селска амбулатория.
В 13.40 часа по потник, къси панталони и сандали тръгнах - беше горещ и задушен ден. В един сак носех и дълъг панталон и риза - не върви докорът от София да консултира по потник и къси панталони! Понмя точния час, защото се притеснявах да не закъснея. Качих се в кадета и отпраших…
По магистралата мислите ми се поуспокоиха и едновременно с това тревогата ме притисна. Знаех, че болната е в кома от 3-4 дни, че е консултирана с няколко консултанти от Русе и от Медицинския факултет във Варна - лекари с опит и добра теоретична подготовка. Колебаеха се между тежка инфекция, която се лекува с антибиотици, но те влошават болните от системен лупус, за който болната е била лекувана някога в клиниката при нас, или за влошаване на лупуса, който се лекува с кортикостероиди, които пък влошават и засилват проявите на инфекцията. Във всеки от двата случая двете групи лекарства трябваше да бъдат дадени в максималните си дози, за да има ефект от лечението с тях. Аз трябваше да отсъдя за коя от двете болести се касае. Ако сбърках диагнозата, лекарствата можеха, да не го казвам директно, да влошат състоянието на болната. Колко повече - потях се зад волана при 130 километра в час - поначало болната бе в кома! „Лесно е да лекуваш, моето момче, в София… Ще свикаш консилиум, ще събереш дузина колеги, доценти, професори и национални консултанти и ще поставите вярната диагноза и уточните лечението, най-малкото ще си поделите отговорността. А сега - сам с болната срещу болестта! Животът и съдбата й са в твоите ръце!…” - водех диалог със себе си, но без усещането, че разговарям с умен събеседник, както е във вица. На магистралата на път за Русе и двамата събеседници се чувстваха еднакво потиснати и притеснени.
След отбивката за Плевен се отбих в Табаков хан. Съдържателката, бивша моя пациентка, се зарадва, но я разочаровах, че нямам време да обядвам, защото ме чакат път и болна в кома. Изпих чаша кола в сянката на тентата досами реката и потеглих. На раздяла съдържателката ми подаде загънат пакет - две пъстърви с пържени картофи за из път. Благодарих и отново яхнах кадета.
В Русе пристигнах точно за четири часа - в 17.40. Колежката ревматоложка ме чакаше пред входа на болницата. Посрещна ме с думите:
- Д-р Коларов, Вие сте нашето спасение.
- Не очаквай много, Наде - отговорих и си помислих: - Аман от доверие! И изобщо доверието ще ме съсипе някой ден…
Преоблякох се в тоалетната на кафенето пред болница и тръгнахме към Реанимацията на Русенската болница.
Болната беше в пълна кома. Казаха ми, че е на двайсет години, а изглеждаше на четиридесет - бледа, хладна, изпотена, със синини по ръцете и краката, на командно дишане с тръба в устата, с поставени всички възможни катетри и системи на всички достъпни за поставяне места. Реагираше с леко раздвижване на главата само на силно болково въздействие - ощипване под мишницата, зад гърдата, която е силно болезнена зона за жената. Методът го бях научил като студент от мой асистент реаниматор, докато карах стажа си по хирургия в бившия вече Дихателен център на бившата вече Медицинска академия, където колегите спасиха хиляди животи, а последователите им за десетина години закриха и Центъра, и Академията, и много други звена, но това е друг въпрос…
Колегите бяха направили всички възможни изследвания. Колежка, доцентка инфекционист от Варна, беше написала ясно в листа, че не се касае за инфекциозна болест, а за влошаване на основното заболяване - системния еритемен лупус. В случая това не ми помагаше, а ми пречеше. Докато слушах докладите на колегите, четях резултатите от многобройните изследвания и разглеждах рентгеновите снимки, в съзнанието ми се очертаваше бавно, но все по-ясно мисълта, че диагнозата е сепсис - тежка инфекция с разрушаване на всички защитни механизми, които ограничават инфекциозния причинител в едно огнище и последващо нахлуване на бактериите в кръвта на болния и разпространение във всички органи на тялото. До преди седмица болната е била напълно здрава. Влошила се рязко, след като била на дискотека с приятеля си, войник, върнал се за няколко дни в отпуск. Изглежда е настинала… - мълвеше майка й. Учудващо защо, не ми изглеждаше уплашена и притенена, а нямаше вид на първична личност, която не оценява реално състоянието на дъщеря си. Внимателно, за да не я притесня, но много ясно казах, че колегите са направили всичко необходимо като изследвания и лечение, но въпреки това състоянието на дъщеря й е изключително сериозно, дори критично… - трябваше да го знае, длъжен бях да й го кажа.
- Ще се оправи, докторе! - погледна ме тя уверено в очите.
- И ние се надяваме на това… - много по-неуверено от нея отговорих аз.
- Ще се оправи! - поклати тя глава.
На изпращане колежката ми каза, че врачка й е предрекла, че дъщеря й ще се оправи, когато пристигне докторът от София. Явно майката вярваше на предсказанието безрезервно.
Междувременно разбрах, че майката е вдовица, а болната - единствено дете.
Консултацията продължи два часа. След дълго обмисляне, отсякох:
- Колеги, няма да мислим за лупус. Ще лекуваме болната за инфекция, най-вероятно - сепсис - с комбинация от минимум два антибиотика, може да се наложи и трети…
Уточнихме лечението, дадоха ми и хонорара за консултацията - 35 лева, след удръжките - чисти 32 лева и 50 стотинки, в тоалетната на кафенето пред болницата смених дългия панталон и ризата с късия и потника, качих се в опела и отраших към В. Търново, през Шипка и Казанлък за Пазарджик.
Смрачаваше се. При Дряново имаше ограничение на скоростта - 40 км и табелка: „Хора с намалено зрение…”. Огледах се, не видях хора с намалено зрение и полицаи и пресякох ограничителната зона със 70 км в час. И им налетях - на полицаите. Чакаха зад завоя „на гюме”…
Полицаят дойде бавно до колата и се представи:
- Сержант Еди-кой си от Еди-кое си полицейско управление.
- Доктор Коларов от Медицинска академия - София - представих се и аз.
- Какво стана, докторе? - кимна той към скоростомера върху беличката лада.
- То е ясно какво… - излязох от колата аз.
- Откъде идвате? - полюбопитства полицаят, явно не му вдъхвах доверие с късия си панталон и ярък летен потник.
- От Русе - бях кратък.
- И какво правихте в Русе - продължи да пита той.
Към нас се присъедини и колегата му, по-точно ние се присъединихме към колегата му, който се беше облегнал до скоростомера върху колата. Накратко им разказах за болната и консултацията.
- И къде отивате?
- В Пазарджик - изненадах го за пореден път. - Жена ми и синът ми ме чакат там… - допълних, за да не си мисли, че го лъжа и да го облекча в колебанието с какво да ме накаже за нарушението на закона за движение по пътищата на България.
- И какво ще правим сега? - поклати той многозначително глава.
- Вижте какво, момчета - поклатих и аз глава. - Днес за консултацията държавата ми даде 32 лева и 50 стотинки - чиста пара. Освен да ви ги дам, не виждам какво друго да правим.
- Колко? - попитаха едновременно и двамата полицаи.
- 32 лева и 50 стотинки - повторих аз.
Видях буквално как погледа на полицая се изпразни от съдържание и долната му челюст поувисна.
- Заминавай, докторе! - с широк жест ми посочи пътя.
- Благодаря, момчета! И да ви е леко дежурството. Знам какво означава да не спиш цяла нощ - махнах и аз с ръка и влязох в колата.
Точно в полунощ бях на връх Шипка. Пих една кола за ободряване, купих си и една бира за вечеря като пристигна. В Пазарджик пристигнах точно в 1.40 през нощта - 12 часа от тръгването в София до пристигането в Пазарджик. Слава Богу - моите хора спяха. Втората част от разговора се отлагаше за следващия ден, а както е известно всяко отлагане намалява силата на реакцията (понякога) - знае го всеки примерен съпруг с петнайсет години семеен стаж.
Изядох пъстървите от г-жа Табакова и изпих бирата от връх Шипка. Легнах си в 2.30.
На следващия ден ме боля главата и нищо не можах да свърша - нито да пиша, нито да чета. На басейн отидохме в неделя през деня, надвечер се качих в колата и се върнах в София през нощта…
След време колжеката от Русе ми позвъни и каза, че в събота болната е дошла в съзнание, в неделя са я откачили от апарата за изкуствено дишане, в понеделник са я извели от реанимацията и привели във вътрешно отделение и след още една седмица са я изписали в добро общо състояние. Така се сбъдна предсказанието на врачката и реализира надеждата на майката на болната Елица, че дъщеря й ще оздравее…
Бях забравил напълно случая с Елица до момнента, в който тя позвъни на телефона на баща ми в навечерието на Коледа да ми благодари. Като се сетих коя е и си спомних как изглеждаше в реанимацията - в безсъзнание, с тръба в устата за командно дишане, бледа, хладна, изпотена, накичена с катетри и системи и синини по ръцете и краката, и като чух бодрият й глас на здрав човек, за първи и единствен път в живота си преживях катарзис - огромно удовлетворение, което се разля като вълна по тялото ми, проникна във всяка клетка и смъкна от раз всичката умора, неудовлетворение и разочарования от професията, трупани дотогава двадесет години. Представих си каква би била Коледата за майка й, ако я изгубехме - облечена в черно, сама в едностайния си апартамент, седнала до празната трапеза пред включения телевизор с изключен глас и елхова клонка без коледни играчки, с изпито лице и ръце в скута, загледана с пресъхнали очи в двете снимки, почернени с ленти, на изгубените съпруг и дъщеря… Това просто не се случи… - помислих си, вълната на удовлетворението продължаваше да ме облива. И какъв ще е животът на Елица отук нататък - ще обича и ще я обичат, ще изоставя и ще я изоставят, ще се радва, ще тъжи и ще е щастлива, ще се разочарова и ще страда, може би много пъти, но ще бъде жива! Мислех си - само това да свърша в медицината и в живота, струвало си е всичките усилия да взема с отличен изпитите в Университета и по-късно изпитите за специалност, безсънните нощи в болниците, където съм работил, хилядите контакти с изнервени, болни и капризни хора. Колегите в „Пирогов” го правят всеки ден - спасяват човешки животи със стотици, дори не ги броят, на фона на техния моят принос е нищожен, но пък само аз си зная какво ми костваше да отсека лупус или инфекция и да определя съответното лечение…
Повиках и жена ми да чуе гласа на Елица - малка провокация за скандала, който ми вдигна, преди да тръгна. Елица и на нея благодари, а жена ми после каза, че ме обича, защото помагам безкористно на хората. Помислих си: „Защо не ми го каза тогава, а сега?” - но не й го казах, не бе моментът - в душата ми продължаваше да резонира приятната вълна на катарзиса, полъх от която усещам и сега, когато си спомням за Елица, болната от Русе.
P.S.
След няколко години Елица дойде в клиниката и ми подари картина, нарисувана от приятеля й. Не можах да я позная - млада, хубава жена, удовлетворена от живота и съдбата. Излязох прав относно живота й по-нататък - от колежката от Русе разбрах, че по-късно сменила още няколко гаджета, сменила и няколко работни места, после заминала за Германия, оженила се за германец, т.е. жива е и продължава да живее… И не само - здрава е…
КАТЯ И ДИМИТЪР
В разказа за Катя и Димитър се преплитат мистика и реалност. Мистиката поначало е интригуваща, реалността е обективна и като такава - често срещана, позната, сива. В случая не е така - реалността не е често срещана и сива. Тя е цветна - в буквалния смисъл на думата. И това я прави интересна. За нея ще разкажа. И за тях…
На десетина километра преди Карнобат отдясно на стария път София-Бургас зеленее китен остров в равнината - крайпътно заведение за бързо хранене и краткотраен отдих. Построено е за няколко години буквално на „гола поляна”, върху нищото от Катя и Димитър Куртеви от Карнобат…
Беше преди десетина години. Потърсиха ме в клиниката - някой ги бе насочил за консултация с мен. Влязоха в кабинета, силно накуцваха, движеха се с канадки, единият им крак бе по-къс и слаб от другия. И двамата имаха сходни оплаквания - боляха ги тазобедрените стави. При стъпване на болния крак, лицата им се сгърчваха. Разбрах, че са преболедували детски паралич като деца. Запознали са се в санаториум за лечение на деца с дефекти. По-късно се оженили. Инвалиди са първа група, от най-ранната си възраст.
Болката се дължеше на дългогодишното натоварване и травмиране на ставите от хроничния дефект от по-късия крак, на отслабналата мускулатура и неправилното стъпване. Не бе възможно да се овладее напълно, но бе възможно да се намали с лекарства и физиотерапия, с коригиране на дефекта с помощни средства - ортопедични обувки, стелки, с подходящи упражнения… В някаква степен им помогнах, спечелих им доверието. След това ме търсеха и при други оплаквания - за себе си, за свои близки…
Един ден ми се обадиха и помолиха за съдействие - гласовете им бяха напрегнати, тревожни. Открили злокачествен тумор на внучката им - осеммесечно бебе. Бяха я приели за операция при мой приятел, завеждащ Детска хирургична клиника в Пирогов. Обадих му се, той бе приел случая „присърце”. Отидох да видя болното дете - изпито, слабо бебе. Оперира я лично той. После проведоха химиотерапия. Говорих и с колежката-химиотерапевт, въпреки че бе излишно - тя също бе приела проблема „присърце”. Направих го по-скоро за успокоение на родителите и на Катя и Димитър. Впечатлих се от високите дози на лекарствата за толкова малко дете. Колежката каза, че децата понасяли лечението без проблеми. Така и стана. След операцията и няколко поредни химиотерапии, сега Миглена е на 11 години, отличничка, иска да става лекарка. Има си и сестричка, на 5 години.
По-късно Катя и Димитър ме търсеха и за преглед на малката си дъщеря, не помня за какво. Съдействах им. И заваляха покани да ги посетя. Едно лято се отбих от пътя. И се впечатлих - двама инвалиди първа група с право на работа, които цял живот бяха ходили с канадки заради сериозните дефекти, бяха съградили, както вече казах, китен оазис до пътя, до реката, в равнината - широка зала с навес, с маси отвън и вътре, широк паркинг с градина с цветя и палми, отзад - двор с цветна и зеленчукова градина, дом на два етажа… Имаха две дъщери, семейни, работеха при тях с мъжете си - чистеха, готвеха, продаваха, помагаха, от рано сутрин до късно нощем, цяло лято - посрещаха и изпращаха автобуси с пътници по линията София-Бургас и обратно, чужденци, туристи… В работата включваха и внуците - по малко, за да свикват с работата от рано, че да им е леко после. Основният двигател на семейния бизнес бяха те, двамата - Катя и Димитър. „Има работа, докторе - сподели веднъж Димитър, - за целия китайски народ има работа. Само да искаш да работиш. И не ги разбирам тези, дето се оплакват, че получават малки заплати, че са безработни. Стоят на борсата за сто лева, вместо да спечелят двеста, ако се размърдат, после триста… и колелото се завърта…” - говореше ми го човек инвалид първа група, който цял живот бе ходил с канадка, построил сам, с жена си, без чужда помощ крайпътен ресторант с паркинг и градина, дом…
Дотук бе реалността - оазис с градина с цветя и палми, затова казах, че реалността е цветна. И интересна…
Няколко думи и за мистиката:
Митко почина преди девет години, от мозъчен инсулт, на четиридесет и шест години. На връщане от Созопол се отбих да видя жена му - трудно понасяше загубата на мъжа си, но продължаваше да работи с дъщерите и зетьовете - посрещаше и изпращаше автобусите, чужденците и туристите за и от морето… Каза, че същия ден се навършват шест месеца от смъртта на мъжа й и той си поканил близки хора да ги почерпи - от сутринта през заведението им се отбили познати и приятели, с които не са се чували от години, аз съм бил поредният. И ми каза: „Когато ми трябва нещо, отивам на гроба му и му се помолвам на глас да ми помогне. И нещата стават. Спаси и децата…” Малката дъщеря и зет й катастрофирали с кола, но оцелели без наранявания, а колата закарали за вторични суровини. Катя е убедена, че Димитър им е помогнал.
Една нощ племенникът им сънувал Димитър - казал, че се навършват девет години от смъртта му, че неизменно е до тях и им помага, защото ги обича. Сутринта разказал съня на леля си. Оказало се, че наистина е било в навечерието на деветата година от смъртта му, чиято точна дата племенникът не знаел…
Независимо дали е съвпадение, случайност или закономерност, мистика или реалност, истина или не от материалистична, а не спиритична гледна точка, върви му на семейството на Катя и Димитър, дори и след неговата смърт. Сега очакват да видят как ще се развият събитията след построяването на последния участък от магистрала Тракия между Карнобат и Ямбол, който ще отклони туристите и автобусите от стария път, където е техният оазис. Мисля, че Димитър пак ще им помогне да се справят…
Разказах историята на Катя и Димитър Куртеви от Карнобат, на двама инвалиди първа група с право на работа, заради думите, които неколкократно са ми казвали - „…винаги има смисъл да се бориш, да работиш, да се реализираш, да постигаш, дори когато се облягаш на канадка като ходиш. И не канадката, а другото те държи прав, с вдигната глава, с ясен поглед…”
ПРЕСАТА НА УСПЕХА ИЛИ ИМПРЕСИЯ ЗА СЛАВАТА
Разгъвам брой 36 от 1983 г. на в. „Литературен глас” с първата ми литературна публикация - разказа „Джамбазин”, прочитам името на художника Младен Гърдев и си спомням:
В редакцията на „Литературен глас” ме заведе моят приятел литературният критик Никола Иванов. Редакторът Денчо Владииров одобри разказа и го публикува в цитирания брой на вестника. Бях щастлив да видя разказа си отпечатан. Силно впечатление ми направи рисунката към текста - изпит, измъчен, тъжен и донякъде самотен старец… Художникът бе уловил това, което изпитвах, докато пишех, но не бях декларирал в текста - напротив, в разказа старецът е с тънко, заядливо чувство за хумор, всъщност броня срещу превратностите на бързо променящия се и непонятен свят. И пожелах да се запозная с Младен Гърдев. Една пациентка уреди срещата - в едно от кафенетата на Джумаята в Пловдив, където се събираха художници и почитатели и прекарваха часове в тихи или бурни разговори пред сменящи се чаши с коняк, водка, вино и по-рядко - бира, до късно през нощта и после споровете продължаваха по улиците на притихналия град в сенките на смълчаните тепета или в някой гостоприемен буден дом.
Бе времето на Георги Баев-Джурлата от Бургас, на Георги Божилов-Слона от Пловдив, на Димитър Казаков-Нерон от Пазарджик и други новатори в изобразителното изкуство, приемани, хвалени, отричани и охулвани, но творящи провокативните си, нетипични за времето картини с различни съдби - често непродавани, рядко показвани на изложби, но обект на нестихващ коментар от ценители, критици и почитатели. Въпреки гръмогласно демонстрираното и преднамерено пренебрежение към галерии, изложби, зали и критици, обект на дирижираното казионно социалистическо изкуство по онова време, всеки от тях, както и по-малко известните им последователи, мечтаеше да покаже картините си на изложба по възможност в София, която бе бастионът на тежката, решаваща съдбата на творбите и твореца, забулена във воал на недостъпност художествена критика.
Четиридесетинагодишен, висок, атлетичен, с гъста черна брада, неспокоен черен поглед, висок глас и отривисти жестове, Младен Гърдев изразяваше типичния художествен тип на творците, които се събираха из кафенетата на Джумаята. Едновременно с това краткотрайното помръкване на погледа, когато се споменеше за неудача или страдание, конвулсивното потрепване на бузите под брадата, сподавената въздишка, прекършването на гласа и други дребни, почти неуловими жестове загатваха за нещо друго, което носеше в душата си, но не споделяше дори с приятели.
Разприказвахме се, изпихме по няколко коняка. След третия коняк се отприщи и направи изключително подробен и задълбочен анализ на разказа, на главния герой, на автора отчасти. Бях впечатлен и поласкан, разбира се - толкова мисли и идеи, провокирани от моя скромен разказ! Попитах го дали за всеки разказ подхожда по този начин. „Почти за всеки…” - отговори той. И като почувства недоумението ми, каза, че е завършил литература, а после Художествената академия. Разделихме се късно през нощта някъде из притихналите улички в подножието на Альоша, тъй като нямаше наблизо гостоприемен буден дом да ни приюти, за да продължим разговора за смисъла на изкуството, кое е водещо - Образа или Словото, и най-вече за нещата от живота - за мимолетността на радостта и дълголетността на болката, за краха и успеха, за омразата и любовта, за стръвта да бъдеш някой, подгонила хиляди човеци по пътя им нагоре и отвела ги до пропаст…
Есента бях на военен медицински курс в София. Моята вече бивша пациентка ми каза, че Младен Гърдев и още един млад художник са поканени да изложат картините си във фоаето на театър София. Отидох да видя изложбата, да поздравя твореца, да се насладя на творбите. Младен ме посрещна в залата - трескав, възбуден, жестовете му бяха още по-отривисти. Лъхна ми на алкохол. По цял ден стоеше в залата, разговаряше с почитатели, случайни посетители, художници, критици… Бе се сбъднала мечтата, която всички художници по онова време таяха. След няколко седмици изложбата бе закрита. Отзивите на критиката бяха добри, болшинството положителни, някои дори хвалебствени…
…След още няколко месеца срещнах моята пациентка по Главната на Пловдив. Попитах я виждала ли е Младен. Лицето й помръкна. Каза ми, че е починал, замълча и каза, че по време на изложбата бил неспокоен, възбуден, не се хранел, пиел коняк и водка, след закриване на изложбата затънал в тридневен запой, направил остра чернодробна недостатъчност, лекарите се борили, но не могли да спасят…
Докато я лушах, ризата ми бавно се напояваше с пот - бе един от малкото случаи, когато приемаш смъртта на познат като смъртта на близък. През мисълта ми се стрелна - въпреки интелекта, високата образованост, философските прозрения от прочетеното и преживяното, духът на твореца не издържа пресата на успеха и тежестта на славата…
„Дано е намерил покоя горе…” - прошепвам и затварям брой 36 от 1983 година на в. „Литературен глас” с първата ми литературна публикация.
МИТКО А. ОТ ДЕВНЯ
Има хора, непреклонни като дъб, жилави като дрян, твърди като орех - дървета, които не са за огрев, а за основа на икона СУПЕР! НАХОДКА. За един от тях ще ви разкажа - Митко А. от Девня.
С Митко отраснахме заедно. По-точно бяхме заедно през летата, когато ходех в родното село на баща ми Девня. По цял ден играехме из топлите и прашни улици, из жарките или прохладни околности на селото - лозята, разсадника, гората… Играехме на криеница, гоненица, на стражари и апаши, на индианци, с прашки, с лъкове и стрели, с арбалети. Като ни омръзнеше, се къпехме в каналите, покрити с водорасли, които пресичаха нивите и градините на Низината. Вечер се връщахме изтощени, но щастливи, че сме изживели един прекрасен ден от хилядите дни, които ни предстояха занапред, но ние тогава не мислехме за бъдещето, а живеехме с мига, в момента - сега и тук, в най-красивото сегашно време. Урокът за миналото и бъдещето научихме по-късно. На него ни научи не училището, а животът, но това е друга, безинтересна тема. Темата сега е Митко А. от Девня…
Четях много и бях основният генератор на идеи - как да си направим лъкове от дряново дърво с тетива от конски косми, стрели със стабилизатори от пачи пера, арбалети от стоманени ленти, дървен приклад и тетива от кожа. С пачите пера беше лесно. Организирах хайка, като включих братовчедите и Митко, и зачаках удобен момент, за да дам заповед за действие. В един горещ следобед, когато хората от селото са на работа, а бабите ни се бяха затворили на прохлада в къщите, размахал пръчка вместо меч, издадох заповедта, подонихме патките, които се бяха стаили в сянката на орехите покрай дуварите, настигнахме ги и с бойни викове на разярани индианци, хващахме ги за врата, събаряхме ги на земята, затискахме ги с коляно и оскубахме перата от крилете и опашките им. Те крякака, пърхаха с крила и зовяха стопаните си за помощ, но ние бяхме безпощадни - нуждаехме се от пера за стрелите си и се запасихме до края на лятото с пера всякакви размери. За секунди над улицата се вдигна прах, пачи пера и пух. Отеглихме се с перата, натъпкани в ризите и в късите ни панталони.
След нас прахът и перата бавно се утаяваха във въздуха. През тях, като сенки, подтичваха патки без опашки, все едно че бяха голи.
Акцията бе проведена перфектно. Едно не бях предвидил - че Консулката, жената на бай Васил Консула, никога не спеше. И в най-горещото време надничаше през оградата, за да не пропусне нещо важно от живота на селото, замряло в жегата на лятото. Разкрещя се и каза, че ще ни „наколади” на майките и бащите ни. За мен и брат ми беше лесно - срещата с родителите ни щеше да се състои след месец, когато бурята от набезите върху пачите опашки щеше да е позатихнала, но братовчедите и Митко…
Като се върнаха от работа родителите на моите приятели и братовчеди, в селото бе необичайно тихо. Повечето от хайката ми се бяха запилели из гората или по поляните край Девня с надежда бурята да им се размине, другите смирено чакаха възмездието вкъщи. След краткото затишие тишината бе нарушена от звучни плясъци от удар на длан върху гола детска плът, най-често буза или задник, и от рев, който звучеше покъртително в идиличната допреди малко тишина.
На другия ден обсъдихме загубите и щетите. Отчетохме единодушно, че акцията е успешна - въпреки зачервените седалища, имахме пера за стрелите си до края на лятото, че и след това…
С пачите пера беше лесно, с конските косми за тетива беше трудно. Дълго обсъждахме как да се промъкнем до задницата на коня, да му оскубем опашката, без да ни тегли здрав, премерен къч. По онова реме в селото коне имаше в изобилие, но имаше в изобилие и копита, подковани от бай Иван Ковача, а той си разбираше от занаята - закована веднъж, подковата си оставаше неразкована дълго време, лъскава и твърда като нова. Направих справка, но в достъпната ми литература липсваше каквато и да е информация относно въпроса как да оскубеш опашката на кон, без да ти тегли къча. Затова замених конските косми с конопен канап, намазан с восък, и изневерих на древната прабългарска традиция тетивите на лъковете да са само от оплетени конски косми. Реалностите на живота изискваха да го направя.
Съсипахме няколко дрянови дръвчета в гората - изсякохме по-правите клони, неизбежна вещ за направата на лък - така пишеше във всяка, уважаваща себе си научнопопуларна книга. Загубата за околната среда остана незабелязана от управата на селото, съответно и без последствие за мен, брат ми, братовчедите и Митко. Извихме дърветата, обгорихме ги на жар, опънахме тетивите и половината от снаряжението ни бе готово. Направихме си и арбалети от метални ленти, дървни приклади и тетиви от „тасма”, този път изнесена незбелязано от работилницата на чимо Димо, баща на блатовчед ми Ганчо. Така, въоръжени с лъкове от дряново дърво и тетива от конопен канап, обтрит с восък, стрели със стабилизатори от пачи крила и арбалети от метални ленти и кожени тетиви, обявихме война на момчетата от съседната махала. И се почна…
…В аналите от онова време е написано, че битката бе кървава и безпощадна. Биехме се, за да отвоюваме поляната между двете махали, за да играем на нея футбол на малки вратички…
Надвечер отново тишината, обгърнала Девня и околностите, бе огласена от плясъци, рев и звучни обещания, че най-сетне ще си седнем на насинените за пореден ден задни части…
Сутринта, редиците ни бяха пооредели. Отново отчетохме успех, макар и не така ентусиазирано както миналия път - бяхме отвоювали поляната между двете махали… На повечето от нас не им беше ни до игра, ни до футбол, още повече на малки вратички, заради оболените задни части…
Третият провал дойде след две-три години. Бяхме изоставили лъковете и стрелите и в най-горещите дневни часове патките придремваха спокойно в сенките на оградите или се разхождаха по улиците със самочувствие и достойнство, присъщо на пернатия им вид, разкършили предизвикателно загладени тела и размахали гъсти опашки с пера, дълги колкото детска педя, т.е. идеални за стабилизатор на стрели.
Банята на селото се намираше в мазето на училището. Работеше два дни в седмицата - най-често в сряда и петък. Сутрин беше за мъже, след обед - за жени, следващата седмица - обратно. Сутрин отивахме да се изкъпем срещу десет стотинки. С ръба на метално тасче, с което се поливахме, изтъргвахме блажната боя от стъклата на прозорците с големина на детска длан, след обед се зареждахме на пейка срещу банята и небрежно се оглеждахме, без да изпускаме и най-малкото движение по улицата. Когато пристигнеше млада жена или момиче и слезеше по стълбите към банята, на бегом заобикаляхме училището и притискахме зачервени от вълнение чела към стъклата, които бяха на нивото на земята. В парата се очертаваха крак, ръка, част от гръд и спираха дъха ни. Забулени във вълма от пара, с искрящи капки по телата, жените в банята ни изглеждаха изящни, съблазнителни и нежнии, сто пъти по-красиви от антични статуи, защото бяха живи, на момичета, които срещахме из улиците и можехме да ги докоснем и да заговорим, но не смеехме да го направим…
По някое време някоя жена писне и хвърли тасче с вода върху стъклото и ние прескачахме през глава оградата на училището, все едно че жената ще ни подгони и полее с вряла или ледена вода. Не заехме как жените усещаха стаеното ни, задъхано присъствие. На следващата мъжка баня го разбрахме - върху стъклото, огряно от следобедното слънце, се очертаваше сянката и на най-малката тревичка, камо ли нашите наедрели рошави глави.
Провалът пак дойде от към дома на Консулката. И ни „наколади”. Този път загубите бяха най-големи - имаше и синини. По онова време нямаше „спортни и медицински филми”, изобщо нямаше телевизори и телевизия и много се държеше на морала. Не ми се размина и на мен, като си дойдоха след месец майка ми и баща ми от София. Брат ми беше пощаден - беше малък…
Всички тези неща си ги спомнихме с Митко, когато дойде в София, за да оперират артериите на краката - страдаше от болестта на Бюргер. Беше на четиридесет и шест години. Има перфектно чувство за хумор, но тогава не му беше до шеги - боляха го краката при всяка крачка, понякога дори в покой. Свързах го с водещи специалисти съдови-хирурзи от Трета градска болница. Колегите си свършиха работата, но болестта бе напреднала, появиха се усложнения - оперираните съдове се възпаляваха един след друг, отново се запушваха, последваха още няколко операции… Болестта пълзеше като октопод и обхващаше с пипалата си все нови и нови съдове, все по-нагоре и по-нагоре… Консултирах го с мой колега-ревматолог - помолих го за помощ. Започнахме лечение като за тежък васкулит - възпаление на съдовете от неизвестен причинител. Повикахме и други национални консултанти. Митко не се предаваше - бореше се мъжки с болестта: не хленчеше, подкрепяше лекарите, вярваше ни, подлагаше се на „ножа”, без да спори, често се шегуваше - ведро, остроумно, както някога, когато беше здрав. Беше ми тъжно да го слушам. Жена му Калина бе с него - загрижена, притеснена, мълчалива, чакаше с тревога развитието на събитията. В крайна сметка му спасихме живота, но изгубихме краката - ампутираха ги 10 сантиметра над коленете…
След месец с кола го откараха в Девня.
За няколко месеца Митко се стабилизира от операцията. От Социалните служби му отпуснаха инвалидна количка с акумулатор. Придвижва се до нея на ръце и се качва без чужда помощ. И тръгва из града. И тъй като не можеше да работи повече като мебелист, се развихри в насока обществена и социална дейност - участва като наблюдател във всички възможни избори - от кметове до президент, влезе в общинската управа на Девня, с острия си пиперлив език критикува всеки, който сгази лука - от кмета до последния общинар, организира Дружество на инвалидите в града, издейства им офис и салон, в който се събират и провеждат срещи, тържества и културни и, забележете, спортни мероприятия, екскурзии и почивки по крайбрежието и страната, празнуват рождени дни, сватби, кръщенета, дава интервюта за вестник Кураж, който разглежда проблемите на инвалидите в България, обикаля спонсори и събира пари за футболния отбор на Девня, за финансово закъсал инвалид, за осиротели майки, изоставени деца. Ходи с приятели на рок концерти в Каварна - приятели му помагат да седне на мястото до шофьора, сгъват количката и я слагат в багажника на колата, затяга коланите и тръгват. В обратен ред излиза от колата, сяда в количката, натиска тромбата да му направят път и застава на първите редове, до трибуните, за да вижда по-добре. Пее и се радва като всички други на стадиона. И живее пълноценно. Неизменно до него, морално и физически, е и Калина - подкрепя всяко негово начинание, колкото и да е щуро.
И продължава да се шегува и самоиронизира с типичното си остроумие. А да се надсмееш над себе си, особено в неговото безпомощно състояние, мисля си, е израз на висша духовна сила, на непреклонен дух. В Девня се носят легенди за шегите му:
Съседка го попитала:
- Какво да ти подаря за рождения ден?
- Оплети ми едни чорапи. И терлици да си топля през зимата краката… - отговорил Митко.
Друг път се оплаквал, че не можал да си развърже връзките на обувките, вързали са се на възел, и му се появили мазоли по стъпалата…
Щял да каже на сина си на плажа да покрие краката му с кърпа и да обяви залагане с наддаване, че баща му е единственият човек, на когото пенисът е по-дълъг от краката. Като съберяли една плажна шапка пари, синът му щял да махне кърпата и хората да се убедят, че пенисът му е по-дълъг от краката, а те ще вземат парите, ще ги внесат в касата на Дружеството на инвалидите в Девня и ще организират поредната екскурзия…
И всякви други щуротии измисля той.
Така Митко А. от Девня се радва на всеки един божи ден, както се радвахме някога като деца, живее „сега и тук” в неповторимото сегашно време, а не утре или вчера - урока за неумолимия ход на времето, на който ни научи животът, от който не ни става по-добре, защото миналото е отлетяло и ни става тъжно, а бъдещето е неясно и най-често мрачно заради наслоените от загубите страхове. Тези неща не вълнуват Митко А. от Девня - важни дела го зоват.
Спомням си - есен е, мъгливо е, ръми. Положихме урната с праха на баща ми в гроба на баба ми и дядо ми. Митко и няколко приятели бяха организирали погребението на място, да помогнат на мен и брат ми, докато бяхме в София. Поляхме гроба с вино, раздадохме сладки и варено жито и си тръгнахме. Митко отказа да се качи в колата.
Свит и смален в количката, попрегърбен под чадъра, с дебело яке и плетена шапка, нахлузена до очите, Митко се отдалечаваше бавно по пътя и чезнеше в мъглата. Приличаше ми на непреклонен дъб, жилав дрян, твърд орех - дървета, не за огнище, а за иконостас, за храм…
АНДРЕЯ Д. ОТ ДЕВНЯ
Единственият алкохолик, който отказа пиенето в тридесетгодишната ми лекарска практика и стана пълен трезвеник е братовчед ми Андрея Д. от Девня. И аз съм горд с него - доказа, че човек е по-силен и от най-обсебващата страст, че всичко може да се постигне, ако го поискаш, дори да пребориш себе си, което е най-трудната битка, че е мъж с воля… Дано примерът му да послужи и на други със същия проблем. Моята задача е да разкажа за Андрея безпристрастно:
С Андрея сме раждани в една година и се знаем от деца - всяко лято карах ваканциите в Девня. Буше силно, буйно и палаво дете, после стана буен и необуздан младеж - едър, силен, с физика на атлет тежка категория или на борец свободен стил. Казвах, че има „къдрава коса и бича сила и нищо друго”. (Не съм бил прав - имал е и воля, и нежност, и деликатност, но за тях по-нататък!) Бореше се по панаирите и печелеше обявения предварително награден фонд от организаторите на борбите (текезесета, селски кооперации или управи) - най-често агнета или пари.
Всъщност Андрея беше притеснителен, чувствителен и компенсираше неудобството си с агресия. Най-вече като се напиеше. До момента на алкохолното замъгление, седеше кротък в някой ъгъл, навел очи, далеч от погледи на близки и непознати, и се наливаше без мезета - изпиваше чашите една след друга. В мига, в който алкохолът полазеше из мозъка му, той се изправяше, изпсуваше напосоки и се почваше - побоище, обърнати столове, строшени маси, развалени сватби, арести, престой в изтрезвителното и милицията… Не го канеха, но той сам идваше на събиранията леко пийнал. Никой не смееше да го отпрати. Допиваше си и се започваеше…
Андрея не пиеше по много, той пиеше безобразно много - литри концентрат. Като се заклатеше по средата в единия край на улицата със зачервени очи, подпухнало лице и разкрачена походка, хората от другия край свиваха в първата пряка, за да не го срещнат, защото скандалът беше неизбежен и след това - побоят… Всички в Девня се страхуваха от него, включително и ние - неговите братовчеди. Избягвахме да го срещаме, като е пиян, по-късно и като е трезвен. Така сам се обрече на изолация от хората от селото. Контактуваше с двама-трима като него изпечени пиячи на вино, ракия и коняк, бирата не я зачитаха за питие. Той беше безспорният тартор в пиенето и скандала…
Така - десетина години…
Следването и първите години в професията ме отделиха за дълго време от старите познати и приятели. Лятото, след като се ожених, заведох жена си в Девня да я запозная с рода. На маса в ъгъла на терасата на ресторанта при Вълшебния извор седеше Андрея с още двама-трима мъже. Поздравихме се, изглеждаше свеж, беше трезв, погледът му ясен. Запознах го с жена ми. Той стана, поклони се и й стисна ръката, като всеки възпитан мъж.
- Какво си пиеш? Коняк? - попитах аз.
- Количка - разклати чашата в дланта си.
„Като за начало - помислих си. - После ще продължи с коняка…”
Приятелите, с които бях, ми казаха, че от 2-3 години Андрея отказал пиенето, буквално капка не слагал в устата си. Това бе нечувано нещо, но факт - той, който изпиваше литри, сега да пие само минерална вода и безалкохолни?! - недоумявах аз. И любопитството ми се възбуди, рефлексът да питам се задейства и той ми разказа:
След един от поредните запои, който продължил три-четири дни, се върнал вкъщи и повърнал на вратата. Събудил се с главоболие, сърцебиене, гадене, световъртеж… - изобщо класическата картина на махмурлук от най-висока класа. Било зимата. Излязал на двора, видял повърнатото, станало му неудобно от майка му и баща му. Въпреки студа не изтрезнявал. Появил се задух, ръцете и краката му изтръпнали. Майка му, работеше като санитарка в болницата в кв. Река Девня, го завела на лекар. Междувременно предупредила лекаря да го сплаши. И той го сторил - казал му, че ако продължава, до няколко месеца „…ще фалираш, сещаш се какво ти казвам?” - погледнал го докторът в очите и т.н.
Андрея разбрал, че майка му е подучила лекаря, но се замислил. Дал си сметка как изглежда отстрани - разгърден, навъсен, мръсен, тътрещ се по улиците на Девня като клошар. Казваше ми:
- Събуждам се в някаква стая, на някакво легло или на земята и не знам къде съм, кой съм? Друг път - в изтрезвителното или в участъка… Абе, срамна работа!
От този ден решава да не пие. И досега - над трийсет години.
След това работи като охранител в дискотеката в Девня - „в центъра на съблазанта” за бившия алкохолик, където алкохолът се лее като река, но не се подал на изкушението…
- Като ги гледам пияните, ми се повръща - сподели ми той веднъж. - С какъв акъл съм пиел?…
Сполелял с братовчедите, че „Ракел Уелч (бишва звезда от „Плей бой”) да дойде и да ми се предложи за една чаша бира, ще й откажа!” Те ми разказаха: веднъж някой сипал незабелязано коняк в чашата му с кола, за да се пошегува. Андрея отпил, застинал, изплюл поетото, изпсувал, огледал присъстващите с предишната ярост и всички се покрили - помнели нрава му от младостта.
На една сватба, ми разказва той, до него седял накакъв младеж и се хвалел, че бил голям пияч - пиел по литър и половина ракия без да се напие.
- Ти колко можеш да изпиеш? - обърнал се той към Андрея.
- Аз не пия - тихо отговорил той.
- Че какъв мъж си, като не пиеш? - пенел се младокът.
- Такъв - никакъв. Не близвам - навел глава Андрея.
- И никога ли не си пил? - недоумявал другият.
- Никога - отговорил братовчед ми.
- Не си ти мъж, не си! - търсел повод да се заяде дпийналият събеседник.
- Не съм - поклатил глава Андрея.
Беше ми забавно да чуя разказа на братовчед си. Намерил на кой младокът да се хвали, че е пияч - на Андрея Д. от Девня! На световния шампион, тежка категория, с всички възможни отличия в спорта - златни медали, платинени пояси и диамантени колани!! Голям купон!!!
На раздяла му казах, че като се върна вкъщи ще изпия една ракия. Той ми каза:
- По-помалко. Може и газирана вода…
Самото произнасяне на „газирана вода” от Андрея ми звучи забавно. Той, който пиеше ракия с литри да ми говори за газирана вода! Е, те нема такова чудо! - би казал шопът по аналогия с вица…
По-късно Андрея се ожени, осинови си дъщеря. След няколко години жена му замина да работи в чужбина, някъде в Европа. Не му се обажда, той не я и търси. Въпреки труса от развода, не се върна към алкохола. Дъщеря му се ожени и живее при мъжа си, той живее сам. Срещат се често, той й помага, тя го уважава и почита. Да му е жива и здрава. И той - да й се радва още дълго време! - пожелавам му го от сърце. Заслужава го, защото пребори себе си, защото устоя на съблазанта, защото е мъж с воля и пример за всички пристрастени към алкохола…
ЗА БОЛНИТЕ, КРАСТАВИЦИТЕ И ЗАНАЯТА
Беше сряда - денят на свободния ми прием. Прибирах се с автобуса късно надвечер, парите не стигаха да карам стария си трабант - бяха най-трудните години на Виденовото провителство, работехме буквално за стотинки. Полюшвах се в раздрънкания стар икарус и освен изморен, се чувствах и раздразнен. Замислих се „Защо?” и си отговорих:
Бях прегледал над двайсет болни, бяха ми платили по-малко от половината. В това нямаше нищо лошо - зарекъл съм се при всеки свободен прием да преглеждам безплатно, „за Бога”, три групи болни:
- социално слаби, защото е „нездравословно” за лекаря да преглежда само богати пациенти,
- хора на изкуството, защото държат „запалена свещичката”, която подържа светлината в душата и без която хората ще останат на нивото на ненаситния храносмилателен тракт и на неистовата чалга, която запълва моментално всеки квадратен милиметър свободна площ и
- здравни служители, без значение дали са лекари, сестри или санитари, защото воюваме в екип от едната страна на барикадата.
Този ден „безплатните” болни бяха минали предела. Видимо заможни хора настояваха да ги прегледам, без да си платят. Казах им да изчакат, ще ги прегледам в края на деня след платилите нищожната по онова време такса. Това разгневи някои от тях, други заявиха, че не не са в състояние да чакат, защото: една от жените трябвало да взема внука си от детската градина, но не можела да дойде на преглед на следващия ден по същата причина, друга, че не се чувствала добре и напираше да влезе в кабинета под неодобрителните погледи на останалите не по-малко от нея оболени болни, трети - работел на смени… С напрежение и молба чакащите акуратно реда си болни да проявят разбиране, прегледах всеки, който ме потърси този ден… Наближавайки последната спирка на автобуса осъзнах, че бях раздразнен, защото цял ден бях задоволявал капризи, а не потребности, по-голямата част от болни бяха проявили егоизъм, нахалство и себичност, без да забелязват чуждото страдание и умората на лекаря…
Както и да е! Не е за първи път, няма да е и за последен… - махнах с ръка, но продължаваше да ми нагарча.
За да заглуша гранящото чувство на безогледно използван и захвърлен, се размечтах - ще си купя от пазара две краставици, ще си направя една салата и ще изпия с кеф една ракия…
Хвърлих чантата си вкъщи и изтичах до пазара. Хванах последния търговец, който подреждаше касетки с краставици на товарен бус. Поисках две краставици, той каза, че е прибрал кантара. Казах, че ще ги претеглим „на ръка”. Той ми подаде две тънки краставици. Бръкнах в джоба на якето си и застинах - бях оставил портфейла си в чантата, за да не го „прибере” от джоба ми някоя сръчна дама в автобуса.
- Извинявай - казах аз. - Забравил съм си парите вкъщи…
Той не каза нищо. Сви безсилно рамене и взе от ръцете ми двете краставици.
Прибрах се вкъщи с още по-силно чувство за използван и захвърлен. Мислех си: „Това, че цял ден си задоволявал капризи, си е чисто твой проблем, моето момче! Болните са си болни, но краставиците на пазара са с пари! Имаш ли пари, ще пиеш ракия със салата от краставици, нямаш ли - ракията ще пиеш с каквото дойде…”
Така и стана - намерих един буркан с домати за готвене, поръсих ги със сол, олио и червен пипер и изпих ракията, без да й усещам вкуса, както и вкуса на импровизираната салата…
…По-късно разказах тази случка на една колежка. Тя каза, че съдбата ми е дала много добър урок - отзивчивостта си е отзивчивост, но на пазара краставиците са с пари. Следващия път да си помисля, като преглеждам без пари. И да не забравям този урок. И не го забравям - споменът е жив, щом го описвам в детайли. По-важното е, че си взех поука - всеки път, когато отивам на пазара, проверявам дали съм си взел парите. Иначе продължавам да преглеждам болни без пари. От време на време задоволявам и нечии капризи - все пак това е част от занаята…
ДОКТОРСКИ РЕФЛЕКС
За един месец два пъти ми блъснаха колата. Първия път - пред клиниката, докато давах интервю за непретенциозен многотиражен вестник, който се разпространява безплатно в търговските вериги в страната, и втория път - на ъгъла между бул. „Сливница” и ул. „Раковски”, докато се връщах от сервиза с току-що поправената кола…
Бе мъгливо, кишаво и хладно, в началото на зимата. Движех се по средната лента на бул. „Сливница” на път за „Алианс България” да уредя документите с приключилия току-що ремонт на Пежото. Наближих кръстовището с ул. „Раковски”, зеленото на светофара пресветна в жълто, можех да мина, но спрях - карах подчертано внимателно, за да не върна колата там, откъдето я бях взел преди час след поредния ремонт. Светофарът пресветна в зелено, тръгнах, колата в дясното платно закова на място, пред мен профуча джип, шофиран явно от мутра-каскадьор, сепнах се, но продължих бавно през кръстовището и в следващия миг отдясно ме натресе стар модел форд-фиеста. Двете коли се завъртяха по влажното платно и спряха настрани. Слава Богу, колите след мен ни заобиколиха и по чудо мелето ме подмина. Слязох разярен от колата, готов да „удрям, дера и късам”, но да отмъстя за неправдата спрямо злополучния ми автомобил.
От фиестата излезе седемдесетина годишен слаб, изгърбен мъж по риза. Трепереше, беше пребледнял. Смутолеви, че карал след джипа по правилата и не разбрал кога и защо съм тръгнал на червено… Всъщност бе карал след джипа, без да гледа светофара. Двама младежи потвърдиха, че съм тръгнал на зелено, а той е минал на червено. Продължаваше да трепери, бе смутен и още по-силно пребледня. Жена му в колата се държеше за гърдите и мълвеше, че я боли сърцето.
- Имате ли нитроглицерин? - попитах възрастната дама.
- Нейното сърце е здраво, моето е болно - отговори мъжът и от джоба на панталона си извади шишенце с нитроглицерин.
- Вземете по една таблетка - обърнах се към двамата и после към мъжа: - А Вие си облечете сакото да не настинете!
- Сега, сега… - суетеше се изгърбения мъж и търсеше из джобовете мобилния си телефон. Набра някакъв номер и започна да говори с адвоката си.
На предната седалка на колата жена му продължаваше да притиска гърдите си с длан. Набрах Бърза помощ, представих се кой съм и помолих да изпратят линейка на кръстовището на бул. „Сливница” и ул. „Раковски”, защото има пътен инцидент без жертви, но една жена и един мъж са със стенокардия, възможно е да направят и инфаркт от стреса… После набрах МВР и докладвах за инцидента. Така, докато мъжът разговаряше с адвоката си, как да прехвърли от себе си на мен вината за катастрофата, аз разговарях с Бърза помощ, за да им спестя инфаркта…
На следващия ден закарах Пежото в сервиза. Приемчикът се учуди, че ме вижда отново с блъсната кола, после се разсмя. „Защото не си махнал лепенката с номера на поръчката от ключа и колата се върна в сервиза…” - каза той и отлепи лепенката от дръжката на ключа.
За два месеца, до пролетта, поправяха колата. И цялата зима ходих пеш на работа…
Разказах тази случка на един приятел. Той възкликна: „Вместо да ги набие, взел да ги лекува! Докторски рефлекс…” - и сви рамене. Не разбрах какво изразява жеста му. Не го и питах.
…Сега като се замисля, след това, както и преди, много пъти се задейства „докторският ми рефлекс” - да помагам на хора, които, по стандартни критерии, не заслужават помощта ми. Какво да се прави - професия - продължавам да си мисля. - И не го правя само аз. Правят го много, които са избрали този занаят…
…Препрочитам текстовете и осъзнавам, че някои от тях звучат като очерци, други като репортажи и само няколко като разкази. Така е - мисля си, - защото стилът се предопределя от темата и извода. И най-вече - от автентичността на написаното.
Златимир Коларов
