Николай Гюлев

ВСЕКИДНЕВИЕ

Отвънка, под работната ми стая
кънтят пили, чукчета и длета…
Там смъртни пръсти неотстъпно ваят
безсмъртната и нужна Красота:

Златари, дърводелци, бетонджии
работен ритъм вдъхват и у мен…
И невъзможно е да се укрия
от властния, за труд потекъл ден!

***

В пристанища и цехове,
по барове и гари
светът дори за миг
клепачи не притваря.

Руши и сътворява,
пее или стене,
пролива и прелива
от свойта кръв червена.

Слуша музикбоксове,
взривове и славеи.
Серенади бомбено -
куршумени си прави.

С тромпети златни свири,
или с тръби тръби.
Заплита в троен възел
човешките съдби.

И строго в нас се вглежда -
строен, недостоен.
Да се вградим, приятели,
във днешния му ден!

***

Да славиме единствения бог,
наречен Време.
Тъй рядко ласкав. И тъй често строг.
Но винаги - на стреме!

И чувам как Апостолския глас
кънти в простора:
- Да, вий сте в мене, както аз във вас.
Здравейте, хора!

РАЗМИСЪЛ

Годините с кънтеж
се разминават.
Какво остава в нас?
Какво остава?
Остава ек
от битки и победи.
Остава стон
от минали беди.
И ярка мисъл
зад челата бледи.
И блясък
на достигнати
звезди!

***

Все тъй обичам крайните неща!
И хубаво е, че живея
във крайния квартал на тоя град.
Товарни влакове
минават под прозореца ми,
поддържат в мен
работен ритъм.
И аз
по релсите на стиховете
пътувам към сълза или усмивка,
към крайна обич
и омраза крайна.
Знам, трудно е така да се живее.
Но синият контур на планината
напомня ми работнишка рубашка,
опъната на слънчево въже.

И аз вървя
по пътя на мъже!

НЕДЕЛЯ

Забрави в тоя ден свойте формули строги,
свойте сложни чертежи и мъчни числа.
И тръгни по планинския път босонога
под високата песен на птичи крила.

Ще те стигне умора, край извор поспри се,
почини и отпий глътка жива вода.
И ще блесне във теб неочаквана мисъл,
над която от месец се блъскаш в града.

***

Реки преливат, пукат се скали,
избухват пъпки, мятат се орли.
И се побира в крехък птичи глас
на битието шеметната власт.

И аз, намразил мойта тясна стая,
с отблясък, който върху мен играе,
под мълнии вървя и синева.

Но колко рядко случва се това!

***

Най-сетне съм далече от града,
при юлските светулки и щурчета.
Приплясква риба в сънната вода.
Люлее вятър нощните дървета.

Но ме настига громола на влак
и самолет прелита надалече.
При себе си градът ме вика пак.

Дано поне се върна по-човечен!

***

Ако минавам в път край житна нива,
току откъсна и захвърля клас.
Избухне в парка катеричка жива,
а каменната съзерцавам аз.

Отнякъде неистов славей пее,
ще го прострелям с радио в нощта.
И от брезата в близката алея
без нужда бруля живите листа.

Приятели, какво със мене става?
Дали във бронз не се сковавам цял?
Или природата ми отмъщава,
задето неприродно съм живял?

МОНОЛОГ НА ЖИВОТА

Тържествувам в прашинки
и в далечни планети.
По лицата ви светя.
И в сърцата ви светя.

И искрят звездопади,
и сивеят мъгли.
В мен са рая и ада,
ти недей ги дели.

Аз, от страсти заченат
и от огън роден,
не веднъж съм повалян,
ни веднъж победен!

***

И ето ме: сред есенна печал
край есенните кипнали вълни.
Как лошо без морето съм живял!
Как то сега изпълва мойте дни!

Вървя. И мокър вятър ме връхлита,
над мен листа и гларуси кръжат.
И ме примамват пак далечините
на тоя мразен и обичан свят.

И бавно хоризонта тъмносин
светлее, наедрява и трепти.
Подобно героинята на Грин
към мене по вълните идваш ти!

***

Ний тичахме във луда надпревара.
Ний тичахме със вятър във косите.
И мекото проблясване
на фара
загатваше
пред нас
далечините…

***

До болка, до премала, до задъхване,
до пламък в разширените зеници -
душата ми те иска, моя хубава,
и тялото ми иска те, любима.
И нека
под звездите се обичаме.
И нека
ветрове през нас минават.
И нека
със телата си усещаме
на стръкчетата
бавното поникване.
И нека
във очите ни трептят
сребристи кръгове
от изворна вода.

***

- Няма в мен да се излъжеш! -
тихо ми прошепваш ти.
И дълбоко в тия думи
твоето сърце тупти.

Твоето сърце, което
не познава суета
и което честно следва
поривите на кръвта.

***

Едно ноктюрно от Шопен.
Една сълза щастлива.
И шепот мил: Постой при мен.
Постой. Не си отивай!

Едно ноктюрно от Шопен.
И стаята. И здрача.
И бавно зазорява ден
под твоите клепачи.

***

И не на дансинг, нито върху сцена -
в студентска стаичка обикновена
сега без музика танцуваш ти.
И ми говори нежно твойто тяло,
че жестът също е едно начало,
щом музика дълбоко в нас трепти.

***

И виждам пак - притворя ли клепачи -
и залеза, и бавната река.
И синьото прииждане на здрача.
И в здрача - бяла - твоята ръка.

Отиваш си. И как да те догоня?
Подобно птица се смаляваш ти.
И първата звезда на небосклона
като сълза светлее и трепти.

***

Ще ме боли навярно,
но пак ще те обичам
и твоя глас ще чувам
в среднощна тишина,
защото си оставаш
все същото момиче,
свенливо притаено
във тяло на жена.

Момичешка усмивка
дано те озарява,
дори когато зима
в косите ти се спре.
Обичам те, но нека
това не те смущава -
свободно е сърцето ти
само да избере.

***

Тече река, от слънце позлатена,
в тревата юлска гущер шумоли…
И вече трийсто лято зрее в мене -
с едно ме радва, с друго ме боли.

Вървя. И с младостта се разпрощавам -
отнася я Голямата река.
Добре че все пак Обичта остава -
със твойто име ще я нарека.

Като цигулков звук се то преплита
във химна строг на моята съдба.
Как иначе бих оцелял във дните,
в които свири яростна тръба?

***

Помръкнали и уморени,
в крайпътен ресторант седим.
Автомобилно суетене
задавя ни със прах и дим.

Да спазим обичая древен -
пред път да помълчиме тук.
А после - ти към своя Север,
а после - аз към своя Юг.

***

Далечен лай на кучета във здрача
и брезова гора околовръст.
Отблясък на звезда върху клепачите
и мирис на запролетена пръст.

Но аз съм сляп и глух. Аз нямам думи.
Една сълза дълбоко в мен трепти.
Обраснали са в бурен всички друми,
отдето чаках пак да дойдеш ти.

***

Как ти можеш, как съумяваш
да спасиш в последния миг
мен и себе си от забрава,
от проклинащ и стенещ вик?

Нека тайна това си остане -
по е важно, че пак си до мен.
И са малко многото рани
за такъв - като днешния - ден!

ЕЛЕГИЯ

Усещам - най-подир заесенява
и в моето неистово сърце.
Студени ветрове през мен минават.
Къде са твойте пролетни ръце?

Къде са твойте устни да възвърнат
на оня буен юноша кръвта?
Сега да дойдеш и да ме прегърнеш,
за шест дни - сам ! -ще сътворя света!

***

В пролетния бистър въздух
не вървиш, а плуваш ти.
И от слънцето запалена,
твоята коса пламти.

Ти си неочакван празник
в делника на тоя град
и припомняш му, че някога
бил е като тебе млад!

***

Заспала си в прегръдка със мечето,
в косите ти е скрило лапки то.
Издува вятър яростно пердето
и вплита през прозореца листо.

Събуждаш се и дълго в тъмнината
държиш листото с блясъка червен.
От проста радост свети в теб душата.
И хубав ще е новия ти ден!

***

Скачай през прозореца и боса
тичай под спасителния дъжд.
Някъде, от мълнии замерван,
те очаква истинския мъж.

И какво ли има да се плашиш?
И каква ли нужда от слова:
щом дъждът - над двама ви - открехва
най-висока, чиста синева!

***

Разлюляна от вятъра ръж.
И бреза с полудели листа.
И се вслушват жена и мъж
във прастария зов на кръвта.

Еква гръм.
Руква яростен дъжд.
Литва птица с мокри криле.
Как животът е прост и могъщ
в това чисто и зряло поле!

***

Под есенни дървета като свещи
въздържана и строга си почти.
Но талантливо в кратките ни срещи
оттатък думите ме водиш ти.

И ми говори твоето дихание.
И ми говорят твоите ръце.
И се стопяват всички разстояния
от твоето до моето сърце.