Ирина Кирилова

Цяла нощ не спах. Заспивах, унасях се, но чувствах всяко свое движение. На сутринта чух гласове от улицата. Обърнах се надясно и реших поне един час да поспя. Заспала съм и тогава сънувах един толкова ярко изразен сън, че все едно се случи в действителността.

Стоях на брега на една река. Тя беше бистра и красива. По дъното и виждах всяко камъче, сиви големи камъни и жълтия и пясък. Исках да я премина, но разбрах, че трябва да се намокря.

Въпреки това търсих подходящо място, за да я пресека. Но като стъпнах във водата, паднах и останах в нея седнала. На брега на моята страна нямаше никой.

А отсреща, на другия бряг беше тъмно. Напълно тъмно. Колкото светло беше на моя бряг, толкова по- тъмно ми изглеждаше отсреща. Исках да стана, но усещах , че нямам сили да мръдна от водата, в която паднах. Тогава на брега се появи един мъж.

Погледнах го. Той беше мъжът, който някога ме обичаше. Беше същият от онова време и беше по бански костюм, който очертаваше красивото му спортно тяло.

- Излез! Ще те преведа през реката на някое по- плитко място - каза той .

Засмя се . Зелено- сивите му очи бяха същите като тогава, когато в един влак аз се огледах на едно огледало и казах:

- Защо съм толкова хубава днес?

- Защото те обичам! - отговори той.

Гледах го. Беше млад, висок, строен, хубав.

- Не мога да дойда. Не мога да мръдна. Нямам сили да стана.

Тогава той ми подаде ръка, аз я хванах и той мe дръпна, за да ме изкара на брега. Тръгнахме да търсим по- плитко място. Гледах реката. Стигнахме до място, което беше много дълбоко, но дъното се виждаше с цветните камъни - малки и големи. Той каза:

- Ще намерим друго, по-плитко място, за да не се измокриш цялата и ще минем на другия бряг.

Отминахме дълбокото място на бистрата река и тогава се появи автобус.

- Ще се кача в него - казах аз.

Обърнах се, за да кажа, че се качвам в автобуса. Мъжът го нямаше, а аз се събудих. Не ми беше добре.

Започна денят, но сънят не излизаше от главата ми.

- Ще разгадая съня си - казах си аз.

Моите сънища винаги са показателни. Сигурно съм наследила нещо от мама, която баеше против страх. Хвърляше брашно на огнището и там се образуваше фигурата, от която човекът се беше изплашил.

Цялата картина на моя сън беше пред очите ми. Осъзнах, че човекът, който искаше да ме преведе през реката, е мъртъв. Защо мъртвият ми подаде ръка, за да ме спаси? Той не идваше за първи път в съня ми. Идвал е и друг път. Защо искаше да ме отведе на другия бряг, в онази безкрайна тъмнина? Защо дойде на моя бряг, на брега на живите?

Умирала ли съм, когато сутринта съм заспала? И защо ми подаде ръка точно човекът, който ме обичаше някога? О, да! Ами той има рожден ден на 31 октомври - утре.

Затова е дошъл. Не ме е забравил дори и на оня свят. Но защо той дойде при живите? Нали душата на живите ходи при мъртвите? Разплаках се. Цял ден мислих колко е страшно да те няма на белия свят.

Свят на зеленина, свят със слънце, луна и звезди, свят на цветя, на бистра вода, свят със живи близки, роднини и приятели. И в същото време си мислих колко е хубаво, че има сънища, в които се срещаме с любими хора, с родители, с приятели…

Бистрата вода, моето падане в нея, ръката на моята любов и този автобус, който ме остави на белия свят, дълго ще са пред очите ми. А може би дори на сън аз реших да не преминавам на другия бряг. Така разбрах, че имам душа, а това е много важно в днешния свят.

Не съм се изгубила, душата ми знае накъде да ме води. Ще стоя на брега на живите и няма да пресичам бистрата река на живота, за да отивам на отсрещния бряг, в тъмното.

И ще се моля на Господ да ме пази и да ми дава сили да не падам в реката, а да вървя по брега достойно, защото това искат да виждат у мен и живите, и мъртвите.

30 октомври 2020 г.