Любомир Духлински

Добивът на руди на черни метали е познат в българските земи още от древността и служи за основа на примитивната черна металургия в планинските райони, разполагащи с магнетитни пясъци по реките и дървесина като гориво. Такъв е и случаят с появата на черната металургия в Самоковско, където през епохата на Възраждането работят 25 видни (примитивни доменни пещи) и 21 мадана (примитивни мартенови пещи). През Средновековието примитивна черна металургия е развита и в Неврокопско, Кратово, Странджанско (Малък Самоков) и в някои други райони в по-малък мащаб.

Примитивната цветна металургия и добив на руди с цветни метали са познати в днешните български земи още от ІІІ хил. пр. Хр. През Средновековието рударството и металургията са най-развити в Чипровско от саксонски рудари, които извличат среброто от полиметалните руди. През XIX век цветната металургия запада, а през първите десетилетия след Освобождението тя напълно замира. Едва през 1903 г. френска фирма получава концесия за проучване и експлоатация на мина “Плакалница”, с което отново се възражда цветната металургия в България. До края на Втората световна война този отрасъл е слабо развит и представен само от фабриката за олово в село Курило, фабриката за черна мед на гара Елисейна и флотационните фабрики край Кърджали и село Средногорци за оловно-цинкови руди.

В края на XVI в. век Чипровци разцъфтява икономически и културно с добива на руда и злато край изворите на река Огоста. В основата на разцвета му станала група саксонски рудари, заселила се в района в края на Втората българска държава и донесла със себе си своя основен поминък - рудодобива. В миналото изворите на Огоста са били нещо като „българския Клондайк” в добива на злато. Освен нови технологии за производството на метали, саксонците донесли край Огоста и нова религия - католицизма, а с него и полъха на Ренесанса.

По време на най-голямото си развитие през XVI-XVII век в Чипровци са работели 12 самокова, от които 11 частни и един общински. Легендата разказва за построения от саксонския монах Зигберт мадан, в колелото на който са монтирани дървени и метални пластинки, които при въртенето на колелото издават звуци, наподобяващи мелодия - нещо като днешните музикални кутии. Заради своя развит рудодобив Чипровци е бил със статут на „султански хас”, собственост на „валиде султан”, майката на султана.

Сред най-известните и продаваеми изделия на чипровския рудодобив и металообработване са филигранни сребърни бижута с растителни и животински орнаменти, типични за Чипровската златарска школа. Майсторите от тази школа работели основно сребро с позлата и емайл. Създавали предимно съдове за църковна утвар и по-малко бижута. Техни чаши и съдове били купувани и препродавани от венециански търговци в цяла Европа.

Саксонските рудари са интересен феномен. Те са интернационална общност от миньори за добив и обработка на метали, доминирана от саксонци. Това са хора с много висока квалификация, придобита от вековния им опит предимно в рудниците на Саксония и югоизточна Европа. Вероятно  първите от тях, пристигнали в този край през ХII в. са от германски произход. По-късно, през втората половина на ХІV в. етническият състав на рударите се променя. През 1357 г. в България пристига босненския княз Парчия Кнежевич, който след разделянето на България е назначен от Иван Срацимир да управлява древния железодобивен рударски център Чипровци, единственото място, откъдето се добива сребро за сеченето на монетите във Видинското царство. От Босна Кнежевич довежда голяма група „саси”, както наричат тогава саксонските рудари, но също така и не по-малка група рудари от славянски произход - босненци, сърби, хървати.

През XVI-XVII в. в Чипровци данъчно са регистрирани 300 рударски домакинства. По това време „сасите” са всепризнати и ненадминати майстори както в рудодобива, така и в производството на стомана и изделията от нея. Огромното значение на тези процеси се предопределя от начина на водене на военни действия. За това време е характерен прекия сблъсък лице в лице, използвайки преди всичко хладни оръжия. Въпросът е бил: кой ще направи по-добри нападателни оръжия и средства за защита от тях, едно хилядолетното съперничество. Срещу по-трайните и непробиваеми доспехи са необходими и по-ефективни оръжия, които да ги преодоляват. Оръжията за близък бой принципно не са променени в продължение на векове и решението на проблема е да се повиши ефективността им чрез използването на по-качествени материали и специални обработки. Различните средновековни цивилизации намират свои специфични технологии, но винаги на основата на използването на стомана и прилагането на специални обработки:  многопластово изковаване от различни по състав стомани и закаляване - загряване, последвано от бързо охлаждане.

Владеенето на тайните на производство на висококачествени стоманени мечове, саби и копия има изключително високо обществено признание и техните носители са се ползвали със специален статус във всички средновековни държави. Трудът им е много тежък, изтощителен, нерядко съпроводен със злополуки. Миньорите, металурзите леяри и ковачите рядко доживяват до дълбока старост, но изделията им са търсени и скъпи. Саксонските рудари са добре дошли във всяка държава, без оглед на народностни, езикови и религиозни различия. Предоставят им големи привилегии относно данъци, военни задължения, самоуправление, защита на собствеността им, на вярата им и на професионалните им права.

Според преданията и документите, до въстанието през 1688 г. в Чипровци има само един турчин, представител на централната власт, градът има общинско самоуправление и собствено правосъдие, начело с демократично избран „кнез” - местен българин, обикновено от запазилите се няколко големи рода боляри.

Първите известни сведения за по-масово присъствие на саксонски рудари в България са от ХІІІ век. През 1330 г., след злополучната битка на цар Михаил Шишман при Велбъжд, победителят, сръбският крал Стефан Дечански изпраща саксонски рудари от сръбски и влашки рудници да работят за него в Чипровци. Пристига и голяма група босненци, наследили саксонските технологии и рударски традиции от германци, работили през предните два века в Босна. Босненците донасят и Саксонския рударски закон от 1412-1417 г. По неговите правила  работят рударите в Чипровско през следващите почти три века.

Има сведения в старинни източници за доста голямо присъствие през Средновековието в Европа и специално на Балканите на саксонски рудари - от днешния родопски град Мадан, та чак до Британските острови. Вероятно не всички са били „саси”, а към тях са причислявани рудари от най-различни други народности освен саксонците. Проучвания от началото на ХХ век на българското народно творчество свидетелстват, че в района на Гоце Делчев през средните векове многобройна група рудари живеят в легендарния Леген град. Само че основната част от тях са поляци („лехи”), а има и италианци, германци и други западноевропейци. Което ще рече, че „саксонски рудари” е общо наименование на водеща за времето си рудодобивна и металургична школа, създадена, развита и разпространена от германското племе сакси, съставена не само от саксонската народност, а и от доста други.

Факт е, че преобладаващото мнозинство от „саксонските” рудари по българските земи са от славянски произход. Това обяснява защо няма германски следи в топонимията и други области, а също и защо останалите на място чужденци почти безследно са претопени сред местното население. Дори потомствените босненски аристократи от потеклото на княз Парчия Кнежевич - епископ Петър Парчевич, архиепископ Стефан Кнежевич, въстаническият ръководител Георги Пеячевич, се чувстват и работят като български патриоти и оглавяват едно от най-славните български въстания против османското владичество. Бащата на Георги Пеячевич - Матей Пеячевич загива при отбраната на Чипровци като един от нейните ръководители.

Саксонските рудари по различен начин създават или попадат в своите колонии: като наети по договор свободни рудари, като докарани като военна плячка след успешни завоевателни походи - рударите от Банат и Седмиградско, като свободни хора, които търсят препитание и по-добър живот. Чувствата за национална принадлежност и патриотизъм по онова време са доста мъгливи понятия. Обикновеният човек се е чувства добре там, където има добри условия за препитание, сигурност в утрешния ден, не е прекалено натоварен с налози и спокойно може да изповядва религията си. Постепенно се получава и сливане на народност и религия, защото балканските славяни говорят близки езици и често пъти едно поколение от крайграничните райони не знае васал на коя държава е - толкова често понякога се променя управлението на дадена област.

Саксонските рудари са с католическо вероизповедание и живеят заедно със семействата си в доста затворени общества. Освен това никой не се намесва във вътрешния им живот безпричинно. Някъде колониите рудари съществуват по няколко века и поколения се раждат, работят и напускат този свят, без да видят родината си, но и без да я забравят. Пример в това отношение е 260-годишната история на българите в Банат.

Саксонските рудари обикновено са на неголеми групи и изпълняват възловите и най- прецизните операции при добива на рудата, обогатяването и преработването й в метал и изработката на металните изделия. Неквалифицираните и тежките работи се изпълняват от местни работници и част от тях след продължителна съвместна работа научават много от най-важните професионални тайни на рударството. В самоковската железодобивна индустрия,  работеща интензивно от ХV век чак до началото на ХХ век, също присъстват саксонските рудари и имат свое селище - Сръбски Самоков. Пак те, през ХVІ век, учат етрополските железари да използват водата при добива на  руда. В Кюстендилско саксонските рудари работят до ХVІІІ век. Напускат заради намалелите запаси от руда, но най-вече заради твърде зачестилите безпощадни и опустошителни кърджалийски нападения.

След края на ХVІ век чипровския добив на желязо бързо спада поради затруднената достъпност и влошената рентабилност на рудните залежи при тогавашните технологии. Последният мадан (комплекс от примитивна мартенова пещ и задвижван с водна енергия чук) престава да работи през 1662 г. Намаленият добив на метали довежда постепенно до загубване на редица привилегии на рударите. Нарастват данъците на централната власт и на местните откупвачи на данъци. Дори се стига до събиране на кръвен данък за попълване на еничарския корпус. Мнозина от рударите напускат поселищата и мините си и тръгват по света да търсят по-сигурно препитание.

Саксонските и босненските рударски семейства участват във формирането на доминиращата и важна за държавата общност от католици. Затова и католицизмът оцелява в Чипровско дори по времето на драматичния му погром  през 1369 г., организиран от цар Иван Александър. След включването в границите на Османската империя, чипровската католическа общност получава попълнение. Православни чипровски търговци привлечени от свободата, привилегиите, държавната закрила и ниските налози върху дейността на дубровнишките търговци, приемат дубровнишко гражданство, естествено и католицизма. Така се появяват и чисто български  родове с прибавени към фамилните им имена окончания ич, характерни за хърватската и босненската именна традиция. В други случаи, такива окончания се прибавят към българските фамилни имена само като признак на принадлежност към чипровския елит. Роденият в село Ореш, Свищовско епископ Филип Станиславов, в Чипровци започва да се нарича Станиславич. Въстаническият командир Богдан Маринов става Деодат Маринович. Някои изследователи споменават и архиепископ Петър-Богдан Бакшев с похърватченото фамилно име Бакшич.

Логично е, че доста босненци  остават в Чипровци и под османска власт. Изборът им не е особено труден, тъй като родината им също е завладяна от турците. В Чипровци те добре са устроени в богатото, сравнително спокойно периферно градче, собственост на султанското семейство, а впоследствие и само на великодушната към раята си султанска майка. Професионално са добре приети и привилегировани. Поляците и германците рудари масово се завръщат в свободните си държави още при надвисването на турската опасност и само единици от тях остават в Чипровци. Тяхното място постепенно се заема от рудари предимно от поробените околни славянски държави.

След покоряването на балканските държави от османските турци и включването на народите им в Османската империя, много босненци и някои рудари  от други народности, останали в Чипровци, спонтанно се интегрират в местното общество и оставят следи във фамилните имена на някои от родовете, в манталитета, обичаите и диалекта на чипровчани. Саксонските рудари и проповедниците францискански монаси са определящи за римокатолическия църковен обред на по-голямата част от християните в Чипровско. Влиянието им косвено се проявява и много по-късно, при избора на латиницата за банатската българска писменост, наречена от ползвателите й „палкенско писмо”. Този избор може да се разглежда и като продължение на случилото се преди това, през ХVII в., когато българският превод на Саксонския рударски закон е изписан на латиница.

В годината на въстанието - 1688, католиците в Чипровско са повече от 4000, което представлява повече от половината от населението на околността. Голямата част от тях са миньори, металурзи, ковачи, златотърсачи, ювелири и едри търговци със значителен стокообмен в Османската империя и далеч извън границите й. Доста от тях са  заможни, всички са с високо самочувствие, силно свободолюбиви и без изключение добре образовани. Освен основните училища, цели два века преди появата на друго българско светско училище в Габрово - днешната Априловска гимназия, в Чипровци вече има колеж с 30 студенти от всички райони на българските земи, където живеят католици и много от тези студенти продължават образованието си в Лорето, Италия, а след завършването си стават високо ерудирани учители, книжовници, духовници, а някои израстват и до високи санове в католическата църковна йерархия и то не само в българските земи, но и в Западна Европа. В рамките на широко застъпените както в училищата на Европа за това време общообразователни и свързани с религията учебни дисциплини, младежите в колежа получават отлични знания и по право, философия, латински и „илирийски” (хърватски) език. Последният е донесен през ХІV век и се и утвърдил в Чипровско за професионално общуване от босненските благородници, рудари, търговци и монасите францисканци, като много думи са навлезли и в ежедневната реч на населението.

За период от 52 години Чипровец е фактическото седалище на Софийския митрополит, глава и на българската католическа църква, с църковна власт включително и над тогавашното княжество Молдова, граничещо на запад с река Серет.

„Палкенското писмо” се оказа жилаво и след 145 години съществуване днес продължава да е жизнена паралелна форма на българския книжовен език и се употребява от българите в Банат. Тази писменост и скромна книжнина, в добавка към римокатолическото християнско вероизповедание, имат векове наред решаващо значение за съхранение на българското им самосъзнание живо, макар и далече от майката родина на дедите им.

Разбира се, че един такъв разказ ще е непълен без чипровското килимарство. За неговия произход и развитие е писано много и ще се пише още, но то не е предмет на този текст. Ще посоча само два интересни факта: според една приписка на поп Лило от Чипровци, килимарството се развива още през първата половина на ХVIII в., вероятно донесено от българи, преселници от Пиротско. По стара традиция известният чипровски килим се изработва ръчно, на вертикален стан, от чиста вълна.

Чипровци дарява през 1879 година на княз Дондуков най-големия изтъкан до тогава в селото килим, наречен „Каракачки”, с размери 6 на 7 метра - първата голяма слава на чипровските килимари и търговци в столицата. По-късно такива килими започват да украсяват министерските кабинети, а и домовете на новобогаташите след Освобождението от турско робство.

Наследството, оставено от саксонските рудари, е определящо за забележително високата  през ХVІ и ХVІІ век битова, професионална, политическа и духовна култура в Чипровци, за силно подранилото - с близо 100 години - Чипровско възраждане, последвано от надигането през 1688 г. на целия северозападен край на борба за национално освобождение. Това наследство, макар и вече силно замъглено от времето, съвсем недостатъчно изследвано, пренебрегвано, отричано и почти повсеместно забравено и днес може да се открие между банатските българи и много от техните потомци.