Димитър Костадинов

Въпреки че поетът и белетристът Паруш Парушев отдавна живее в София, от най-ранните си творчески години, та и досега, малко или повече обвързва и стихотворното си, и белетристично творчество с Бургас и морето. Доказателство за това е например и най-новата му стихосбирка с избрани стихотворения – “Дом на брега” (2006). И самото заглавие на тази книга, и отделни стихотворения в нея, и цели цикли ни подсещат пряко за реалното и паметово поетично съприкосновение на автора с бургаското крайморско живеене. Книгата е изградена от шест цикъла: “Остров”, “Времето”, “Сол”, “Любов”, “Археология” и “Бургас. 12 елегии”.
Избраните и поместени стихотворения в книгата “Дом на брега” са 67 на брой. Под всяко стихотворение е отбелязана годината на неговото сътворяване. По този начин разбираме, че поетът е поместил свои произведения, създадени в периода от 1969 до 1998 г.
Познавам цялостното му творчество и мога да отбележа още един информационен факт – в тази книга с избрана негова поезия са поместени само 5 нови стихотворения, т.е. неиздадени досега в другите му стихосбирки. Това са стихотворенията “Петел”, “Музей на времето. Виена”, “*** Отвсякъде си тръгва този век…”, “Селце” и “*** На припека върху баирите отсреща…”.
Стиховете на Парушев са сякаш изричани и записвани на белия лист наистина в един “дом на брега”. Защото емоционалният тласък и мисловното усърдие в поезията му са почти винаги като едно реално и символно общуване на морето с брега. И се разбира, че при всички случаи мисловното усърдие е предизвикано от емоционален тласък на съкровено изстрадани и преживени чувства.
Не случайно поетът започва книгата си със стихотворението “Остров”. Такова е заглавието и на първия цикъл от тази стихосбирка, и на първата му самостоятелна стихотворна книга. Не само защото “видимо” от бургаския “дом на брега”, но и като символно обобщение наблизо срещу Бургас съществува реално остров “Св. Анастасия” (някога остров “Болшевик”). Още в началото на стихотворението поетът задава не просто “географски” въпрос, а въпрос, зареден с философията за “островното” битие, а всъщност за смисъла на самотното индивидуално човешко, но и общочовешко живеене: “Сред влага, сред мъгла, сред вятър/ какво ли тука отстоява?” В стихосбирките “Остров” и “Беззащитен живот” от тази цитираната мисъл откриваме думата “устоява” вместо “отстоява”. С редактирането само на “устоява” в “отстоява” поетът конкретизира много повече одухотворената и “духовна същност” на острова. “Устоявам” се отнася към нещо материално, нещо видимо, което може да издържи, да изтрае, да даде отпор на нещо друго видимо от реалния материален свят. А действието “отстоявам” за острова е натоварено със символната кодировка на вътрешната, на душевната и духовна сила на човек, който може твърдо и последователно да защитава, налага и утвърждава убежденията си. И в други стихотворения, но не много на брой, поетът прибягва до редактирането пак само на една дума или най-много на някое словосъчетание. Така той успява да предизвика у подготвения читател и тълкувател търсенето на близост между видими природни дадености и действия със съкровени желания и осъществявания на важни мирогледни, естетически и нравствени възможности и прозрения от човешкото битие. При много случаи въпросите са не само риторични, но и натоварени с философията на разнородни образни внушения от енигматични знаци и значимости, водещи към размисли и декодирания не толкова с познавателни, отколкото със значими личностни и общочовешки изяви и прозрения… А в случая тук островът е “амбивалентен символ на самотата, но и сигурно убежище срещу морето на хаоса”, а също така може да бъде и символ на “първостепенен духовен център”.
В цялата си поезия Парушев одухотворява видими природни дадености, рисунъчно обвързва алегоричното, метафорично и символно поетично слово със собствената си душевна нагласа да възприема, отреагира и внушава поетични състояния на взаимовръзката “човек – природа” и особено “човек – море”. Със синтезирания и образен език на поезията той извежда и от немаринистичните, и от маринистичните си стихове дълбоко личностни човешки състояния. Така ни води до достигане на самоопознавания, познания и изводни прозрения със съкровени мисли. Съкровени мисли, които ни спасяват от четенето на “невероятни разтегливости или усуквания”, характерни най-често за текстове на големи онтологически трактати.
Например чрез стихотворения като “Безветрие”, “Балада”, “Плаж”, “Открито море”, “Сол”, “Пристанище”, “Спомен за лято”, “*** Морето си отива…” и чрез целия цикъл “Бургас. 12 елегии” (който през 1998 г. беше отпечатан в отделна книга), ние разбираме много неща за смисъла на човешкото живее чрез маринистичната взаимовръзка “човек – море” точно в Бургас, покрай морето, но в едно четирисезонно кръговратно битуване, чувстване и мислене. Но чувстване и мислене с реалистична, поетична и метафизична катарзисност. Същото се отнася и за стихотворенията с немаринистична тематика.
Този творец умее да се вслушва не само в своите вътрешни преживявания, но и в задушевното и… задушно дишане при взаимоотношенията между хората. Вслушва се също така в “сърдечната недостатъчност” на фрапиращи, явни и дискретни явления и действености при съвременни дръзновения или отчаяния, рискове или разочарования. И достига до извода (в стихотворението “Балкон”), че будуващата мисъл е сигурен бранител да не се случи нещо лошо на Земята. Сигурен, но нерядко кратък или неосъществим бранител. Защото има много страшни неща на Земята, породени от самия човек и много по-безцеремонно можещи спрямо добродетелните мисли на поетите.
Авторът разсъждава за времето като несвършваща протяжна същност, опознато безстрашие или неизбежна съдба за всяка личност (“Времето”, “*** Отвсякъде си тръгва този век…”, “Музей на времето. Виена”). За него времето е и своеобразна взаимовръзка между минало, настояще и бъдеще. И заедно с това: времето е вечен символ на временно спокойствие и безкрайни тревоги за земното живеене на човека (“Военно гробище”) или обикновено битие, което – колкото и да е еднообразно – носи в себе си спомена за нещо незабравимо (“Миг”). Така този поет ни приобщава към житейски истини и към нравствени прозрения чрез конкретно видими, преживени неща, а не чрез абстрактни главоблъсканици. Защото, колкото и да е абстрактно като философско понятие, то – Времето – е заредено със съзидателност и възпроизвеждане на безброй видими и невидими земни и неземни дадености. Времето сътворява всичко, което е било и ще бъде. Времето разкрива Истината за земното ни и небесно живеене…
Времето като философско понятие е овеществено и одухотворено от Парушев и чрез импулсите на видимите движения в живота, които могат да имат експресната скорост на влака, но и самовглъбената гордост, и бавното саможертвено милосърдие на слънчогледа (“Експрес”, “Слънчоглед”).
Вниквайки в същността на стихотворението “Експрес” (посветено на невероятния поет за деца и възрастни Иван Цанев), съвсем естествено ще си зададем въпроса: “Кое е нужно в наше време повече за нравственото ни извисяване – дали скоростта на експресния влак или онова, край което минава той и хората, които пътуват в него?” Развълнувани от двете най-съвършени като идея и художествено осъществяване стихотворения на Парушев “Слънчоглед” и “Писмо”, веднага търсим в асоциация милостивите и жестоки дни на всяко човешко битие, което, независимо от всичко, е подчинено на “гибелната доброта” на Слънцето или на “лечителната и отмъстителна” привързаност към Земята, към родния край, откъдето сме тръгнали.
И когато се завръща към своя реален или закодиран с метафоричния език на поезия за Бургас (“Солници”, “Есен”, “Спомен за лято”, “Писмо” и “Одисей”), и когато изповядва “интимното си досие” (цикълът “Любов”), и когато прониква в идентичната душевност на съвременника чрез по-далечното или по-близко минало (цикълът “Археология”), поетът откроява устойчивостта на нравственото и безнравственото у човека. И с многозначието на едва загатната усмивка той сякаш с въздишка ни припомня думите на Пиер Ронсар: “Уви, не времето преминава, преминаваме ние.”
Тук мястото е недостатъчно. Но ако някога (дай Боже!) успея да анализирам и интерпретирам творчеството на Паруш Парушев монографично, с основание бих направил и тематичен, и стилистичен, и смислов, и декодиращ паралел между сътвореното от него със сътвореното от Александър Вутимски, Александър Геров, Атанас Далчев и Илия Буржев, а защо не и със сътвореното от Сесар Вальехо, Карлос Друмонд де Андраде, Марио Луци, Константинос Кавафис, Георгиос Сеферис, Одисеас Елитис, Томас Елиът, Сен-Джон Перс… И никой не може да ми забрани. Та нали още Бейкън е прозрял: “Колкото и форми на държавно управление да има, в науката винаги е имало и ще има само една – формата на Свободата.”

Паруш Парушев. Дом на брега. Издателство “Захарий Стоянов”. 2006