Атанас Капралов

Напоследък стана почти традиция поети да представят свои събратя по перо. Самият аз многократно съм имал честта да анализирам както световно неизвестни таланти от провинцията, така и столични величия с претенции за живи класици.

В повечето случаи с авторите ме е свързвало или откровено приятелство, или невидима духовна нишка. Трудно ми е да отговоря кой от тези два аргумента е водещ в сегашния случай - при първата ми изява в Хасково като рецензент на нова книга…

Но в едно съм сигурен: правя го с удоволствие, защото героят на тази литературна вечер е доказал по несъмнен начин своя творчески потенциал през последните трийсетина години.

В далечната 1970 г. Иван Енчев идва от Търновския край и започва работа в Хасково като журналист. И оттогава до днес той се утвърждава като едно от емблематичните имена в духовната сфера тук. С еднакво основание бих го нарекъл както поет, така и сатирик, а защо не и романист, и драматург, и какво ли не!

Писал е всичко: епиграми, рецензии, есета, фейлетони, стихове, разкази, пиеси, романи, та чак и трилогии. Впрочем, безсънното му перо в последно време мира няма и трилогията „Чедата на Тракия” скоро ще си има четвърта част. Тоест, ще стане тетралогия!

Някой би нарекъл разпиляност подобни забежки от жанр в жанр, друг би го оприличил на естествено търсене на свое литературно амплоа, на изкристализиране на творческото му „аз”. Моя милост се отнася с уважение към тази полифоничност на Ивановия талант, дарил читателя с девет художествени отрочета досега.

Стартът през 1977 г. е лиричен с „Хубав ден се случи”, следва повестта „Хоро сред пламъци” през 1984 г. Само три години по-късно е преквалификацията в детски поет с „Как кълвачът гали”. На следващата 1988 година идва повестта „Кървав пелин”. През кръстопътната 1989 година пак лирика - „Попътно лято”, за да дойдат книгите „Чедата на Тракия” през 1992 г. и „Тракийско разпятие” през 2004 г.

И ето ни сега, по случай Първа пролет 2005 година, Иван Енчев се завръща към своята първа любов - поезията.

„Душа немирна” сполучливо е нарекъл римуваните си послания палавият автор, изживял любовни авантюри с всякакви литературни жанрове. И за да е новата му стихосбирка, казано по хасковски, пак бамбашка, тя е назована „поетичен триптих” /демек - поетична трилогия!/.

Всъщност, става дума за книга, съставена от три поетични цикъла. Би било твърде претенциозно и безсмислено занимание да търся някакви дълбоки смислови, философски, темпорални, стилистични и прочее различия между тях.

Авторът е нарекъл първия цикъл лирика, втория - елегии, третия - стихове, с цялата условност и липса на ясна диференцираност между тези понятия. Какво пречи на лириката да звучи елегично, би забелязал някой свръхестет, а в обема на общото название „стихове” се включва и лириката, и елегията.

Просто с тези на пръв поглед фриволни знаци поетът се опитва да ориентира неизкушения читател, повеждайки го по драматичната спирала на своите духовни лутания. Аз, в качеството ми на редактор на сборника, също с основание бих бил заподозрян в намеса за това странно на пръв поглед разделение.

Опазил ме Бог - Ивановият творчески хъс се оказа толкова неукротим, че разликата от първия прочетен от мен суров материал преди няколко месеца до сегашния, е направо смайваща.

„Той не може да заспи спокоен, ако през деня не напише поне едно стихотворение! - шегува се неговият приятел културологът Денко Чаръков. - А сега, след като стана щастлив пенсионер, направо е като отвързано куче: твори ден и нощ!”

Видно е от отбелязаните дати, че повечето от включените в „Душа немирна” стихотворения са писани в последните две-три години. Тази висока производителност обаче в никакъв случай не значи, че Енчев е от спонтанните автори, че поетичните му видения лесно добиват плът и кръв върху белия лист.

Само той си знае колко пъти е обръщал с хастара наопаки всяка своя творба, за да реши, че именно това е словесното облекло, което най й отива.

Даже емблематични негови стари произведения като „Хубав ден се случи” от 1976 г., „Балканджия” от 1980, и „Болка” от 1982 г., попадат под редакторския му скалпел през 2004 година. Слава Богу, че точно те не са изгубили първоначалния си смисъл и чар след последната оперативна интервенция върху тях.

Аз самият трудно бих простил на автора подобно своеволие, защото още от моите ученически години нося в съзнанието си неговия ловец - щастлив, че не е улучил бързо бягащото зайче:

На мушка беше изкушението мое…
То още тича и ветрей опашка сред тревата -
не би го стигнала ни пушка, нито куче!
Сега Земята със един живот е по-богата.
Добре, че не улучих!
Хубав ден се случи.

Не бих простил на поета-балканджия, който, както би дал душата си, така също би защитил гнева си от приятел и от кръвен враг. За да никнат върху гроба му не зюмбюли, а „люти чушки някой ден”.

Ревнив съм и към спомена за вързаната със синджир мечка в стихотворението „Болка”, към тази кукла, покрита с меча кожа:

Развеждаше е с много къс синджир съдбата й.
Подхвърляха бонбони с вик и смях децата,
невръстни паленца я джафкаха свирепо,
пък тя - по зла свирня играеше нелепо…

…А можеше като из облак да се спусне
и с див балкански рев земята тъй да друсне,
че зъб-светкавица гъдулката да стрие.
И не бездарен звън, а гръм да я убие!..

Тези по-стари творби са с ярко изразено сюжетно начало. Авторът умее да извлича от случките своя лична философия и мъдрост, внушавайки ни в крайна сметка хуманистичния си патос.

Това в същата степен важи и за написаното преди повече от 30 години стихотворение „Грях”: за вменената по презумпция вина на змията, припичаща се на топъл припек.

Поетът не напразно е включил споменатите заглавия в „Душа немирна”. Те са безспорни негови постижения, светещи като късчета пресято злато по мъчния му творчески път.

„Всеки поет оформя стила си някъде до към 30-годишна възраст. Оттук насетне той трудно би могъл да се промени!” - заяви ми един съвременен жив класик наскоро.

Тази максима в голяма степен важи и за немирния Иван Енчев, включил 90 стихотворения в новата си книга, повечето от които съвсем топли, топли. С математическа педантичност той ги е разделил на 3 цикъла по 30 творби.

Във всяка една от тези изповеди поетът е заложил на здравата традиция, бягайки като дявол от тамян хем от шаблона, хем от неясното, но претенциозно бръщолевене.

Литературният пазар напоследък се наводни както от тривиални драскачи, така и от налудничави авангардисти. Някои дори завоюваха високи служебни позиции и вече раздават правосъдие. Тъжното е, че подобни къртици нанасят огромни щети на съвременната книжовна реколта.

Радостното е, че публиката все по-малко се интересува от тях. Впрочем, публиката май е на път съвсем да загуби интерес към изящното слово. Поети - с лопати да ги ринеш, читатели - с Диогенов фенер да ги търсиш! А книги като последната стихосбирка на Иван Енчев заслужават да бъдат прочетени от повече хора.

Чу ли твоята присъда, чу ли? -
Ще те съдят чули-недочули.
Ще те учат чели-недочели.
Ще те мерят зрели-недозрели.

Така самоиронично се обръща към себе си авторът в началното стихотворение „Връбница”. И думите му - тези „мили своеволия” - политат към нас. Тръгваме през „същинска джунгла от надежди, спомени, страсти”.

Превръщаме се в жарки мълнии на вихрушки водопадни. Гълъбицата загуква „както за последно”, защото утре може да е „пух и перушина”. И идва Нейно Изящество Любовта, бърза да ни събуди по среднощ. А ако не ни събуди, то „нека спим навеки”.

След досега с тези лирични послания от първия цикъл, веднага откликваме на елегичното „Ехо” от втория. Там „осй изпиват медената ни заблуда”. Лирическият герой „до козирка е пиян от нещастия”. И тръгват към гробище коловозите на душата му, а спомените „с млечни зъбчета я ръфат”…

За да светне сълзата, „отронена по бузата на небосвода”.

Само автор със свръх изострена сетивност би могъл да улови тези болезнени състояния на своето вътрешно „аз” и да ги облече във въздействащи образи. И ако камерното начало в първите две части на сборника е водещо, то в третата, наречена „Глобус”, основни стават /редом с общочовешките!/ социалните и гражданските мотиви.

Там потомците ни излитат на Запад и Родината ни се превръща в чужбина за тях. А ние стоим на двата бряга на реката, единият - с църквата, другият - с джамията. И какво друго ни остава, освен да вдигнем моста между тях, моста, по който Бог ще познае чедата си…

Красиви метафори, сътворени от четката на наблюдателен и фин художник! Всъщност едва ли някой тук се съмнява в професионализма и рутината на Иван Енчев, който дълги години беше архитект на културната страница на окръжния вестник „Хасковска трибуна” - със сияйното име „Хоризонт”.

Там той даваше път освен на утвърдени автори от Хасковска област, също и на съвсем млади дарования. Моя милост беше едно от тези нови имена, на които строгият редактор Иван Енчев даде зелена светлина.

Свикнал съм да ценя всяко добро в живота си и затова с радост се ангажирах както с редактирането на „Душа немирна”, така и с тазвечерното представяне на многостранно развития неин създател.

Авторът на стихосбирката „Душа немирна” Иван Енчев е един от най-стойностните книжовни дейци не само в град Хасково, но и на Тракия.

Само че често умението да пишеш не върви редом с умението да се самопродуцираш. И литературната слава ти обръща гръб. Тя е отишла временно при онзи, който с кокетство и хитрост я е приласкал до себе си…

Драги Иване, аз съм убеден, че рано или късно тази проститутка „славата” ще ти се отдаде. Просто няма къде да ходи при този твой неутолим творчески нагон! А ако случайно те отмине, недей да скърбиш излишно.

Защото ти, с твоето честно и отговорно отношение към словото, заслужаваш много повече от нейните ласки. Най-малкото: заслужаваш нашата протегната ръка към теб. Поеми я и знай, че ти я подаваме от сърце.

—————————————————————————
Иван Енчев. „Душа немирна”. Поетичен триптих. Изд. „Български писател”, 2005. Редактор Атанас Капралов
/Словото е прочетено на Творческа среща в КДК, Хасково, 24 март 2005 г./