Атанас Мочуров

Е, какво? Юбилей?! Сватба - сребърна, златна!…
Колко думи безсмислени в нашия свят!
Някой вярва ли в басни? Не е ли понятно:
няма думите нищо да върнат назад.

Затова - никакъв спомен! Мълчи, не приказвай!
За какво да говорим? Че имаме дом?
Нали знаем от колко години ръждясват
железата му, скрити под кора от бетон.

…Низ от бурни лета, зими вълчи, студени,
както песните пеят, вървяхме все в крак,
и ти нямаше други, по-близък от мене -
аз бях твоят единствен любовник и враг.

Ах, животът! - изпечен бандит и мъчител -
през устата и все през устата ни би.
А го молехме с теб: „Избоди ни очите!”
Но не чу той горещите наши молби.

Вее мраз от голямата страшна Вселена,
иде белият сън през валма от мъгли.
Аз какво съм без тебе, ти какво си без мене?
Прегърни ме, преди да заспим, ме стопли!