Любен Панов

Късам детелини от китната ти градина и при всяко откъснато листче наричам:

Обичам те…

…Земя и небо, хоризонтът им, където се сбират… Морето и гората, планините ти с могъщите канари… Дунава де се лей… Марица дето е запяла като гургулица бяла… Селската ти къща с двете липи отпред и срамежливите латинки в цветната леха…

Не те обичам…

Родилка на храброст, но и на предателства… Гробница на скъпи жертви, но и на тайни завери… Робства и след робствата - „Свободни роби в нов хомот…” „Народ ли сме ил…мърша?” Работливи синове орат неоплевена земя в тръни и бурен… Една българска роза не стига за… целия свят…

Обичам те…
„…Земя като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна…”

Не те обичам…
Когато сложихме маските, ти едва тогава разбра колко двулики сме били. Но ни прости. Продадохме Стара планина, Рила и Пирина и всичко що е между Куделин и Калиакра и ширините надолу на юг като великодушни търговци. За няколко златни милиарда само. За да заменим селската ни къщичка с двете липи отпред срещу ветропоказателите на кралските ни замъци, които построихме по бреговете на океански острови. Три милиона от нас само ти помахаха с ръка за сбогом. И не се върнаха. Ти и на тях прости.
…

Някои от простените тогава се изучиха и днес, като твои достойни синове от недалечното минало, вписват името ти в световните вестникарски новини.
Не като земята на розата те вписват. Твоят гражданин Ганьо отдавна замени мускалите в дисагите си с електронна кесия. Специална кесия за най-новата световна валута. Тези пари не са за смъртните неграмотници. Те не знаят как се купува с тях. За учените са.
А ти този път не се подлъгвай. Защото вписват името ти като една от могъщите майки на далаверата. И сега ли ще им простиш с майчиното си великодушие?
И сега ли ще извадиш хоругвите от храма, за да ги посрещнеш като победители?
…

Не те обичам такава, родна ми майко…
Това ми подсказа последното зелено листче от четирилистната детелина.
И ми е жал за това твое синьо небе, дето се е ширнало от хоризонт до хоризонт… /Но знам ли твои ли крилати момци летят там?/
И смутен се мъча да се гушна като в майчина гръд в твоите гори, планини и реки /Но твои ли са те, ще можеш ли утре свободно да ги докосваш и квасиш устните на синовете си, ако се наложи?/
…

Началото на 70-те години на миналия век. Върви проектирането на Братската могила в Пловдив.
По непотвърдени спомени на журналисти - проектите за този внушителен мемориал са надхвърляли 70.
Когато строителните работи са напреднали, каменните и бронзови скулптури са разположени на местата им в импровизираната зала и вече позволяват да се огледат и одобрят от специалисти и ръководители детайлно.
Между повиканите да си каже думата е и Баба Мара Стоилова. Една чаровна старица, авторитетна общественичка от Пловдив. Тя е загубила двама от тримата си сина в престрелка с полицията в местността „Копривките” в днешния парк „Родопи”.
„Е, що съм ви аз, какво разбирам аз от изкуство, от паметници… То си е ваша тази работа, вие сте специалистите, какво мога да кажа аз…”
И все пак се съгласява и отива.
И една по една оглежда всички фигури.
„Не, мале, не ме питайте…Болно ми е, деца, много ми е болно… Това е…”
Но на самия изход, на самия праг на желязната врата, спира и махва с ръка на един от големците - може да е бил и самият професор Любомир Далчев, не знам:
„Не е моя работа, но да ви кажа… Към края на редицата там има една женска фигура… С вдигнати високо нагоре ръце, но… приклекнала… Свободна България ли сте искали да покажете? Майка България, нали…”
Казват й…
„Ами…щом е така, може ли да се изправи, момчета… Знаете ли… майката коленичи само на гроб… Само тогава е превита… А вие сте зографисали победителка, нали… Извинете ме, аз така… само си го помислих…”
Когато откриват мемориала през есента на 1974 година, каменната „Майка България” вече е изправена в целия си ръст…
…

Не мога да кажа как си сега, злочеста майко… Може би вече въобще не си под купола на могилата.
„…Мемориалът не е обявен за паметник на културното наследство и остава застрашен извън регистрите на защитените културни ценности у нас…” /WIKIPEDIA/