СЛЕД ДВУБОЯ
Из „А времето през чучура тече…” (2015)
СЛЕД ДВУБОЯ
Цяла нощ ехтя Балкана в страховита канонада,
но отекваше в капчука вместо ужас - светъл звън.
Диво някак и зловещо, мълниите без пощада -
на разстрел обрекли мрака - тържествуваха навън.
В ранина, преди зората да прегърне с поглед влюбен
притаената след боя с небесата планина -
птича песен се усмихна - с глас от красота събуден
и към изгрева политна плясък жаден на крила.
Слънцето целуна нежно освежените поляни
и в росата звънкочиста сънено лице изми.
Трепнаха цветята пъстри под лъчите му засмени.
И единствено мъглата като залпов дим дими…
***
Две лястовици свиха си гнездо
в рождения ми ден, под мойта стряха
и устроиха мило тържество
за мен - до късна вечер с обич пяха.
А аз ги слушах с часове щастлив -
на нежните им песни тъй се радвах!
До късно после сам се мъчех в стих
от тях поне куплетче да открадна…
Отново не успях…За кой ли път?
А отминават като ешалони
годините. Забързани вървят.
Аз си оставам вечно недоволен…
Ще смогна ли поне едно гнездо
да свия под жадувания покрив
на хората за моя стих? И то
да може някого така да стопли…
НАЙ-ДОБРАТА ЖЕНА
Днес съм гост у дома. Гост - тъй дълго очакван…
А дълбоко в сърцето ми пърха вина.
С посребрени коси, край моминската ракла,
тя изгрява пред мен - най-добрата жена.
Мамо, мамо! По мене ли все побеляха
непокорните ласкаво-черни коси?
Пак си същата ти, а под родната стряха
радостта те завари тъй късно… Прости!
Колко много в отплата от мен заслужаваш!
Знам, дългът ми към тебе расте с всеки ден.
В край далечен до днес младостта пропилявам,
а при теб се завръщам за малко смутен.
Осъзната вина. Моя радост и болка.
Дори хлябът омесен - от сълзите горчи.
Пак с надежда ме питаш: - Е, синко, за колко?
И готова си пак да простиш…
ПОЕЗИЯ
На Надя Неделина
Дали закономерно на времето прибоя
поръси с хладни пръски и моето чело?
Повярвах, че за милост не мога да се моля.
Виновен съм за всичко - и лошо, и добро,
което не изплаках в сълза и стих, което
остави топла диря и в лявата ми гръд.
Кога и как - не знам - отиде си момчето,
избрало като в сън такъв мъжествен път…
То в слънцето се влюби от детското хвърчило
и вярваше: ще може, когато порасте,
по глътка светлина на хората, щастливо
със своя стих задъхан, от обич да даде…
Минават ешалоните на размисли и чувства.
С безсъние белязан среднощен час гори.
И лъхва повей лек на песенно изкуство!
Потрепва листа бял. В гръдта зора зори.
Поляга слънчев лъч. Свенливо пак наднича
зад билото на облак за миг руменина.
И - влюбено за пръв път - върви едно момиче…
По стъпките му никнат потоци светлина!
ОДА ЗА БОЛКАТА
На Светозар Цонев
Живот човешки! Питам се какво си?
Не си ли една вечно жива рана?
Солта на неспокойните въпроси
я прави нетърпима. И желана…
Успехът я лекува и привързва
лицето и с красивата измама,
че времето в действителност не бърза
и радост е животът - най-голяма.
Но може ли духът ни да насити
един успех - сърцето само знае.
Мечтите никнат все по-упорито.
Животът всъщност за живот борба е!
А славата е притъпена болка,
която трябва да се осъзнае.
Кажете с колко великана, с колко
успяла е на вечност да играе!
От болката се силата ни ражда.
Човекът в нея отмалял намира
и извор в непосилната си жажда,
и смисълът на жеста да умира.
Боли ли - непременно ще остане
след него макар мъничка пътечка,
която някой мъченик ще хване,
щастлив под неподкупната ти вечност.
И пак солта на хиляди въпроси,
които правят истински човека…
Самодоволният е жалък просяк.
Аз благославям болката. Навеки.
ПРЕД КАРТИНА НА ВАН ГОГ
На Атанас Русанов
Триножникът - сърцето ми - е сложен
направо върху голата земя.
И всеки щрих божествен и безбожен,
с палитрата на дните си ловя.
Величествена, страшно съвършена -
природата ни дава шанс велик.
Какво от нас ще бъде сътворено?
Ще защитим ли земния си миг?
Дъхът дори е стон или победа,
оставил знак по мъртвото платно.
Дали ще оживее и прогледне
или ще си остане мъртво то?
Потрепват плахо светлини и сенки -
сълзи на радост и на укор строг.
А колорита - още е наченка…
Завиждам ти, вълшебнико Ван Гог!
Дай, Боже, сили - своята картина
да дорисувам в земния си ден
с несъвършенството на пътя минат
и жаждата - да бъда съвършен!
МАЙСТОРЪТ НА КОВЧЕЗИ
Да, майстор… Безогледен. И без свян -
надсмиваше се даже над смрътта.
Бе веселяк. И честичко пиян.
Като ковчег, останал сам в света.
Поредният ковчег да майстори
не смогна - грохна изведнъж. И ето -
ден-два лежа, докато призори
оназ и него грабна от селцето.
Бе псувал Бога - поп не пожела
в последния му път да го изпрати.
А бе обслужвал цял живот смъртта -
отбягван затова и от децата…
Приятел не остана ни един -
бе всеки докачил комай за нещо.
Ни дъщеря бе имал, нито син.
Но и в смъртта си сякаш весел беше!
И стана чудо - неговият труп
изпрати цяло село просълзено,
с последния ковчег - най-прост и груб.
Валеше дъжд. И беше тъй студено!…
И ВСЕКИ НОСИ…
Поезията не е в стихотворен ред,
скалъпен от бездушни гръмки думи.
Знам погледи - разлюшкано море,
пияно от една любов безумна.
За тях прегради няма! В своя път
готови са на рая и на ада.
След грешки и успех едва вървят.
Но никога на колене не падат!
Те, между болката и радостта,
и в нощите атаките поемат.
Но знаят и на двете сладостта,
защото даром нищичко не вземат!…
Знам погледи - бездънна синева -
от тъпото покорство изтъкани.
За тях е чужд и непознат гнева -
сънят им потреперва от закани…
Боготворят тоз, що им подари
я службица, я постче. Гръб превиват.
Прибират сръчно звания, пари -
на празна гръд в кесията кирлива.
Наглед са вси изискани, добри,
безукорни, нерядко - педантични.
А своя радост нямат си дори -
и себе си едва ли те обичат…
Погледай ме в очите. Замълчи.
В поезия заченат е живота.
И всеки носи в своите очи
елегия безгласна или ода!
В ОГЛЕДАЛОТО
До черната дъска, така си мина
без фойерверки земния ми дял.
Забързан между неспокойни чинове -
сред пролетни вълшебства съм вървял.
Пред погледа ми плахите зеници
прохождаха в буквара към света.
Усетили криле, подобно птиците -
се радваха, че могат да летят.
Укрепваха десниците. Сърцата им,
засричали наивно любовта
към род и към родина, към приятели -
потегляха след не една мечта.
Отлитаха. Пред умното сметало
изгряваха зеници други. С трепет
започваше пак всичко отначало.
Зареждаха се дните, часовете…
Пари не припечелих. Но си мисля -
утехата завидна ми остава,
че цял живот на поривите чисти
към бъдното криле за полет давах.
ТВОРЧЕСТВО
“Тези капки светлина в тревите луди,
те не крият ли онази музика,
дето все сънувам и изгубвам?”
Татяна Любенова
Крият. И излъчват полудели,
от неистовия порив към красивото,
музика - с вълшебни децибели
в трудни песни. В сумрака заспиват.
И се будят в утрото пречистени -
грейнали искрици в бистротата си.
Капки светлина. Мираж и истина.
Все в росата ли изкъпват мислите,
та изтръпва тишината - клетата -
и отронва в песните изпяти
времето. Навярно за поетите
и сънят остава си разпятие…
СЪВЕТ
На Цецо Василев
Поете, поете,
не вярвай на цвете! -
Цветята са мъчна любов.
За миг те са свежи
за всички невежи -
усетили техния зов.
Те биват украса
за дом и за маса,
но собственост нечия - не.
За всеки ухаят -
почти като в рая.
Това е човешки копнеж.
Мигът отминава,
а сетне остава
бедняшкият спомен по тях
в сърцето, което
е търсило, клето,
не миг, а живот в любовта…
НЕСТИНАР
Нестинар ли? Често в тоз живот
жаравата опипваше петите.
Иконата в един ли труден ход
разделяше на “да” и “не” щетите?
Жарава бе жаравата, а аз
доказвах май единствено на себе си,
че с всеки миг в броения ми час
ще мога да се справя с много ребуси.
Болеше ли? Болеше. След това
потегляха мечтите към Всевишния.
И плач, и смях на болната глава
оставяха по косъм бял след нищото.
Упорството крепеше моя дух.
И влага се прокрадваше в очите ми,
но от приятел или враг не чух,
че болни от бездушие са дните ми.
Нестинар ли бях? И аз не знам.
Мазолите останаха в сърцето.
И не едничко въгленче оттам
като напомняне просветва…
ОТГОВОР
От краха на стар донос, несполучил -
се пръкнал нов. Ни подпис. Ни адрес.
По стъпките ми като ловно куче
муцунката си кална нагло вре…
История - до втръсване позната -
изкусна клевета и прицел прав.
И чака анонимният подател
финала на нелепата игра.
Обида ли е или чест? Простете,
че болката и в този стих личи! -
Най-злите бури хапят върховете,
но там снегът блести кристално чист!
ПРОЛЕТЕН ДЪЖД
Притихна всичко. Вейки и листа
в очакване смирено леко тръпнат.
Ни повей лек. В самите небеса
Април уверено и тежко стъпва.
На колендро полъхва полъх свеж…
Страхотен гръм! Политат едри капки.
След него - втори. Трети - с глух тътнеж.
И рукна дъжд, това навярно чакал!
Потрепват нежно клонки и листа -
протегнали ръце към тази щедрост.
Цветята с жадни тръпнещи уста
попиват всяка капка… Неусетно
престава всичко. В бистрата роса,
изваяна от празнична позлата -
се кипри с цялата си красота
усмихната загадъчно дъгата.
ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА
“О, мой Боже, правий Боже…”
Христо Ботев
Не късайте цветя от гроба на поета!
Тревата не газете - той много леко спи.
Откъснато, цветчето умира неусетно.
Но друга е съдбата на истинския стих.
Ще духат ветрове - и сини, и червени -
животът не от днес е гладен вихрогон.
Човешките дела са чувства споделени,
невинаги подвластни на мъртвия канон.
Без сянка са цветята и стихът, помнете -
сърце и песен грабват, човека търсят в нас.
Не късайте цветя от гроба на поета.
Той просто е потребен на всички времена!
СМЪРТТА ЛИ?
Колко често срещаме се с нея!
Лоша ли? Кой знае. Погледни:
цял живот ни учи да живеем.
Всеки миг живян да оценим.
Била най-коварна и жестока.
Може. За това ли, че нагледно
ни предупреждава за дълбокото
чрез удавник във водите ледни?
Че напомня в болничната стая -
здравето не е играчка-плачка.
Знак е онзи удар на трамвая,
заревото на пожара в здрача…
Падналият в снежната пъртина,
на внимание денят ни учи.
Но уви! Уроците мнозина
спомнят, щом най-лошото се случи…
Срещаме се. Плашим се от нея.
Клатим мъдро глави побелели.
Само всеотдайните и смелите
могат да я надживеят.
