КЛОШАР
Отдавна не е сред нас. Беше типичен клошар, поне на външен вид. А иначе притежаваше архаична и объркана душевност, на която по презумпция почти всички се подиграваха, защото се водеха по външния му вид.
Носеше палто, подобно на Серафимовото; черно, дълго и изпокъсано, по което бяха останали не много копчета. Личеше, че на времето е било изискано, може би дори - модерно, но това - преди много години.
В същия стил беше и шапката му - сега - безформена и мръсна. Трябваше доста въображение, за да познаеш в тази избеляла капела изискано, и някога, елегантно бомбе.
Черните изпокъсани панталони и галошите допълваха вида му на твърде изпаднал човек. Нерядко можеше да бъде видян край кофите за боклук. Не зная дали намираше нещо там, но много му приличаше да се рови из тях.
Винаги носеше със себе си по няколко плика с неизвестно за мен съдържание, просто бяха част от антуража му. Дълго седеше на пейката край селската чешма. Край него обикаляше послушното кутре, което го следваше навсякъде, може би заради парчетата стар хляб, които често получаваше.
Казваха, че бил от Добърчин. Красиво, запустяващо селце с изцяло южно изложение, разположено из деретата между Грохотен и Каишов връх. Вероятно от там идваше и името му - до бърчината, което на диалект означаваше връх, баир, хълм.
В миналото бил учител по биология, ботаник, затова най-често го наричаха „даскало”. А когато спирах при чешмата, за да се освежа през лятото или да измия обувките си от есенната кал, той беше там. Поздравявах го с вежлива усмивка и толкоз.
Мисля, че от време на време му давах по някое парче хляб - за него и за кучето, не помня вече. А той ме заговаряше.
Разказваше ми за някакви отрови, които били в употреба преди, и чието време на разпад било много дълго. Друг път споменаваше латинските наименования на редки дървесни видове, които се срещали в някои местности в района. И наистина там имаше точно такива дървета.
Последният факт ми направи впечатление и от този момент нататък започнах да обръщам по-голямо внимание на думите му. Но защо бе изпаднал така? Никога не го попитах, а и той не споделяше нищо за себе си…
Не помня някога да е просил. В паметта ми дори се бе запечатал случая, когато настойчиво отказа да го почерпя кафе, въпреки, че не му достигаха стотинки, а от упорството ми нямаше никаква полза, дори си изпросих думите: „Кой си ти, че да ме черпиш кафе!”.
Не зная какво точно имаше предвид, едва ли искаше да ме обиди, но и аз категорично разбрах, че не приемаше подобна милостиня. След този случай подхождах много внимателно, когато правех подобни жестове на такива като него, защото не веднъж се бях убедил, че тези хора ревниво пазят достойнството си…
И с право: на тях нищо друго не им бе останало. Причините за този факт бяха различни, но определено и те не полагаха никакви усилия, за да имат каквото и да било, така че според мен това беше доброволно.
Да имат колкото може повече искаха другите, които светът наричаше „нормални”, но сред тях такова нещо като достойнство се срещаше много рядко!
С тази личност контактувахме няколко години. В съзнанието ми са останали отделни ярки моменти. Спомням си за отровата, която действала в зъбите ни в продължение на десетилетия, и за чудните растителни видове. Нищо повече.
Друго, обаче разбрах със сигурност. Тези хора, освен ако не бяха шизофреници или схемаджии, нямаха нужда от нищо материално. Те живееха с минимални потребности и в това нямаше нищо ненормално. Тези хора имаха нужда само от общуване, а никой не им го предлагаше.
Най-малко това правеше държавата, която години наред бе прибирала порядъчна част от доходите им. Не зная дали някъде по света го правеха?! Ако имаше такова място, то това щеше да е най-съвършената социална система и най-израсналото общество. Вероятно топлият обяд и дарената дреха за тях не бяха кой знае какво, щом някои от тях ги отказваха.
Погребахме го скромно. Уредиха го кметът и Общината. Появиха се двама, трима роднини. За първи път ги виждах, приживе ги нямаше край него. Често сродниците си бяха най-големите врагове.
За по-различните между нас, които отказваха или просто, по една или друга причина, не можеха да влязат в нормата, никой не се интересуваше.
Жестокосърдечието на останалите ги тласкаше към още по-крайни състояния. Това, според мен, е една малка, тиха или явна съпротива срещу света в „нормалната” му форма.
Това са уроци за самите нас, но дали го осъзнаваме? Те ни показват, че може и иначе: без инерция, бързане и комфорт; без много желания и мечти.
Те ни изпитват - пазим ли все още по нещо човешко в себе си? Можем ли да спрем и да разменим няколко думи, една усмивка и малко внимание с някой различен, който може би дори няма да ни отговори, и без да имаме никаква полза от това? Или ще го подминем, както биха направили повечето сред нас?
Единствено набожните поети и писатели могат да живеят сами. И колкото по-сами са, толкова по-добре. Само че и това не може да продължи вечно.
Донякъде всеки живее в свой собствен свят. Просто едни го осъзнават повече от други, едни са се научили от време на време да го напускат, а други - не.
Но винаги сред нас е имало и ще има от тези по-малки наши братя. Всеки от тях обитава предимно собствената си територия, където не е добре да бъде сам. А това зависи от нас.
