Янчо Михайлов

Отец Христо служеше в малко градче, отдалечено на двеста километра от София. Имаше навремето възможност да остане да свещенодейства в столицата, в храма, който огласяше на певницата със звънкия си глас, докато следваше в Богословския факултет.

Все пак предпочете да се завърне в родния си край, още повече, че избраницата му бе от същото градче. Родителите им бяха се погрижили за тях - и двамата притежаваха по един етаж от къща, защо да се щурат от квартира на квартира в столичната гмеж и да плащат луди пари за наем.

Децата им израснаха на воля, а не затворени в кибритената кутийка на някоя гарсониера. Да си признае, понякога, когато си припомняше годините, прекарани в Семинарията и в Богословския факултет, му се щеше да се потопи във водовъртежа на столичния град.

Липсваше му общението със себеподобни, искаше му се да сподели нещо със свои съученици и състуденти, които бяха останали да служат в София.

Чуваха се от време на време, разменяха си понякога, предимно по празници, поздравления и благопожелания по електронната поща и социалните мрежи, но все пак друго си е личното, непосредствено общение.

Затова, когато в планинското градче, което беше курортно средище, идваха на почивка столични свещеници или бивши семинаристи и се отбиваха в местния храм, отец Христо не пропускаше да пие кафе с тях и да се осведоми за новостите по църковните висини и подножия.

Тези дни го навестиха в храма двама бивши семинаристи, учили по негово време, които си бяха избрали поприще извън системата на Църквата, но си спомняха с умиление за годините, прекарани в Семинарията.

От дума на дума се сетиха за техен преподавател, който по-късно се издигна до някакъв връх в Църквата, но поради простъпки от негова страна, изпадна в немилост и сега се бе оттеглил в родното си място да гледа престарялата си и болна майка.

- Аз поддържам контакти с него, имам му телефона, ако искаш сега ще му се обадя и ще ти дам да говориш с него - предложи на отец Христо единият от бившите семинаристи по име Кирил.

- Какво ще говоря с него? А и той едва ли ме помни, минали са близо тридесет години - опита се да се измъкне отец Христо, защото бе чувал за лошата слава, която се носи из църковните среди за някогашния им преподавател.

Кирил обаче набра телефона на въпросния бивш техен наставник:

- В момента съм в … - назова града. - Един бивш Ваш ученик иска да говори с Вас - и подаде телефона си на отец Христо.

Когато отец Христо приключи разговора, каза:

- А, бе, в него имало нещо духовно.

Кирил се почуди:

- Какво толкова ти каза, че си така впечатлен?

- „Моли се за враговете си - това е най-важното” - това ми каза.

- Знаеш ли, аз по-често от теб съм общувал с него. Никога не съм го чул да говори лошо за някого, дори и за тези, които са му подлели вода.

- Да кажа и аз нещо, за да разбереш що за човек е - обърна се към отец Христо Стоян, другият бивш семинарист. - Бях студент втори курс в Богословския, баща ми току-що бе починал, чудех се как ще си плащам квартирата, беше и зима, облечен с два пуловера, носех за връхна дреха едно овехтяло сако - нямах пари за палто. Нашият бивш преподавател ме срещна случайно на улицата: „Защо ходиш така посред зима? Ще се разболееш”. Аз си замълчах, има ли смисъл да се оплаквам? „Тръгвай с мене!” - ми каза. Заведе ме в първия магазин и ми купи палто. С него се и дипломирах, пък и по-късно го носех. Може да разправят всякакви неща за него - дали са верни или не - изобщо не ме интересува. За мен той е християнин по сърце и душа.

- И аз мога да разкажа още добри неща за него - добави Кирил. - На мен също ми е заръчвал да се моля за враговете си и че това е най-важното. Когато веднъж му споделих, че ще го запомня с тези му думи, той рече: „Какво толкова съм казал, пък и да не съм го казал аз?”

Отец Христо се замисли. Спомни си за един стих на наш роден поет: „Човекът има повече лица, отколкото се вижда”.

„Да, - каза си той - ние често прибързано съдим за другите, виждайки само повърхността на нещата. А какво се крие под тази повърхност ние не знаем или не искаме да узнаем”.