Банко П. Банков

Прадядо ми по бащина линия, докогато стигаха назад родовите спомени, бил роден в турско. Овчарувал високо в Балкана, в Присойката; махала от пет-шест паянтови къщета, стъкмени без гвоздеи и пръснати по гориста урва.

Останал сирак отрано, самотувал в дивото, садял картофи в плитко орана нивица, псувал диви прасета, които ровели грудките, подсирвал мляко и стрижел сирява вълна от десетина овце-каракачанки. Вечер ги запирал в изба под одаята; в късна доба овцете се суркали подплашени, стряскали го от сън. Ослушвал се за сумтене, по върлото слизала мечка, да брули зрели сливи в оградена с тръни бахча, осинджирените кучета се давели да я лаят, с подвити опашки.

Година-друга, помамил го хляб по-лесен от овчарлъка, престрашил се и слязъл да търси прехрана в обявения наскоро за касаба Троян. Главил се за чирак, че после за калфа при майстор-кожар. Десет години чиракувал, със спастрени грошове купил парцел в Дрянската махала. Взел градска мома, вдигнали къща, намерили им се синове, Минко и Стойно; и две дъщери. Навремето дъщерите не ги брояли за дамазлък, те се харчат под чужди покрив.

Чичо Ганчо, за когото е този разказ, се пада внук на присойчанина-овчарин откъм сина му Стойно. Та ето каква е историята.

Прадядо и стопанката му разкопали и засадили задната половина на купения парцел, къде по-просторен от днешните, за зеленчукова градина. Шавлива вада, отбита от Бели Осъм в горния край на града, се промушвала под оградата откъм съседски двор, цъцрела през градината. От нея стопаните пояли люспести домати и гърчав пипер, ликав боб, пъпчиви тикви и едрозърнести мамули.

Прадядовите дъщери се задомили за градски момчета, всяка отнесла чеиз и по урвеста бахча. Чукнало време да се задомяват синовете и да делят двор и наследство. Големият, Минко, поел калпакчийството от баща си, та покрай него - къщата с дюкяна и грижа за старите. По-малкият, Стойно, се оженил на мираз, пресечка надолу, по уличка към общината.

В жегави лета народили се внуци се мушехме след сторена беля в задния двор-градина. Под жилест царевичак се провираше поточето, в него гласяхме воденички от какалашки. Зобехме недозрели малини, играехме на жмича, стъкмявахме си колиба, опитвахме да пропушим.

………………..

Година след като жененият на мираз Стойно се задомил, хък-мък, споделил с големия си брат. Съпругата му, стрина Стойновица, недоволства, излязъл бил гол като пушка от родния дом, а му се полага дял бащиния. Днес така, утре така, повече не може да се търпи. Събрал се семейният съвет, умували и преценили да възмездят сина-заврян зет с половината от зеленчуковата градина в задния двор.

„Боже упази!”, баба ни Минковица, жена на брат му Минко, била възмутена до дън душа от въпиющата неправда. Нали уговорката между братята била, зеленчуковата градина да се падне на онзи, който ще гледа на старини свекър и свекърва; двамата се залежали болнави и  немощни на нейните ръце. Не стига това, ами парцелът, откъснат за Стойно, нямал лице откъм улица. Жена му, Стойновица, през ден-два пресичала двора на голямата снаха, задянала цедило, от което стърчала мотика и се полюшвала кратунка с вода. Ходела да си тамани присъдената й част от градината.

Скръцнела ли разкривената дворска портичка след нея, етъръва й Минковица вдигала ръка и от душа възроптавала: „Стойновице, дроба ти на кол да набучат!” Двете не си простили, докато да се представят за оттатък в гробището, ширнало се на теферич зад църквата. Кой знае и там дали са се помирили; ако има „там”.

Та думата най-сетне опира до Стойновия син, чичо Ганчо. Растял немирник - не, ами беладжия. Кой сварен да бере съседска череша, кой улучил с камък, та усмъртил чужда патка на Осъма, кой - аха да подпали плевника, опитвайки да смърка тютюн - Ганчо. Та се чудели как да му дойдат до хака. „Туй момче трябва да расте под команда и в строй”, съветвали близки.

В троянския кадастър сливовите бахчи под урвестите сипеи на хълма Къпинчо били нарочени за Гарата. Депутати се изреждали от земеделско време да обещават на балканджиите; държавата ще прекара железница от кръстовищната гара Левски на централната линия, до Троян. Ще пробият с тунел Балкана и линията ще се върже с подбалканската при Карлово.

Та чичо Ганчо го пратили  да се учи под пагон за железничар в Горна Оряховица. Растял жилав балканджия, мургав, бетер арапин, взел боя от дяда си, присойчанина. С коса остра, подстригана на таралеж, веждест, леко прегърбен.  И като говори, гълта „х”-то в началото на думата, а вътре го обръща на „й”. По неговому „махни тези чехли” се чувало като „майни теа чейли”!

Три поколения троянчани все чакали влакова свирка да изпищи в бахчите, наречени за Гарата. Та като се изучил, Ганчо нахлупил фуражка, облякъл черна куртка с нашивки на реверите и подръчил „слънчоглед”, на дунавската гара Сомовит. След две години потене в лятна жега, чесане на нахапано от дунавски комари и зъзнене в зимни веявици откъм Влашко, го преместили в цивилизацията, повишили го за началник гара в Пордим. Бдителните моми не оставили балканджия с нашивки и държавна заплата да ергенува дълго. Взела му мярка плевенчанка с изисквания, известната в рода леля Катина.

Докато се чакало железница да свирне в Троян, полендаци гонещи Балкана слизаха на крайната гара в Ловеч. Тук се прекачваха на клекнал на ресори, претъпкан автобус „Берлие” или се сместваха на подскачаща скамейка върху каросерията на камион, поел към сечищата под Амбарица. Трончани пък, идещи от Балкана, хващаха сутрешния влак до Левски, от там се прехвърляха по централната линия към София и изрядко - за Варна. Изтървяха ли последния влак или разхлопан автобус, у нас се подслоняваха за пренощувка близки и по-далечни троянчани; братовчеди - ученици в свищовската търговската гимназия, таткови връстници, мобилизирани за запас, майкини приятелки от моминство, та чак съседи. На къща като нашата се викало Аврамов дом.

Чичо Ганчовата съпруга, леля Катина, на два пъти бе нощувала у нас. Беше жена по-инаква, не като балканджийките - с прижурени от слънце лица, с дебели крака и превити в кръста от кърска работа. Гражданка като от журнал, пременена все едно за в  неделя. С прозирна блуза, сако и панталон с крачоли до под коляно, поотделно широки колкото пола. Лицето й бяло, личеше, че домакинства под покрив, косата й - сресана и подравнена по челото, на такова сресване му казвали „сасон”, веждите й тънки, изрисувани на черни дъги. На говор „ека”, подчертава, че е завършила гимназия в областен град, в Плевен. На децата ни раздаде за армаган по влажна розова наденичка в гладка ципа, обелва се, преди да я захапеш. Било кренвирш.

На вечеря разказа на татко и майка за Пордим, за чичо Ганчо. Работата му е отговорна, изброи колко бързи влака пропуска транзит на дежурство, колко товарни отклонява в страничен коловоз за разминаване. Железничар трябва да си отваря очите на четири, сбърка ли, за поправка лежи в затвор.

Добави още, че чичо Ганчо е ловджия, в свободни от дежурство неделни сутрини премята двуцевка през рамо и ходи да гони зайци по къра. Засмя се, така балканджия си представял, че употребва неделна сутрин в семейна полза. На тръгване покани нашите да гостуват в Пордим, с Ганчо ще ги заведат в Плевен. Да видят мавзолея-костница на руските войници от Освободителната война, оградата била направена от дула на пушки. И къщата, в която пренощувал Царят Освободител.

Майка и татко обещаха да гостуват на чичо Ганчови; за нас, децата, не стана дума. А ми беше любопитно да видя като каква ще е тази ограда от дула на пушки.

……………………….

Месец или два след като леля Катина ни донесе за армаган кренвирши, у нас пренощуваха съседи-троянци, леля Дичовица и мъжът й, бай Дичо Сарахоша.

На бай Дичо предстоеше да постъпи в болница, за операция от гноен апендисит, леля Дичовица го съпровождаше. На вечеря той пи само чаша топла вода, докато ние разбърквахме да изстине юфка, цвърната с олио и посипана със сирене. Майка ми го успокояваше, операция от апендисит няма да я усети, хиургът доктор Крум Иванов е известен през три града. Колко паценти, лягали под скалпела, са му благодарни после. Леля Дичовица, суха, изпита в лице и припряна в говор, я подкрепяше.

В деня за операцията и нея я хвана безпокойство. Прибра се чак късно следобед, след като бе съпроводила съпруга си в хирургическото, уж всичко минало добре, но знае ли човек? Сядаше, ставаше, подхване дума за едно, а довършва за друго. Вечерта й бяха разрешили да преспи на стол край леглото на оперирания; чак на третия ден, като се разбра, че санитари вдигат бай Дичо от легло и го придържат да крачи, й падна камък от сърце.

Слезе до пазара, щото беше сряда и се върна с покупки, кило брашно, мас и трошено сирене. Разточи баница - курбан за мъжово здраве. Докато се печеше баницата, двете с майка седнаха на леблебиено кафе и раздумка. Навън преваляваше студен мартенски дъжд, уроците бях си научил, мотаех се из кухнята, откъм печката лъхаше сладко на мързел. От дума на дума жените стигнаха до новини за чичо Ганчо, за леля Катина и майка похвали  братовчеда.

- Ганчо, внук на колибари, пък каква скопосна жена си е взел, плевенчанка. Как се облича само, лицето й - гледано, като на аптекарка, от устата й няма да чуеш Ганчовата „разбраф” или „чейли”. Зачита роднините, мила е с децата. Ще го прекрои на гражданин като от трето коляно, а той няма и да се усети, блазя му.

Леля Дичовица помълча, дали щото бе съгласна с казаното?

- Бе, ще го прекрои, ама питай как… - Сарахошката се наведе и открехна вратичката на фурната, мирис на зачервена кора от баница почваше да сладни, слюнка да ти потече от устата.

- Че как?

- Как… - Дичовица помълча, демек да покаже, че не одобрява каквото ще каже. - Катина споделяла с наша троянка, медицинска сестра, омъжена в Пордим. Ако не му триела сол на главата, щял да си проспи живота на дъсчен креват, карала му се да сменя дрехи за препиране, да хвърля корясали чорапи. Каквото да сготви по книга, той хвалел профирен боб, преварен с туршиени чущки, как го докарвала майка му, стрина Стойновица. Всяка неделя скитал по авджилък, ползата за Катина - да скубе мършави пъдпъдъци и да кисне в оцет недодран заек, да си осмърдиш къщата; да чисти кални ботуши и гащи, окичени с бодили. - Серахошката се прекръсти и пришепна. -  Ще знаеш, чуло се е, че Катина посягала да го бие, а той, балканджия с глава по-висок от нея, вместо да я заптиса, кръстосвал ръце пред лице, да се пази, извръщал глава и я молел:, „Кате, недей бе, детето гледа!”

Майка като да беше склонна да чуе още за тертипите на братовчедската жена-плевенчанка, но възрази от приличие:

- Може да са хорски приказки, кой да знае какво става в едно семейство, след като си хлопнат вечер вратата?

Сарахошката сви устни:

-  Тук работата ще е по-дълбока, не ще да е недоволна плевенчанката само заради колибарщини и авджилък. Ганю, на бой мъж за двама, но знае ли човек каква си я върши работата нощем?

Нощта нали беше за спане, каква работа толкоз не си вършеше чичо Ганчо? От доста време почвах да подразбирам, нощно време възрастните правят неща, дето им се услаждат, но ги забраняват на нас децата.

Леля Катина може и да е побийвала чичо Ганчо, да го е тормозила за едно или друго, но когато след време вкъщи отново се спомена за татковия братовчед, се чу новина, той и леля Катина станали плевенчани.

Лелята го отказала от авджилък, заключвала го в неделя с ж. п. правилник в килера, държала го там, докато го заусти. Настоявала Ганчо да се яви на атестат за повишение в железничарската управа в София. На два пъти го късали, на третия издържал. И като се сдобил с диплома, лелята се разхлопала тук и там за познанства, за препоръки и го назначили на софийската сточна гара, че след това - в ж.п. управлението, на пъпа на столицата.

Така синът на стрина Стойновица, внук на колибар и татков братовчед, станал софиянец. Получил ведомствено жилище, децата му, мои втори братовчеди, ама не сме се виждали, учили в софийски училища.

По социалистическо време много народ от провинцията се натискаше да се вреди за софиянец, търсеха се какви ли не начини, но трудно се намираха. Та пуберитетният ми ум го сърбеше мисъл, дали за да стане балканджия софиянец, трябва да го бие жена му?

……………

Пътищата на синовете на колибаря, Минко и Ганчо, бяха се раздалечавали, пък на внуци и на нас - правнуците, съвсем. Вкъщи изрядко се споменаваха нечии имена, бъркаха се. На възраст човек проумява, близост не върви по кръв, а иде от споделен живот.

Потомците на балканджията-овчар бяха слизали през поколение от урвите към равното, да припечелват по-сгодно за хляба. Адресно и аз вече бях софиянец, хабилитиран изкарвах университетски хляб, с тебешир пред черна дъска. Та от академията на науките ме потърсиха да съставя раздели за механика и строителство в многотомно издание на българската енциклопедия.

Бях дипломиран доктор по боравене с числа и даващ надежди съчинител на думи. Възложиха ми да формулирам справките за инженерни термини като пирс, демпфер, вирендел; да обясня значението на омоними - пилот, диафрагма, стъпка. Задачата беше почти анонимна, имената ни на съставили текстове се отбелязваха бегло, в блок с дребен шрифт. Но пък  можеш да си въобразяваш как прекрачваш редом с енциклопедистите, до Дидро, Монтескьо и Русо.

Сътрудничката от академията, която ми възложи въпросните раздели и пое след това редактирането им, беше  впечатляваща жена. С лице бяло, виждащо слънце навярно само през юлски отпуск, с тънки, леко подсилени вежди и коса с отблясък на свежо обелен кестен, гладко прибрана и подвита като шапка. Отмерена, учтива, академично ниво. Казваше се Елисавета Ганчева, в академията я наричаха Ели. Презимето сепна в паметта ми детски  спомени за Балкана, за роднинство. В неангажиращи разговори, докато уточнявахме термини и изглаждахме текста, бяхме споделяли по нещо от живот и минало. Сътрудничката бе споменала за гара насред поле и влакове, за костница с ограда от пушки и излети по хълмове с полузаличени табии.

Изпитвах мълчалива задръжка да уточнявам възможно далечно братовчедство. Нали покойните етърви и божем - наши баби, стрина Минковица и стрина Стойновица, снахите на колибаря, слязъл от Присойката, бяха се мразили искрено. Как така другата ще отхапва от залъка за децата й! Бащите ни бяха тръгнали всеки по пътя си, коментираха с мнителна усмивка брачното повседневие, служебното възкачване на другия. От първо братовчедство нататък родството по нашите краища се губи.

Нямаше смисъл да наслагвам отдавнашен летен спомен за жени в тъмни сукмани, задянат цедилник с полюшваща се кратунка, скърцане на градинска портичка и преглътната етървина клетва, върху уважителна  представа за леля от централен град, от Плевен. Слязла сякаш от списание, с изписани вежди, в панталон като от две поли, и раздава за армаган розови наденички. Гостенка, будеща смущаваща представа за различен свят, за която се чува, че заключва мъжа си в килер, за да чете ж.п. правилниик и стане столичанин.

Академичното издателство публикува дванайсетте тома на енциклопедията, редакторката, госпожа Ганчева оформи документа за хонорара ми и всеки от нас се върна отново и завинаги в собствеия си отрязък живот. Не разменихме адреси, телефоните номера се промениха на два пъти, пътищата ни не се засякоха никога повече.

Роднинството, близостта са цивилизационни категории, човек се лови за тях, подтикван от усещането за самота в бездната на времето и пространството.