СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ
Из „Пътуващият град” (1967)
СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ
Погребани в земята древна,
спят скъпи мисли,
а над тях
един митинг от слънчогледи
се вдига, светъл като смях,
шуми и дръзко съществува,
от слънцето взел светлина,
по нашите души танцува -
превзел звезди
и времена.
Понявга лошо го обиждат
коварни,
тъмни ветрове,
но той е тук и ненавиждан,
живее в звучни гласове.
О, аз го виждам как се вдига -
от слънцето взел светлина,
до хоризонтите достига
с огромната си равнина.
С такава истинска усмивка
залива смаяния свят,
че в камъка
като отливки
избухнали цветя цъфтят.
И все към слънцето се взират
дори и сухите стебла,
умират все
и не умират
обветрените им тела.
МРАМОРНОТО МОМИЧЕ
Такава мисъл ме люлее:
човекът все пак е добре,
че ако иска - ще живее
и ако иска - ще умре!
Ала момичето, което
ме гледа с мраморни очи
в градината ни
до морето,
осъдено е да мълчи,
макар и вечно да живее;
дори да стане и потоп,
то
под водата ще белее
и няма пак да има гроб!
Ах, ако скулпторът отново
друг образ в камък издълбай,
бих искал да му вдъхне слово,
със говор да го увенчай
и после
от любов безкрайна -
пиян от творческия миг ,-
ако това ще бъде вярно,
бих искал
да го кръсти
Вик!
ВИЕНСКОТО КОЛЕЛО
И колелото се върти.
И ние с него се въртиме.
Край нас се движат - нарисувани -
ослушващи се,
плахи зайци,
зловещо съскат крокодили
и разни
други зверове…
И колелото се върти.
И ние с него се въртиме.
И зверовете се въртят.
Едва достигнали земята,
след миг докосваме звезди.
Прекрасно е! - въпроси няма,
усмихнати седим.
И колелото се върти
на панаира.
В панаира.
Едно виенско колело -
замислено,
като море…
И все ни прави впечатление
единствено
когато спре!
ПЪТУВАЩИЯТ ГРАД
Живеят тук големи, светли кораби,
минават устремени, бързи влакове
по всички направления - надолу,
нагоре -
и към ада,
и към рая!
Минават.
Преминават.
Този град
посреща и изпраща
по света.
Тук всичко се постига!
И мечтите
отдавна са на тридесет години.
Щастливите си имат топли къщи,
живеят си във тях като във
крепости.
Изчезват сенки,
скършват се дървета
под бялото небе на този град.
Живее той разпънат върху
пътища,
живее,
надживява ветрове!
Преди години можех да заспивам
и да сънувам дълго - цяла нощ.
Сънувах чудни празници,
в които
обличат всички новите си дрехи,
събират се,
събират се,
събират се -
усмихнати и шумно замечтани,-
един голям митинг от слънчогледи
под искреното българско небе.
И само странна болка ме измъчва -
че си отивам бързо от света,
отивам си с метеорична скорост
и моето изгаряне не спира,
не може никой да го спре!
А този град - разпънат върху
пътища -
живее,
надживява ветрове!
И аз съм в него - някъде,
все някъде ,-
в симфонии възпяван,
в зид зазиждан,
усмихнат
или гневно свил юмрук,
и този град - разпънат върху
пътища -
е тук и не е тук!
КОРАБЪТ НА ВРЕМЕТО
Млад е той
и носи мойто име.
По опасните води минава,
помни много корабокрушения,
вълноломите познава.
С чайките общува в небесата,
с хоризонта
и със песента
и владее трудното изкуство
да не се страхува
от смъртта.
И единствено в добрите хора,
във добрите им сърца единствено,
корабът на времето заспива
като в пристан.
НА МАЙКА МИ
Може би съм вятърът - почукал
в полунощ
в заспалия прозорец,
който те събужда,
и ти ставаш
и вратата бързаш да отвориш.
Гледаш дълго в мрака
и внезапно
в ореха, зашушнал поривисто,
ти дочуваш тъжен плач, останал
в люлката на моето детинство…
После в неспокойни полусъници
ме догонваш в пътища
и влакове
и пътуваш с мен,
защото аз съм
твоето единствено очакване.
ДОБРИТЕ ХОРА
На полк. Андрей Премянов
Какво устройство имат някои хора,
това е трудно да се обясни!
В едни и същи пътища,
в умора
с нас преминават земните си дни;
навярно много повече тъгуват,
когато дойде време за тъга,
сънуват много повече,
танцуват,
целуват,
щом е хубаво така!
И овладели трудното изкуство,
тъй както се изкачва планина,
те преодоляват лошото си чувство,
стопяват го в разумна светлина,
за всекиго намират топла дума,
насочват оня,
който в смут е спрял!
За тях бих казал: те са наш
безшумен,
своеобразен интернационал,
защото като мълнии проблясват
все нови,
трудни истини сред нас,
довчерашният връх се сгромолясва,
слабее бавно всеки силен глас,
земята прекроява свойта карта,
в галактиката раждат се звезди,
мащабите са други,
друг е старта,
а те са все добри -
като преди!
В очите им - огледала игриви -
се смее пъстротата на света,
оглеждат се, нещастни
и щастливи,
сезоните със свойта голота
и паяка, заплел еснафска плетка
в убийствената,
прашна тишина,
орелът - извисен в просторна
гледка, -
владеещ ширина
и дължина…
Душата ми във дрехите си тесни
съблича се от светлия им смях,
изправя се - окъпана от песни…
Аз искам,
искам да съм като тях!
ЕЗИКЪТ НА УЧЕНИТЕ
Бе лунна нощ над Ропотамо,
а в хижата,
до пропастта,
докосвайки се рамо в рамо,
говореха те за света.
С такива кратки,
бързи думи -
метеорични може би -
се дуелираха те шумно
със имена,
числа,
съдби.
И ето - Диоген с фенера
покажеше се за момент,
а после - ледникова ера,
а после - земетръс в Ташкент.
Необясними в свойта ярост,
с необичайни гласове,
в словесен цирк крещяха страстно,
играеха си с векове!
И слушах аз, и не разбирах
как в тази лунна тишина
разделят се
и се събират
галактики
и времена.
Но чувствах истинския прицел.
Езикът им, добър и твърд,
бе може би език на птици,
които тръгват в дълъг път!
КРАЙБРЕЖНИТЕ КЪЩИ
С лица различни, като хора
те съществуват на брега,
посрещат - с весел говор,
изпращат - със тъга.
Такива женствени,
красиви,
сред белота и сред лъчи,
те към морето гледат живо
с четириъгълни очи,
а то с тържествени талази
владее ден и нощ света
и в гласовития му празник
не съществува самота.
Ако морето в порив странен
оттук си тръгне в своя бяг,
те като врани ще останат -
накацали на този бряг -
и огорчени,
некрасиви,
без радости
и без копнеж,
ще си припомнят мълчаливо
невероятния грабеж!
МИНИАТЮРИ
I
Умората е тежка -
от водата
и мрежите са тежки -
от водата
и рибата е тежка -
от водата,
но лодката ги носи
над водата.
II
Белият облак
е толкова ниско,
белият облак
е толкова близко,
че малката птичка,
която се рее,
виж - кацна на него
и почна да пее.
III
В прозореца ми, щом като
разсъмне,
дървото с клон почуква
и ме буди.
Дори когато не подухва вятър,
дървото шушне
и не ме забравя.
МАЛКА ЕЛЕГИЯ ЗА
ВЪЛНАТА
О, вълната бяга,
весело извира
и когато ляга
на брега умира.
И не ме корете,
че ще потъгувам
за вълната, дето
свойта смърт целува.
Ще настане време
и за да живея,
своя дял ще взема
също като нея.
ВЪЗСЯДАНЕ НА
БУЦЕФАЛ
Казват, че Буцефал -
конят на Александър Македонски -
е бил необикновен.
Само той можел да го възсяда -
и се просвал пред него
светът победен!
Всеки е имал
по един Буцефал,
но трябва да бъде намерен,
да се впуснеш в езда.
…Той може би не е кон,
а просто - сал,
планина,
момиче
или звезда.
ИЗКОВАВАНЕ ЩИТА
НА АХИЛ
Тази чудна фреска върху камък,
гдето Хефест боен щит ковял,
пазел я в големия си замък
някакъв тракийски феодал.
Била тя зазидана в стената.
И заспял ли феодалът строг,
роби и робини в тъмнината
обкръжавали ковача -бог,
гледали как той кове изправен
за боеца истинския щит
и не спели - от мечти пияни
и изгаряни от огън скрит!
Времето шумяло в жълти листи,
век след век летели без застой,
робите ковели свойте мисли
и се учели да влизат в бой!
ЛЮБОВ
Не!
Не мога аз да те изследвам.
Ти бъди, каквато си била:
страдаща,
полезна
или вредна,
шествай в мисли,
раждай се в тела.
Завладявай с красота земята,
за да има смисъл моя свят…
Нека си за мене непозната,
но ме радвай
с песен
или цвят!
СТАМОПОЛУ И ТИ
I
В Стамополу - пленени от морето -
се къпехме под старото небе.
Приличахме на странни силуети,
измислени от мен
или от теб.
И за да не смутиме тишината
с излишна дума
или пък със смях,
рисуваше ме ти на оня пясък.
Мълчеше ти
и аз смутен мълчах
и гледах как в портрета пада
слънце,
как ставам в него влюбен,
по-добър.
Изпълваше ме нежната ти сръчност
и чувствах как очите ми горят…
II
Ослепявам от слънцето -
в пясъка отразено.
За пръв път ли виждам
толкоз много цветове?
И всъщност какво става с мене? -
питат някакви мои гласове…
И ме тревожат въпроси,
и са толкова много -
повече от песъчинките
на този бряг!
III
Тук сме само двамата,
а гората е населена.
По пясъка има много следи.
Цветята стават двойно повече.
Тревата може да се усмихва.
И си мисля:
ще уловя ивицата на хоризонта,
ще я залюлея като въже
и ти като момиченце
ще се смееш - надскачайки го,
в очакване на сънния мрак…
Сега мога да постигна всичко,
дори и невъзможното!
IV
Красива си - накичена със миди.
Красива си, когато плачеш.
Красива си, когато се усмихваш.
Красива си, когато отпътуваш
и когато се завръщаш.
V
Голямото море лежи
и в него пътищата спят.
Поискаме ли, те ще се събудат
и трябва да избираме
най-верния…
О, пътищата тръгват от брега,
началото им
чувстваш ли в сърцето си?
Една-едничка дума ще ги люшне,
те ще заграбят пясък
и небе.
Ще тръгнат из пространството
огромно…
Тогава стискай моята ръка,
стисни я силно -
да не се изгубим!
VI
Стамополу, Стамополу - далече,
накрай света.
Дърветата ми казват:
- Има раждане
и има смърт!
Морето и забравата живеят,
мълчанието има плът!
Стамополу, Стамополу - далече,
накрай света.
Ах, нищо, нищо вече ми не трябва
освен една любов,
една мечта…
Стамополу, Стамополу - далече,
накрай света!
ПРЕСЕЛЕНИЕ
I
И ето ги дърветата.
Минават
извън града - достойни
и зелени -
и виждам ги как те се залюляват
и радостни,
и чисти,
и най-земни,
в нестройни върволици ме
повеждат
и тръгна ли след тях през
пролетта,
ще ми дадат и сили,
и надежди,
за да достигна края на света.
Те населяват равнини.
Избухват
като фонтани в тъмни върхове,
в държавата им има светли
духове,
които разговарят с ветрове.
И там живеят птици,
и заспиват
по мрак опиянените гнезда,
и дълго
в полунощите почива
на плещите им
нечия звезда.
Сезоните забравят за човека,
за дявола
и бога - аз видях,-
но никога по своята пътека
не отминават,
не забравят тях:
променят им премяната грижливо,
раздават им и сняг,
и дъждове,
отглеждат дълго
и непроменливо
мощта на всички техни плодове.
И те растат!
Макар че по земята
живеят тежки брадви,
има смърт…
Дърветата умеят да почакат
и могат винаги да се родят!
И по света живеят те,
и властват,
различни и по цвят
и дължина,
в едно голямо
и зелено братство -
по-справедливо и от светлина!
II
Където да отида, те ме срещат -
едни и същи - светли
и добри,
заслушвам се във тях и не усещам
дали край мене
времето върви.
Въпроси нямат те.
Така говорят,
че ясен е огромният им свят,
и ако спорят,
за небето спорят
и могат всеки да ощастливят…
Сънувам ги
и се преселвам тихо
под шепнещите сенки,
крача там
и всеки страшен
и внезапен вятър
проплаче ли,
не ме заварва сам:
гласът ми се удавя в гласовете
на стволове,
на клони,
на листа,
единни са безбройните дървета,
каквото и да стане на света.
Не мога да запомня всяко име,
дори те всички нямат имена -
те съществуват във различен
климат,
родени са
в различни времена,
Но те са ми приятели, защото
от радостта цъфтя, избухвам в
смях,
тъжа ли, много бавно
и самотно,
изсъхвам
и умирам като тях!
III
О, не случайно, срещнем ли
се с тебе,
дърветата ни викат
и вървим,
защото по-друг свят ни е потребен,
завинаги със теб да се сближим.
Забравяме заучените думи,
в нас прозвучават други гласове
и в любовта си ставаме безумни,
свободни
като всички ветрове,
стихиите, които в нас бушуват,
намират най-подир добро небе
и ехото на мислите танцува,
високо из пространството гребе.
Общуваме и с непознати птици,
с грижливи мравки,
с истински цветя.
…Дърветата стоят като войници -
закрилят нас,
закрилят любовта!
