90 години от рождението му

Панко Анчев

Как жестоко и бързо се стопяват имената на значимите ни критици, щом се промени времето и се появят нови имена, заличаващи безмилостно всичко, което е било преди тях. Може би за да не ги сравняват от тези, които са много по-добри, органични и талантливи от тях.

Но днес забравата над критиците е проява най-вече на престъплението, което неолиберализмът извърши върху литературата като изкуство и над критиката като нейна съдна и аналитична способност, като изразител на общественото съзнание и естетическия вкус на времето. Днес няма критика. Защо ще е необходимо тогава да помним и четем предишните критици? Каква полза от тях, щом нищо няма да се промени с тяхното познаване.

Забравиха, разбира се, и Любен Георгиев (1933 - 2001)!

Любен Георгиев е един от малкото български критици, който разви и утвърди своя талант като следваше развитието и утвърждаването на връстниците си от поколението, навлязло в литературата в края на 50-те и през 60-те години на ХХ век. Но и като внимателно изучаваше и изследваше българската литературна класика.

В него се проявяват най-важните за един истински критик качества: верни оценки на съвременниците и внимателни и задълбочени изследвания на класиците. Той винаги разглеждаше съвременната литература като продължение на традициите и наследството; а традициите и наследството проецираше върху съвременното състояние на литературата и проследяваше как те се развиват и пригаждат към новите времена и автори.

Така целият литературен процес на българската следосвобожденска епоха се затваряше от него в едно органично цяло и то заживяваше свой живот. Малцина са способни да го постигнат. Защото освен богата ерудиция, научно познаване на класиката и способност тя да бъде изучавана едновременно академично, но и критически, са необходими жив вкус, усет за красотата на словото, умение за анализ и естетическо възприятие на живота в литературата. Любен Георгиев ги притежаваше в изобилие.

Голяма част от живота и творческата дейност на Любен Георгиев преминава във време, когато критиката се ценеше и се подчертаваше нейната необходимост и значение за състоянието и развитието на литературата и културата.

От неговото поколение ще спомена неколцина от ярките му представители: Цветан Стоянов, Минко Николов, Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Чавдар Добрев, Атанас Свиленов, Иван Цветков, Иван Пауновски, Николай Янков.

Критиците имаха авторитет, тяхното мнение се уважаваше. Но и от тях много се изискваше - особено да бъдат почтени и съвестни, да обичат литературата като нейни познавачи и тълкуватели. Но и да не понасят бездарието и посредствеността, спекулациите със словото, неуважението към писателя и творчеството.

Времето беше сложно, но то настояваше да се проясни и критиката да придобие ново звучене, сила, енергия, мощ, за да заеме своето място в обществените процеси. Тя трябваше да изясни своята методология, да усъвършенства средствата, с които си служи, но и да се научи да борави с тях умело и внимателно - без да наранява литературните творби.

Затова и се водеха дискусии, полемики дори за критическото творчество, за критиката и нейната функция, за ролята й. Вече не подхождаха самоуките критици, нито жандармите, а още по-малко, които не знаеха с какво са се заели, но им харесваше да бъдат охранители.

Младите тогава критици бяха умни, подготвени, пишеха добре. Те мислеха задълбочено, макар че още се лутаха и не можеха да изяснят принципите на критиката и своето собствено значение за нея и за цялата литература.

Тогава Любен Георгиев издава една много важна както за него, така и за цялото негово поколение книга със заглавие „Полемики по съвременни литературни въпроси” (С., 1965).

През тази именно година се разгаря знаменитата дискусия за критиката, разпалена от дълго задържаните в редакцията на тогавашното списание „Септември” статии на Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев „Наследствени грехове” и „Лекарю, излекувай се сам”, писани по повод статията на Пенчо Данчев „Критически талант и критически принципи”.

Тази дискусия промени българската критика. Или поне я накара да осъзнае своите слабости и да формулира нови критерии и принципи, които да я извадят от застоялите води на една формираща се традиция, налагана от хора, които си служат с предпоставени и преднамерени тези, не отчитащи спецификата на литературното творчество и на литературната критика. Сблъсъкът бе остър, драматичен и безпощаден.

Но резултатът не беше лош. Книгата на Любен Георгиев естествено се вписа в тогавашните търсения и допринесе много за изясняване принципите на критическото служение. Убеден съм, че тя не изгубила и днес значението си!

Любен Георгиев не само задълбочено и проникновено разсъждава за литературната критика, но и сам е отличен литературен критик, който следи съвременната му литература, пише за нея, анализира я и я тълкува и е един от тези, който най-вярно я оценява. С голяма любов и грижовност дори той пише за поетите от своето поколение.

Неговите тълкувания са интересни, адекватни и показват отлично познаване творчеството на авторите. Тогава те са млади, подлагани на критики и нападки и затова са им били нужни грижи и защита. Любен Георгиев е един от тези, които е винаги с тях и се отнася грижовно с тях. Поетите и прозаиците са негови лични приятели, но той не им пести критиките, когато не е доволен или съгласен с това, което пишат.

Някога беше модерно, а и задължително, критиката да установява как писателите пресъздават съвременността и по какъв начин изобразяват съвременната личност.

Съвременната литература трябва да показва актуалния живот, да го анализира и наблюдава в неговата пълнота, динамика, битови условия, способност да се променя към по-добро, за да бъдат и хората в него щастливи.

Любен Георгиев съсредоточава своите усилия на критик в анализа и интерпретациите на поезията на Любомир Левчев, Владимир Башев, Пеньо Пенев, Петър Караангов, Марко Ганчев, Никола Инджов, Иван Динков, Усин Керим. А за Пеньо Пенев, Владимир Башев и Любомир Левчев написа отделни книги.

Много важна за българското литературознание е многократно преиздаваната и ползваща се с огромна популярност биографично-документална книга за Пеньо Пенев „Поетът с ватенката”.

В нея той успя да обрисува портрета на сложната и трагична личност на големия поет, неговите творчески търсения, пориви, усилия да пресъздаде трудното време на 50-те години на ХХ век.

Авторът публикува много писма, свидетелства, документи, непечатани стихотворения разказващи за Пеньо Пенев като за певец на времето, но и като негова трагична жертва.

Много важни и убедителни са книгите и статиите на Любен Георгиев върху общите въпроси на литературното развитие, върху проблема за героя, жанровите особености на съвременната литература, нейната тематика и постижения. Перото му е по-скоро публицистично критично, доста категорично, но правдиво.

Защото Любен Георгиев е взискателен критик, който не се задоволява с малкото, полунаправеното, лошо написаното, повърхностното. Той изисква от писателите да пишат честно, но художествено силно и убедително, да привличат читателите с истината за времето.

В своята критика Любен Георгиев винаги говори със съзнанието, че изразява времето и обществото, а не само себе си. Такава е критиката по онова време. Тя затова и се ползва с авторитет. Той критикува и отрича творби, които според него не са нужни на читателите, показват повърхностно живота. Или лакират действителността (имаше такъв термин някога), изопачават я и я отдалечават от истината. Кому е нужна такава литература. Българското слово има високи образци и по тях трябва да се равняват съвременните писатели, за да заслужат любовта и признанието на читателите и критиката.

Любен Георгиев бе учен и университетски преподавател, доктор на филологическите науки, доцент по история на българската литература в Театралната академия, старши научен сътрудник в БАН, който изследваше българската класическа литература, търсеше нейните закономерности, ярки представители, проблемите й, влиянията, които понасяше и които я променяха.

Той издаде монографии за толкова различни един от другиго автори, че е поразително умението му на критик да ги види в общия свят на националното слово, творящи симфонията на българската литература.

В тези свои изследвания Любен Георгиев доказа таланта да чете адекватно литературата и винаги да разглежда писателя в контекста на литературния процес. Това му позволява да преценява неговата актуалност за времето, в което живее и твори, но и за традициите и обновлението на литературата.

Големият писател е винаги неповторим, но и хармонично свързан с традициите и актуалното състояние на литературата. Той се откроява със своя талант, с начина си на мислене и художествено изображение, със способността си да улавя социалните промени и да изразява идеите на обществото, но и с това, че органично се вписва в действителността, работи за нейното усъвършенстване и напредъка й.

Изследователят предпочита сложните писатели. Те са и вътрешно противоречиви, но и сякаш няма как да се сработят помежду си, защото мислят в различни посоки и утвърждават различни ценности. Как ще доближиш примерно Петко Ю. Тодоров, Димитър Бояджиев и П. К. Яворов с Христо Смирненски, Васил Воденичарски, Георги Кирков и Димитър Димов; или д-р Кръстев с Георги Цанев, Пеньо Пенев, Любомир Левчев и Владимир Башев. Но Любен Георгиев успява!

Защото големите писатели винаги мислят мащабно, от гледната точка на вечността. Те поставят винаги българския свят в контекста на света, както и светът за тях има смисъл и стойност, ако се доближава нравствено и емоционално до българския.

У тях стремежът не е папагалски да копират чуждото и да го привнасят безкритично в българските условия, а да търсят други измерения на българското, да придадат повече художествени възможности на българската литература, нов начин на мислене и повече изразни средства, за да бъде тя адекватна на променящия се български и европейски свят и да свидетелства за тези промени. И защото писателите на една национална литература са нейната цялост и пълнота!

Любен Георгиев е един от най-ярките български литературни критици и публицисти. Неговата критическа публицистика е удивителна. Той е майстор на памфлета и критическия фейлетон. Да не паднеш на мерника му. Безпощадното му слово разобличава литературната несъстоятелност, посредствеността, бездарието, нагаждачеството.

Той не понася конформизма на писателя, псевдоучеността. Мнозина писатели са изпитвали жилото на неговото слово, остроумието и находчивостта му, когато е разобличавал някое негативно явление и носителите му.

Промените в българския свят след 1989 г. показаха колко изменчиви и неустойчиви са характерите на мнозина. Новата политическа конюнктура промени нравите, създаде дълбоки разделителни линии между довчерашни приятели, другари и дори родни братя и сестри. Нагаждачеството стана норма за мнозина.

Срещу тези гнусни явления застана публицистиката на Любен Георгиев. Сега именно се прояви в целия му блясък и категоричност неговият публицистичен талант. Аз съм сигурен, че мнозина по-бързо изтрезняха от политическото безумие под влияние на тази огнена публицистика.

Любовта към Русия и познаването на руската литература и култура бе отличителна черта на критическия талант на Любен Георгиев. Той живее с тях и полагаше много усилия и воля, за да ги направи достояние на българския читател, а чрез телевизията и на българския зрител.

Любен Георгиев беше личен приятел с огромен брой руски писатели, актьори, режисьори, критици, художници, дори и с политически личности. Общуването с тях му даваше материал за неговите статии, книги и интервюта.

Така се родиха както книгите му за руски творци, така и телевизионните предавания „Московски срещи”. Когато руски творци идваха в България, той бе техният неизменен водач и домакин.

Любен Георгиев беше добър и талантлив човек, почтен, вдъхновен, но и безкомпромисен. Критиката и литературата бяха не просто призвание за него, а начин на живот. Той живееше със словото и в словото.

Неговото дело е обемно и значимо. Затова няма как да бъде забравен. Ще отмине днешният фалш и неграмотността на интелектуалците и истинските ценности ще се върнат на местата си.