Любомир Духлински

Когато се заговори за българската история, задължително първо се споменава Паисий Хилендарец и неговата „История славянобългарска”. Не може да бъде и иначе, защото това е първият лъч светлина в петвековния робски мрак.

Разбира се, исторически сведения се срещат и в много други писмени паметници, но те са съсредоточени върху отделни личности или кратък период от време и затова трудно биха се вместили в категорията „история”. Такава е например Манасиевата хроника и още десетки, писани от български и чуждоземни книжовници.

Ако човек се поразрови по-надълбоко, оказва се, че хронологически Паисиевата история е последна по време на създаването си сред няколко подобни средновековни и възрожденски съчинения. Досега със сигурност са известни пет истории на България. Вероятно техният брой е доста по-голям, защото винаги в основата на историческо съчинение стои някое друго, което го предшества.

Въпрос на време е изследователите да попаднат и на нови открития, които още повече ще разширят хоризонта на историческото ни минало. Разбира се, две от тези съчинения не са точно истории на България, но изобилните данни, които те предоставят на изследователите, включително и на самия Паисий, ни дават основание да ги причислим към тази категория литературни творби.

Безспорно първата известна история на нашето минало е „Именник на българските ханове”. Именникът е открит през 1861 г. от руския учен Андрей Попов при изследването на руски летописи и е публикуван през 1866 година.

Открити са още три руски преписа на документа: най-ранният от тях - Уваровият, е от края на XV век, а другите два - Погодинов и Московски, са от XVI век. Изследователите са единодушни, че достигналият до нас текст е препис от старобългарски документ от IX - X век. За самия оригинал мненията обаче се раздвояват, като според повечето старобългарският документ от X век е превод от оригинал, който е бил съставен на гръцки език през VIII век.

Според други изследователи има само една редакция и тя е възникнала на старобългарски - през X век. Изследователите, които приемат тезата, че “Именник на българските ханове” възниква през VII - VIII век в оригинал на гръцки език смятат, че първоначално текстът е бил изсечен върху камък и че се е състоял от две части, като първата е завършвала със съобщението за петимата князе с остригани глави. Втората част обхващала периода от 680 до 767 г. Преписът от X век според тях е направен въз основа на този каменен надпис.

В историческата ни литература и днес продължават споровете за произхода и тълкуването на Именника. Колкото историци - толкова и мнения. Все пак той е първият, който отбелязва родоначалието на българската народност и най-вече заселването на прабългарите отсам Дунав с текстове за събития и владетели, доказани на по-късен етап от историческата наука.

Първото по-известно съчинение, в което авторът публикува и обнародва известните му данни за нашето минало е Дуклянската летопис, наричана още Барски родослов, Летопис на Дуклянския поп, Летопис на Дуклянския презвитер. Това е средновековна хроника, историографски и литературен паметник, създаден в град Бар през първата половина на XII в., чийто автор е анонимен свещеник от Барската архиепархия, известен и като Дуклянски презвитер.

Дукля е държава на Балканите, съществувала от около 990 до 1252 година като част от Сръбското княжество на Властимировичите, което се утвърждава при княз Иван Владимир. Духовен център на Дукля е град Бар (днес средновековната държавица Дукля и нейната столица Бар са на територията на Черна гора). Дуклянската летопис е достигнала до наши дни само като препис на латински език от XVII в. Смята се, че първоначално е написана на български език, но оригиналът е безвъзвратно изгубен.

Хрониката съдържа сведения за южнославянските племена и готите в периода V-XII в. Неизвестният автор на хрониката разглежда готите и славяните като един народ и започва своето изложение със заселването на готите в днешна Черна гора в края на V в. Тя съдържа списък на славянските владетели от края на V до XII в. Сведенията за по-късния период - от средата на X до XII век, особено тези, които засягат държавния живот в областта Дукля, се приемат за достоверни и се потвърждават и от други източници.

Наред с многобройните легенди и предания, използвани при описанието на по-ранния период, авторът е използвал и някои изгубени днес извори - „Хрониката на Дукля” от X в., „Епос за Дукля” и „Житие на Свети Владимир” от XI в. и други. Макар мнозина изследователи да приемат Дуклянската летопис като сборник по-скоро от митове и легенди на южните славяни и готите, тя е използвана от други автори като исторически извори - например Мавро Орбини при написването на “Царството на славяните”, 1601 г.

В летописа има редица сведения за българската история - походите и заселването на прабългарите на Балканите, един въпрос, по който и днес учените продължават да спорят. Любопитно е, че авторът извежда името “българин” от името на река Волга. Титлата хан се тълкува като император, под чиято власт са управлявали девет князе, защото българският народ бил многоброен. Подробно се разказва за победните битки, с които българите завоювали земите, „които заемат и до днес”.

Хрониката разказва за делата на Константин-Кирил Философ, придържайки се главно към Пространното му житие. В летописа авторът допуска легендарната версия от епохата на византийското владичество за Константин-Кирил като покръстител на българския народ.

Хрониката разказва за смъртта на „българския цар Петър в град Велики Преслав” и за завладяването на България от Византия.

Основно място Дуклянския презвитер отделя на българската история по времето на цар Самуил, който завладява Адриатическото крайбрежие, включително и Дукля. „По времето на Тугемир до властта в България се домогнал някой си Самуил, който воювайки с гърците, които държали България в робство, успял най-после да ги прогони от нея. Гърците изпитвали такъв ужас от него, че никога не помислили да се приближат до България“.

Хронистът описва походите на Самуил и трагичния му край. С възторг е представен приемникът на Самуил - Гаврил Радомир: „снажен воин”, който води много битки срещу император Василий и „завладява всичките му земи до Константинопол”. Според хрониката Гаврил бил убит от братовчед си Владислав (Иван Владислав), подбуден от византийците.

В хрониката се развива и поетичния разказ за живота, любовта и страданията на дуклянския крал Йоан Владимир и неговата жена Косара, дъщерята на българския цар Самуил.

Следващото значимо историческо съчинение, посветено на историята на средновековна България, е Анонимна българска хроника от началото на XV век, която хронологично описва събитията от българската и балканската история в периода от 1296 до 1413 г., т.е. практически почти до самия край на българската държавност.

Наричана още Безименна българска летопис или Тисманска хроника, тя е съставена на среднобългарски език и описва политически събития на Балканите. По време на съставянето на хрониката в Тисманския манастир, в пределите на днешна Рмъния, е живял и Свети Никодим Тисмански, наричан понякога и Никодим Вратненски или Никодим Видински. Той e български светец и духовник и първият светец на българското Видинско царство и вторият българин след Свети Иван Рилски, който приживе е посветен в редовете на светиите на българския народ.

Като книжовник исихаст Никодим преписва художествено едно Четвероевангелие, което е най-важният негов труд. То стои в началото на румънската литература, а езикът му е интерпретиран в румънската литература като „славона”, който всъщност е старобългарски. В по-късната литратура се промъкват и сведения, че той е един от съавторите на Тисманската хроника.

Летописът е запазен в един-единствен препис, направен в молдавския манастир Слатина между 1554 и 1561 г. Той се намира днес в Украинската национална библиотека „В. И. Вернадски” в Киев. Текстът е издаден за пръв път от румънския славист Йоан Богдан. Повечето учени след него я смятат за произведение на безименен български книжовник, но според историка Думитру Нъстасе тя е превод на изгубена гръцка хроника, съставена от византийския писател Йоан Кортасмен.

Анонимната летопис разказва за войните на османските султани Орхан, Мурад („нечестивия Аморат”) и Баязид с християните, като отделя особено внимание на Никополската битка (1396) и обсадата на Константинопол (1390 - 1402). Използвана е като извор за хрониката на Михаил Мосха от 1620 г. Предполага се, че протографът е писан в молдовски манастир, най-вероятно в Нямц, през 1413-1421 г. Авторът е очевидец на доста от описаните събития, но явно е използвал и писмени източници.

Хрониката проследява историята на Балканите в периода 1296-1413 г., без да се спазва строга хронологична последователност. В центъра на повествованието е борбата срещу османското нашествие. Посочени са най-важните битки срещу завоевателите, както и значими моменти от българската история. Съчинението напомня византийските императорски кратки хроники от ХІV-ХV в., но за разлика от тях в Българска анонимна хроника се прави опит за анализ на събитията.

Следваща в хронологията е историята на Мавро Орбини „Царството на славяните” (Il Regno degli Slavi). Бенедектинският монах от далматински произход Мавро Орбини (дон Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден, средата на 1563 - 1614), е писател, преводач и историк. Неговата книга  служи като основа, върху която се развива теорията и практиката на панславянската идеология и историография през следващите векове.

Замонашва се в бенедиктинската традиция и живее известно време в манастир на остров Млет , после отива в Стон, а след това е абат в Бачка . Прекарва последните години от своя живот в родната Рагуза, Сицилия. До 1601 г. написва Il Regno degli Slavi, в която се опитва да обедини историческите сведения за южните славянски народи. Орбини характеризира произведението си така: „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (т.е. роби). История от дон Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден, в която се вижда произходът на почти всички народи, говорещи славянски език, с многото и различни войни, които те са водили в Европа, Азия и Африка, напредъкът на техните царства, древната им религия и времето на покръстването им в християнска вяра. И преди всичко се виждат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, Рашка и България.

Към съчинението Орбини винаги привежда превод на т. нар. летопис на поп Дуклянин, (обикновено датиран към XII в.). По заповед на Петър I през 1722 г. (годината след обявяването му за император, а Руското царство за Руска империя) книгата е преведена на руски с известни съкращения. Именно от  този превод черпи голяма част от сведенията си Паисий при написване на Историята.

Особена заслуга за написването на „Царството на славяните” има Марин Бобалевич, аристократ и великодушен меценат. С щедрата му морална и материална подкрепа Орбини получава достъп до прочути библиотеки и събира богати сведения за Илирия, в която „всички южни славяни се борят, творят, побеждават или падат с антична гордост”.

Петър-Богдан Бакшев (на латински: Petrus Deodatus) е  български  католически архиепископ, францисканец и книжовник.

Неговата „История на България“, написана през 1667 г., е най-ранната по-широко известна българска история. Той е един от организаторите и водачите на Чипровското въстание. Петър Богдан (Деодат) Бакшев е роден през 1601 година в Чипровци в семейство на занаятчии. Богдан е рожденото, а Петър - монашеското му име. Последното му е дадено след постъпването във Францисканския орден - може би по негова молба в чест на първия му учител и благодетел, епископ Петър Солинат. Държал и на първото си име и затова почти винаги се подписвал Петър Богдан.

През 1612 година става послушник във францисканския манастир в Чипровци, а през 1618 година става монах, след което учи в католическото училище в манастира „Свети Франциск” в Анкона, Италия. През 1622 г. е ръкоположен за свещеник и е избран за викарий при Петър Солинат. От 1623 година продължава образованието си в Клементинската колегия в Рим, което завършва през 1627 година. Владее много езици - латински, италиански, гръцки, хърватски, сръбски, руски, влашки, турски.

Около средата на XVII век сред старите чипровски благородници постепенно се заражда идеята католическата вяра да бъде използвана за българската народна идея, тя да бъде призната пред католическия Запад и да бъде превърната в народна институция, на която да бъде основана възстановената българска държава.

Тази идея е предвестник на българското Възраждане. Петър Богдан посещава заедно с епископ Петър Парчевич и Франческо Соймирович редица владетели от Централна Европа с цел да ги подбудят да създадат християнски съюз срещу османските турци и да предприемат военен поход срещу тях, който да доведе до освобождението на България.

Умира в първите дни на септември 1674 година. Погребан е в олтара на построената и осветена от него църква „Света Мария” в Чипровци.

Петър Богдан е автор на първата „История на България”, озаглавена „За древността на бащината земя и за българските дела” (De antiquitate Paterni soli, et de rebus Bulgaricis ad suos Compatriotas). Историята е написана около един век преди Паисиевата „История славянобългарска” и написаната в 1761 г. от католическия отец Блазиус Клайнер „История на България”. Автор и преводач е и на други книги с историческа тематика.

Текстът на историята е неизвестен до 1979 г., когато във Ватикана са намерени 9 страници препис от историята, съдържащи увод, три глави и част от четвърта. Дотогава за нея се знаело единствено от сведения в писма на Петър Богдан.

През 2017 г. в университетската библиотека на италианския град Модена проф. Лилия Илиева открива и целият авторов ръкопис на историята, а през 2020 г. тя е издаден като книга от Университетско издателство „Неофит Рилски” като факсимилно издание и от Университетско издателство „Св. Климент Охридски” с превод на български и коментари от д-р Цветан Василев. Целият текст на съчинението е разпределен в 70 глави.

Видно от докладите до Конгрегацията на Петър Богдан, той добива значими знания по история и география на българските земи. Докладите му имат характеристики на пътеписи, въпреки че са писани по служба. Бакшев постепенно достига до извода за познавателното значение на историографските трудове, затова се заема да напише такъв труд и да го отпечата. По онова време книгопечатането е широко застъпено в Европа. Към 1667 г. написва на латински „История на България”. Възнамерява да я отпечата във Венеция, но не намира достатъчно средства за това. Обръща се за помощ към Конгрегацията и изпраща на нея ръкописа си с молба да бъде отпечатан. До смъртта му обаче през 1674 г. творбата не излиза от печат.

В увода си към произведението Петър Бакшев ясно и трогателно изразява любовта си към родната българска земя. Това е изключение, понеже никой книжовник от онова време в българските земи не дава пряк израз на патриотичните си чувства. От съдържанието на откритите четири глави личи, че авторът си е поставил за цел да напише цялостна история на българския народ, която иска да представи с нейните най-значителни моменти, при това максимално обективно.

Бакшев се стреми към достоверност и критически поглед към изворите. Убеден е, че историографът не трябва да изхожда само от книгите, но и от личните си наблюдения и знания. Следователно Бакшев има намерението да постави българската история на по-широка основа, да я свърже с предания, с наблюдения над старини, да разкаже нещо и за българската природа. Казаното от Петър Богдан дава основание да се предполага широк план, докосване до много не само историографски въпроси, свързани с духовната и политическата история на българите.

Намерените през 1979 г. четири глави показват широка историческа осведоменост. Отначало се разказва за заселването на прабългарите южно от Дунава, за прародината, за основаването на българската държава. Ценното в тази първа само българска история за българското самосъзнание е погледът към историческото минало като опора на настоящето, като средство за вдъхновение и разпалване на патриотични чувства и самочувствие, позволяващи формулирането на цели и задачи за бъдещето.

Петър Бакшев е първият български историк не само с идеята за написване на „История на България”, но и с научния си подход към събитията и източниците, преодолявайки средновековния хронологически историзъм.

Петър Бакшев създава революционна българска организация, която вдига през 1688 г. Чипровското въстание, последвано от Карпошовото въстание в западните български земи и предхождано от Второто Търновско въстание.

Във втората половина на XVIII век в трансилванското българско градче Алвинц, днес Винцул де жос в Румъния, е била съставена обширна средновековна история на България. Писана една година преди славянобългарската история на Паисий Хилендарски, доскоро тя не беше известна на нашите учени. Открита е през 1958 г. от проф. Карол Телбизов в архива на Францисканския орден в Будапеща. Историята е написана на латински - официалният език на унгарската държава и на католическата църква, към която са принадлежали трансилванските и банатските българи.

Проф. Телбизов заснема ръкописа, прави препис от латинския текст и превод на български - всичко 208 страници. Съставител на историята е отец Блазиус Клайнер, лектор по богословие в Алвинцкия манастир „Петър и Павел” . Не е известна неговата народност. Ако се съди по фамилното му име, би трябвало да се предположи, че той е произхождал от средата на немското население, обитаващо околностите на Алвинц. В предговора към историята той сам заявява, че поради продължителната си служба в българския манастир на францисканците се е почувствал „почти осиновено чедо на този предостоен за хвала народ”.

В Алвинц по онова време имало силна по дух българска колония от чипровски търговци, напуснали родината си след въстанието от 1688 г. Те са имали своя отделна община и църква. В манастира имало семинария, където се подготвяли и младежи от унгарски и немски произход за свещеници.

Историята на Бьлгария от Алвинц е научно изследване на сравнително високо за онова време равнище. Обхваща всички по-важни събития от българското минало и ги изяснява в тясна връзка с историята на съседните народи, използувайки множество гръцки и латински извори. Материята е изложена хронологично почти до 1453 г.

Отец Блазиус изпитва гореща симпатия към България. Той възхвалява хубостите на нашата земя, на градовете, бойните качества на българите и оплаква съдбата на толкова славния народ, попаднал под рабство.

Алвинцката история на България е писана почти едновременно с историята на отец Паисий. Двамата автори обаче са били хора с различна култура, работили са при различни социално-икономически условия и са създали своите творби, подтикнати от различни подбуди.

Светогорският монах, подтикнат от горещо родолюбие, напомня на своите събратя за славното минало на българския народ, за да им вдъхне вяра и да събуди у тях национална гордост и самочувствие, а алвинцкият монах запълва една празнота в науката и напомня на света за съществуването на един от поробените народи, но народ с многовековна и изпьлнена с бележити деяния история.

„История славянобългарска” е написана на достъпния за много по-широк кръг читатели език, а алвинцката история на мъртвия латински език, владян само от тесен кръг образовани българи от Трансилвания и Банат. От тук и различното обществено-политическо въздействие върху епохата.

Като се има предвид, че францисканците са били и учители в килийните български училища в Трансилвания и Банат, вероятно са разказвали на своите ученици и сънародници българи за миналото на своята държава и народ, описано в ръкописната книга на техния събрат - отец Блазиус.

По този начин и алвинцката история на България е спомогнала за запазване на националното самосъзнание в пръснатите отвъд Дунава българи католици и за повдигане на техния дух. Следователю тази история не е лишена от обществено-политическо значение, но то е от локален характер, за разлика от славянобългарската, която има общобългарско значение с важни политически последици за понататьшната съдба на целия български народ.

През 1977 г. историята на Блазиус Клайнер излиза от печат под редакцията на Иван Дуйчев и Карол Телбизов като издание на Института по история при БАН.

За „История славянобългарска” е писано и анализирано многократно. И ето затова не е нужно да се повтаряме. Нищо, че тя е написана последна по време - по значение нейната роля е непреходна за събуждането на българина, давайки началото на нашето Възраждане.

Ето такива са били делата на тези родолюбиви мъже - да напомнят на роба, че и той е имал „царство и господарство”. И че пак ще има.

——–

При подготовката на текста са използвани някои сведения от „Уикипедия”, проф. Лилия Илиева, проф. Иван Дуйчев и проф. Думитру Нъстасе.