ДНЕС ПО ОБЯД
Какво ли не ми е минало пред очите при тия мои пътувания. Та колко години са това. То стрелби, то любовни сцени и побоища, бивалици и небивалици…
Случката, за която ще стане дума, е от първите години на така наречената промяна: вагонът е рехав откъм пътници, но отънал в тютюнев дим.
Пуши и моят спътник, седнал до вратата; мълчалив, със занемарен вид, с красиви бръчки по лицето.
Случва се някои мъже да стареят, както се казва, като катедрали, а той плюс това беше с изискани черти на мислещ човек.
Останалите няколко пътници бяха заети къде с гледане през прозореца, къде я нещо единият да сдъвче бонбон с уста, другият да махне конец или косъм от дреха, а пък третият да потиска неуспешно кашлица. Обменяха тихо и по някоя дума.
Опитвах се да заспя, но това не ми се удаваше, колкото и да бях изморен и недоспал. От опит знам, че няма да стане.
Заспал съм, все пак, и съм засънувал неясни неща с непознати хора, между които моят спътник със сбръчканото лице. Някъде там видях и себе си като сервитьор. А сега, де… Глупости колкото щеш. Всички говореха, но не чувах нищо - своеобразно нямо, черно-бяло кино от началото на ХХ век. Само дето Чарли Чаплин не се мярна.
По едно време усетих леко побутване по коляното, щото в съня си се бях изпружил.
Човекът до мен беше станал, човекът с красивите бръчки каза пардон; като ме подмина, спря дълбоко вглъбен и начумерен в неясни мисли. Допушваше цигара. И другите двама му направиха място да мине към прозореца.
Той се хвана за дръжката, смъкна стъклото и хвърли късия фас. Стоя доста дълго, може би половин час, или повече.
Влакът летеше с неимоверен трясък, а белезникавият му овехтял перчем се вееше по посока на опашката на влака.
Обърна се към нас, по-точно към двамата спътници, щото бяха съвсем близо до него, гледа ги някое време и с кротък глас изрече:
- Бихте ли ми помогнали. Да скоча… Отворът е тесен, пък и едното ми коляно, такова… Вече съм на години… Непохватен, артрит и прочие… И още неща ме поболват. Знаете, медицината у нас не винаги се справя…
Всичко това ми прозвуча като шега на обигран актьор, който, очаквах всеки момент да се изкикоти гръмогласно.
Ние обаче се спогледахме. Двамата мъже онемяха, а устата им стояха отворени като на малоумни.
- Не се притеснявайте, отговорността е моя. Ако искате, ще оставя и бележка, подписана саморъчно; егене и прочие… - забърка се за химикалка и лист, най-вероятно - без ваша помощ не ще мога да скоча… Пък и… Аз не съм чак толкова тежък…
Станах тихо и тръгнах по коридора да си търся ново място. След мен, усетих, излязоха и другите двама мъже с багажите си и тръгнаха в обратната посока.
Бързах. Извъртях глава назад и видях как на вратата на купето се показа разбъркания перчем на възрастния човек; хванал се бе здраво с кокалести ръце за черчеветата, а лицето му - същински Мефистофел.
- Нещастници! Страхливци! - показа цялата си глава, като я въртеше и в двете посоки. - Живейте си, живейте си скапания живот, влачете се като червеи… Влечуги. И плазмодии, такива… Безгръбначни мекотели!
От купетата се показаха мъже, жени, а аз бързо, на бегом, преминах в съседния вагон. И както се случва, забравих за случая.
Същата вечер седнах пред телевизора рутинно, по време на новините, чух: „Днес по обяд от бързият влак София - Варна е скочил безнадеждно бивш военен музикант, бил дълго време баритон в църковен хор. Композитор. Причините по случая се изясняват.”
