Валентин Димитров

Аз съм непоправим битов традиционалист. В едно кафене се срещам с приятели, в един сервиз ми поддържат колата, от един банкомат дърпам купюрите, в един фризьорски салон ме подстригват. Та в салона се трудят две дами. По-младата, не защото е по-млада, а защото работи и „мъжко”, е моята. Тя ме мрази, защото не се връзвам на опитите ? да се разговорим, но ме търпи заради традиционния бакшиш. Нали казах, че съм традиционалист.

Влизам в салончето. „Добър ден!” „Добър ден!” - отговарят и двете. „Както винаги?” - пита моята. Отговарям едносрично. Четвърт час тя ме обикаля оттук-оттам, изучава реакциите ми в огледалото, подхвърля реплики за цени, за телевизионни глупости, за времето, есенес - за киселото зеле, напролет за разсада на доматето. Така каза - доматето. „Честито!”, „Мерси!” Подавам традиционната банкнота и напускам женското царство…

…Този път, едва наместил се на стола, дочух тиха реплика от другата фризьорка: „Писателят?” Интонацията разкри въпрос. „Аха”, отговори моята, докато ме забради с кърпата. Прониза ме съмнение. Ясно бе, че аз съм темата. Нямаше друг в салончето. Но пък никога не бях казвал за моите скромни занимания. Пък и какъв писател съм аз? Писателят е известен, значим, най-малкото творец, който се прехранва с писане. В моя случай обаче аз хранех моите повече от дузина книги, които на всичко отгоре бяха доста лакоми. Предпочитах да се титулувам като автор, поне защото продукцията ми е изцяло собствена.

Този път фризьорката не си губи времето да ме изкушава с различни теми. „Ама, ти, много хубава книга си написал!” Асимилирах - предишната книга бе излязла преди година, другите - още по-рано, последната - вчера. Пакетите още стояха неразтворени в коридора у дома. За каква книга ставаше въпрос? Това и попитах: „За какво книга става въпрос?” „Как каква, твоята, оная със смешките.” Имах няколко книги с афоризми, епиграми и миниатюри, които можеха да минат и за смешки. „И какво точно ви хареса?” „Ами, онова за кебапчийските котараци.” Да, имах такъв афоризъм: „Влизат в политиката като църковни мишки, излизат като кебапчийски котараци.” Нещата отиваха, за най-голямо учудване, към последната ми книга. За по-сигурно реших да я идентифицирам чрез органолептичните й качества. „И какъв цвят е тази моя книга!” „Как какъв - жълт.”

Корицата на последната книга наистина бе жълта. Губех се в догадки как е стигнала до фризьорката. Изглеждаше невъзможно. Попитах, но ми каза: „Тайна, но много е хубава, умряхме от смях, не знаех, че и книги пишеш.”  Вече не изглеждаше толкова досадна, оказа се, че има кръшна фигура, приветливо лице, закачливи очи, чак и бюстът й бе пораснал, свидетелстваше огледалото. И всичко това - за едната хвалба! После ме довърши с „Честито”. Попитах я има ли тази книга. Видяла я за малко.

Съобразявах - никога не бях получавал толкова ненадейна, неподправена, по своему наивна и простичка похвала за моя книга. Бях впечатлен, благодарен… Аз бях на ход. Да удвоя бакшиша изглеждаше тъпо, а може би и обидно. Измислих го бързо. „Как се казвате?” „Защо питаш?” „Отивам до вкъщи и се връщам веднага с тази хубава книга с автограф.” „Е, добре тогава, Диди.”

Пътьом чоплех вчерашния си ден. Кафе, закуска, на компютъра, в печатницата, вкъщи с книгите… Да, започнах да прозирам в нещата. Като стоварих пакетите пред входа, някой трябваше да ми държи автоматичната врата, за да се мушна със заети ръце. Мина един съсед, по-възрастен колега от марината, където отдавна бяхме под знамената. Той държа вратата, докато правех тегели до отворения асансьор. Преди години ми бе подарил единствената си мемоарна книга, аз на него - цялата моя серия. Имахме нещо като бартер - на всяка моя книга той отговаряше с бутилка ароматна домашна кайсиевица. Казах му да почака, докато първо на него - късметлията, надпиша поредния подарък. Някак притеснен, той отказа автографа - щял да прочете книгата и да я подари не знам на кого-си. Измъкнах от горния пакет една книга и му я подадох…

Вече бях подписал автографа за Диди, та реших да разбера къде е заровено кучето. Позвъних на моя съсед и го помолих да ми каже къде е ходил вчера с моята книга. Призна си - за да не скучае, докато си чака реда, отишъл с нея да се подстригва.  „А там какво се случи?” - побързах да узная. „Какво, какво… нищо особено - отвърна, - а ти какво си ме заразпитвал”. Обясних накратко. „Това ли било, какво съвпадение само!” И заразправя без угризения: „Чакам си на стола и чета книгата ти. По едно време, кой ме караше, прочетох на глас един афоризъм. Възрастната каза: „Прочети още”. Аз четях, те се смееха. Нещо като рецитал се получи. И клиентелата се смя. Най-много се смяха за кебапчийските котараци. Докато се настаня на стола, тази, „мъжката”, взе книгата и я разгледа оттук-оттам. После възкликна: „Ама това е моят човек!” Беше те познала по снимката ти на последната корица. И на глас прочете там, каквото си се похвалил - мотамо. Ако нещо съм сбъркал, извинявай…”

Влязох в салончето тъкмо когато Диди бе подострила един скинар, изчаках го да си плати и подадох ритуално книгата с най-милите думи, които ми дойдоха на ума. Не че не бях си ги репетирал предварително… Диди погледна гърба на книгата, остави я на масичката между оръдията на труда си и се фръцна към закачалката. Порови нещо в закачената там чанта и ми подаде една банкнота с думите: „Благодаря, не искам ресто.” Това бяха моите традиционни думи. Нали казах, че съм традиционалист.

Аз отстъпвах, ръкомахах, криех ръцете си зад гърба, тя напираше, банкнотата се вееше помежду ни, стана по-страшно, когато усетих, че търси място по дрехите ми, където да я завре. Когато разбра, че съм непреклонен, се опита да ми върне книгата. Помолих да бъда изслушан, а имаше и публика - двете фризьорки, една дама на „женския” стол, по един клиент на стол в очакване на реда си, че и скинарят се помайваше край вратата…

Започнах с народната мъдрост, че подарък не се връща, минах през това, че благодарността не се мери в пари, стигнах до щастието на пишещия човек някой искрено да похвали неговите страници. Диди ме гледаше с покровителствено съжаление, докато отвори уста: „Слушай ме сега ти мен! Твоята няма да стане! Аз подстригвам, ти пишеш, едното работа, другото - и то работа. Дори твоята е по-трудна (успях да апострофирам, че поне работя седнал). Аз теб без пари да съм те подстригвала? Не съм! Откъде-накъде ти ще ми даваш книга без пари!”

Започнах нова агитация, но фризьорката реши проблема. Погледна отново гърба на книгата в района на цената, отнесе поглед към тавана, явно в процес на размисъл, и заключи: „Има начин, правим бартер - книга срещу две подстригвания. Иначе няма да се разберем.” Разбрахме се, книгата бе внимателно положена на най-горния рафт в съседство с лакове, парфюми, дезодоранти и други консумативи за женската красота и самочувствие. Вече навън си мислех за странния живот на книгите. Два бартера - хартия за ракия, че вече и книжка за подстрижка…

Когато следващия път седнах на стола пред Диди, вече бяхме приятели: аз - нейният писател, тя - моята фризьорка. Работеше бавно, за да си говорим дълго - за какво ли не. Само за книгата не стана дума. А така ми се искаше пак да ме похвали, да попита нещо, да сподели впечатление. Не би… Аз обаче се престраших да попитам дали е прочела книгата. Била към средата. Каква ти среда, това се чете за две вечери, а бе беше изтекъл почти месец. Иначе книгата си лежеше на същото място… На тръгване понечих да бръкна във вътрешния джоб, но бях прекъснат бързо и категорично. „Нали се разбрахме - бартер!”

…Втори бартер нямаше. При следващото посещение на стола на Диди бе преметната някаква престилка. Колежката й обясни - преместила се в друг салон към центъра. Близо до дома, повече клиенти, по-добро заплащане. „Забравила си е книгата - кимнах към същото онова място на горната лавица, - сигурно я е прочела?” „Ами, прочела, то от приказки остава ли време! Обаче я завеща на бай Иван.”

Полюбопитствах нетактично. Обещали на Диди да я преместят, ако си намери заместник. Тя намерила бай Иван. Той почти бил спрял да работи, но за да стане трампата, се съгласил на първо време. „Ела в понеделник, тогава започва. Той е голям майстор на „мъжкото”. Няма да съжаляваш!”

Реших да отида чак в сряда. Покрай „мъжкото” да узная дали бай Иван е имал време поне да надзърне в „завещанието”. Пък може и да е прочел за кебапчийските котараци… А може и да му е харесала моята книга. Дори обмислях колко да увелича традиционния бакшиш, ако реши да ме похвали…

Първото, което разбрах в сряда, бе, че книгата ми си лежеше самотна пак там, на горната лавица. Запознахме се с бай Иван, седнах на стола с тъжно предчувствие, той ме забради със замах с познатата ми шарена кърпа и попита делово: „Какво да бъде?” Обясних. Не дочаках и третия тегел на студената машинка по врата ми и попитах глупаво дали е прочел книгата.

Погледите ни се срещнаха в огледалото пред мен. Моят - плах като на слаб ученик пред дъската, неговият - любопитен и състрадателен. „Ама, ти ли си бил, значи!” Фигаро въздъхна оперетно и продължи: „Значи, Диди ми каза всичко. Но аз котките хич не ги обичам, значи. Кучето е друга работа - гледа те с любов, всичко разбира, значи, само дето не може да говори!”

Аз пък си помислих, че то, значи, не може и да чете…