Илиан Генов

Не за Априлското въстание, а книга за българския човек с намек за ония събития, пише Георги Божинов през 70-те години. Книга за въстанието написал Вазов. И понеже подвигът явява българския дух докрай, епическият предел на залога поражда чувство за самозначителност. Така, че е голяма заслугата у нашенеца в кървавите дни в Май 1876-та. Подвигът на българската воля оправдава и романова широта в разказа, което Вазов осъществил по мерките на своето време. А Освободителната война слага край на безпаметно живеене с векове и начало на обществен живот за българското население. За няма и няколко поколения, българинът познава героичния залог в матрица на държавност вече. Четири войни. Но задълженията към незадължително лицеприятна политическа власт у нас създават умора, която задъхва общественото чувство. И от войнския героизъм май остава само насилието в манталитета у нашенския примитив, натикан в калъпа на изтънчени принудителства на цивилизоваността до наши дни - Ганьо Балкански…

Подтикът към свобода вървял идеалистически. Съвест, подвиг, героизъм навлизат в някакъв морал, оплел от своя страна, нещо като идеалистична парола на свободата, в занаята на романтическа революционност. Стълкновението обаче е вече друго. Ще е литература, например - свободата от върха на копието у прочутия идалго. И вестникарството в партийния патетизъм на ежедневието по радия и телевизии - също. Ако в древното оръжие припознаем метафорична дефиниция на свободата обаче, Калуньовия нож, в историята на Георги Божинов ни разказва войната, откъм сенчеста страна на героизма, с глуха патетика вече. А тя е не по-малко зловеща в литературните си въплъщения. Защото прави образци от жестоки факти и регламентира погубителства на човешки животи. А и колкото и да е чудно, усетът за свобода и в наши дни продължава да е свобода от другостта у човека. При това все със слава и тържества на хилядолетни живеения в общества, закичени триумфално със символи на насилието и смъртта.

История на една човешка съдба

Книгата на Георги Божинов изобилства със джелатско насилие. Ужас в кървища, които напредъкът в позиция на нашия читател има за перманентно минало. А практиката с насилие е в представите му повече от абсурд. Така е, но със забележка само: Че е възможна между общества на хората…, като „същества”!… „Зоон политикон” е термин за колективното същество у населенията, чиято личност във всеки случай се разминава със човешката. Кога и колко колективната сянка на човека е бивала общество, не може да е предмет на оскъден брой редове?
Важното е, че е била мярка за самозначителност в живот, отреден за свобода, чрез подвига, в ужасите на войната… Така и разказва света, в своята философска история Георги Божинов в опит да занимае българския читател със Калуня.

Става дума за башибозушки войник, потурнак из Родопа, ръка на падишаха, в името на Аллах. Безпощадно свободен в своеволията си към различните според исляма хора е той, но лишен от човешка независимост и със трагичен живот. В такъв план Божинов активизира обществено личността.

Сложна социално-политическа история, започнала с конфликт за пасища

Историята започва с жесток конфликт за пасища. Завръзката обаче се усложнява когато Калуня отваря война със своите, заради „себе си”, като воля, съвест, държава и общество. Сянката на личността му обзема воинство от ратаи и се образува факта на неговата персонална Калуньова „държава”. Причината е обаче нравствена: Обратът у него се случва, когато вижда действия на съратниците си със християни. Той не само отказва участие, но и се разправя с тях, едва ли не с цената на живота си. Калуня е потресен от престъпната алчност и безразличие към участта човешка. Историята му е начина, по който се захваща да оправя света и за начина, по който „света не иска да се оправя”. На практика той възразява срещу отоманската разправа с надигналите се „каури”. Агата търси регламент в намеса на държавата, като полиция, войска и съд… Чувството му за справедливост се бунтува. Търси извършител, заради отговорността, а не частна разправа в името на държава. И като загърбва паравоенните си задължения към султана остава сам, за да сподели участта на изменника. Непобедимият очаква… какво друго освен победата над себе си. И държавата на падишаха не закъснява. Погубват го перфидно: с отмъщението на побратимения по Калуньовските закони Мървак. Застрелва го „побратимият” в двора на собствения му дом. Гаврата с нравствения съюз на сърцата е край за приключенията на персоналстващия индивид. Подлостта срива личността, като водач на общество от хора.

Калуньовата личност не се състоява и етнически, въпреки наследствената икона, която неговият род пази в поколения. Той няма наследник. Фамилната катастрофа има аргументи за обществения срив. Призрачно вървят жените край него: Костанда - като митически - единствена, Лена - неосъществимо бъдеще, подобно недостроената кула в двора на неуспелия му живот и ръждясалия нож след много години, между гробовете им сред дърветата, свидетелствуващ непотребна геройска легенда…

Един разказ за пречупения български човек

Наследникът иде от Гюла и Нано, като че ли да заеме място, което Калуня напразно се опитва да изостави. Оказва се, че героят на Георги Божинов е обречен на друга принадлежност, въпреки подтиците на християнската си природа. Престанал да живее като друг, загива в невъзможност да върне изгубената българска същност. Калуня е осъден да бъде, без де е… Пропада той в тежестта на нравствените си залози. Нито смелостта, нито всепогубващия удар имат значение извън падишаха… Как тогава подвигът за справедливост и добро, и каузата на съвестта да надделеят злините срещу които се е изправил? Калуньовите геройства прелитат като екшън. Вихри в приключенски свят, като в манеж на свободната човешка воля…

Необичаен разказ е историята на Калуня. Небългарски съдби разказват българския живот. Разказват го без характери и типаж, като знаци за нещо си, подобно куклите с рисувани лица върху картон, някога по панаирите и върху обикновен сандък разположили, общо взето безсмислената си поява. Зашеметяващ текст, без фрагменти, текст между начало и край. Чете се на дъх. Странен патос излъчва Георги Божиновата героика. Внушението е за непобедимо нашенска среда, като цветове, ухания, форми, дихания и звук. А и сюжетът - смес, която сочнозелените повои и туристически подтици на автора забъркват. Върху нейната повърхност, като многоцветен кристал, авторът подобно ювелир издрасква рисунка на българската участ.

Историята на Божинов е и философски ескиз От и За Човека

Припознава го в нашенеца по тези земи той. Такова единство със средата за живот е и идея, чрез която сам Божинов оцелял в нерадостното си битие - безработен, пропъден и с не кой-знае колко приятели, щом става дума за лозарски къщи и кучешки компании. И с тая си неправилност за ония тежки години, можел да разчита само на въображение и туристическите си пориви. Оставала му идентификацията с България - пътеводител, поличба и верую, сюжет, както и единствено възможния персонаж в творчеството му. Докосвал я е навярно неговия дух, с копнеж по неосъществените възможности и оптимистическия фанатизъм на чувството. Срастването със такъв сюжет, обединява темперамента по начин, създаващ шедьоври… Считам, че е успял, с мощно слово, жилавия образ и недостижима яркост от вплетените архаизми в разни словотворства. Той обичал отсенките в имената. Посегателствал и приспособявал, към „българската си платформа”: Той, с идеята си за България и сам, пак само с нея, в една категорична евентуалност. Не е значителен градусът на оптимизъм в такива редове. И няма да е лесно за читателя да се освободи от смущение, когато чете за нещо съществуващо, без то да е… Най-вероятно така е изглеждал за него опита с неосъществеността въобще…

Калуньовата история е разказ за недоопределената българска същност - зоон политикон.

Става дума за социално отсъствие, но в задължителния план на евентуалната й поява и непоклатимо убеждение в евентуалната й реалност. Георги Божинов формулира българската участ неизбежно, според жалоните на живота си: В тежък живот, и още по-тежка констатация за нашенството, като факт, без социална непосредственост не само за историческото ни време. Често повтарял по събитията в 89-та, че трябва да се направи нещо за България. Казвал: „ - За България трябва да направим!…” Ала поне в това което завещава, в най-добрия случай дреме абстракция за възможно общество.

И Вазовата констатация за „геройството и срама…” е все още непотребна оценка… В Георги Божиновото артистично любопитство към живота има и от интереса на художника-живописец. Намесата на съдбата му обаче при такава нагласа, създава стилов похват колебаещ впечатлението за неговата книга като художествено-философска. По-скоро философската нагласа, смятам попада на литературна форма, за да успее просто човекът „да се изприкаже”… Има и утеха: Че обществената несъстоимост е не задължително да означава несъстояване на българския човек въобще. Сам Божинов вярвал твърдо в това и оцелял… с България… Тази вяра няма алтернатива и бъдещето ни ще оцелява в нея, колкото и както се успее от хората…