СВАТБАТА
Когато захвана Балканската, Игнат въобще не чака да го калесват, а още първия ден на мобилизацията отиде на мегдана и се записа. И въпреки че годините му не бяха много, се би като лъв срещу турците. Вярно е, че си дойде в село с кръст за храброст на гърдите, но и с патерици в ръце - остана инвалид за цял живот и го извадиха от запаса… Затуй колкото и да напираше подир това, не го взеха нито в Междуорташката, нито в Европейската война. И - ще не ще - се примири, макар и да му се струваше, че все с нещо може да e полезен…
Къщата му бе близо до жълтото училище, което съградиха през 1894-а, когато Хвойна беше център на Рупчос. Макар да завърши само околийското училище, думата на Игнат се чуваше не само от обикновените люде, но и от учителите, защото додето бе жив четеше какви ли не книги и се интересуваше от новостите. И не случайно бе първият човек в Долен Рупчос, който купи и курдиса в двора си френска инсталация за правене на петмез (1). На времето шекерът беше хем кът, хем и скъп, затуй повечето люде не можеха да си го купят, а си правеха сок от някакъв плод, който им се намираше. И когато им дотрябваше захар, слагаха петмез.
Пред портата му редовно имаше пълни каруци и натоварени кервани от мулета, катъри и чат-пат и от магарета. И как няма да има, като даже децата знаеха, че неговият петмез е по-хубав от станимашкия. Отгоре на всичко Игнат бе и голям адамлия. Видеше ли по-беден чиляк, нарочно му взимаше по-малко, а на баш сиромасите, просто казваше:
- Айде, тоя път е от мене, другия ще си платиш.
Да, ама когато онзи дойдеше пак, петмезаджията наново махваше с ръка, затуй когато се ожени, всички те даваха скришом на жена му я някое яйце, я картофи или пък нещо друго, дето можеха да си позволят.
Тъй като петмезаджийството е додето има плод, Игнат го вършеше между другото, щото бе кантонер на шосето от Станимака до Чепеларе.
Когато се ожени за Николина, най-отпървом тя го дари със син, когото кръстиха на единия дядо - Илия. След него се роди Мария, а две години подир Европейската се яви и Костадин, който взе името на другия си дядо.
Изтърсакът се метна на Игнат - главата му сечеше като неговата и затуй като стана ученик, даскалите се надпреварваха да го хвалят. Тъй че никой в селото не се учуди, че след местното училище с лекота завърши гимназията в Станимака, а знаеха, че няма да спре дотам, защото баща му имаше пари да го издържа и в странство.
Додето бе в гимназията, в класа му имаше едно много красиво момиче, на което учителят по история - без да иска - тури прякор, защото я нарече Хубавата Елена, когато веднъж я попита нещо си.
Че беше най-каматното момиче в гимназията - дума да няма, но и най-свенливото. Ако се случеше да я заговори някое момче, белите й бузки поруменяваха като домати, но с Костадин си говореше без да изпитва никакъв свян. И как да изпитва, когато беше от Хвойна и докато дойдат в града стояха на един чин, а и сетне в гимназията до последно бяха заедно…
Макар да не беше Парис - когато видя с очите си колко кандидати има за Хубавата Елена, и най-вече един дългуч, който й досаждаше всяко междучасие - Игнатовият син си рече: „Тая работа няма да мине без бой“, защото я бендисваше открай време…
И той скоро захвана. Тъкмо бяха седнали с нея на една пейка в двора, когато дългият се довлече при тях и веднага тръгна с рогата напред:
- Айде, малкия, чупката!
Ала нашенчето все едно нищо не е чуло, въобще не се опита да мръдне, затуй онзи повиши глас:
- Що не ставаш, бе? - викна той, сетне изпсува.
Неочаквано Костадин се подчини и стана. Сетне тъй го цапардоса, че навлекът гледаше неделя и кусур само с едно око. Подир случката останалите мераклии подвиха опашки и повече никой не посмя да й досажда.
Така свърши войната заради хубавата Елена от Хвойна, която за разлика от Троянската - продължила цели десет години - трая по-малко от десет минути…
Освен Елена, хвойненският Парис много обичаше книгите - майчиният сандък, в който тя си събра чеиза на сватбата, го претъпка с творения от цял свят.
Когато Костадин беше сред свои, душата му се поразпускаше и можеше с часове да говори за Гаврош, Жан Валжан и Козет от „Клетниците” на Юго. Особено много се вживяваше в час по литература, щом станеше дума за влюбените баща и син Карамазови в младата Аграфена Александровна, наричана галено от двамата Грушенка.
Инак той имаше хармоника с клавиши и станеше ли селска забава или вечеринка в построеното през 1936-а читалище, беше в основата на веселието, щото умееше да свири всякакви хора и танци, между които и модерната за онова време румба, наричана още „танц на любовта”, който двамата с Елена донесоха от града. И додето другите се учеха да играят, чат-пат се чуваше броенето му - два-три-четири-раз (2) - а когато танцът свършеше, двойките шумно ръкопляскаха и искаха да го изсвири наново. Дойдеше ли пък краят на забавата, Костадин все приключваше със любимата си родопска песен, която насетне всички до един пееха:
Проклет да бъде, мамо ма,
тоз, който стана причина
войната да се обяви,
войната, Европейската.
Който на война отиде,
отиде и се не върне.
И мойто либе отиде,
отиде и се не върна.
Снощи си писмо получих
от Битолскине фронтове.
В писмото пише, говори,
че са ми либе ранили
от лява страна в сърцено.
Подир гимназията двамата се върнаха в село и се сгодиха, а месец по-сетне той влезе в казармата и понеже беше с образование, го взеха не къде да е, а моряк…
Че моряшката служба е възтежка, е чувал всеки, но едно е да си чувал, съвсем друго е да я изпиташ на гърба си. Затуй отпървом и на нашенчето му бе малко криво, ала съвсем скоро му намери колая, макар че да си кажем правичката, той въобще не го и дири. И защо да го дири, когато техниката, с която работеше по цял ден, тъй го увлече, че додето бе на служба, повече не се сети за моряшките несгоди.
Подир единичното обучение проводиха Костадин на торпедоносеца „Смели“, който заедно с „Дръзки“(3), „Летящи” и „Строги” през ноември 1912-а извадиха от строя турския крайцер „Хамидие” и постигнаха най-значимата българска морска победа.
Когато започна Втората световна, в която отпървом бяхме ортаци с немците, мисията на „Смели” и другите торпедоносци от Черноморския флот беше да обезопасяват брега с отбранителни минни съоръжения, да унищожават противникови мини и да охраняват германски товарни кораби от Кюстенджа до Босфора в български води. В промеждутъците, когато не изпълняваха бойни задачи торпедоносците изучаваха бреговата линия, извършваха артилерийски стрелба по мишени в морето и на сушата и много други неща по бойната им готовност.
На торпедоносеца Костадин бе свързочник и докладваше лично на капитана, който го хареса още от началото, защото не само че изпълняваше безупречно всичко онова, което той му нареждаше, но и никога не губеше самообладание, а отгоре на туй, когато насетне захванаха бойните действия, бе за пример.
През почти трите му години служба капитанът му даде няколко пъти домашен отпуск и обеща да го пусне и за сватбата, която трябваше да е месец преди да се уволни, защото Игнат искаше синът му да е с бялата си моряшка униформа.
- Ако беше по-наблизко можеше да дойда и аз - рече накрая командирът и свойски го потупа по рамото.
Да, ама стана тъй, че не си удържа на думата, макар че не искаше да чупи хатъра на най-добрия си моряк…
Защо не спази обещанието ли? Ден преди да го пусне за сватбата, торпедната им флотилия отиде на стрелби по мишени на остров „Свети Иван“, а подир тях се запътиха към Резово за разучаване на района. На връщане, когато стигнаха до Маслен нос, времето рязко се развали и взе да духа силен вятър, сетне от щаба на флота им възложиха бойна задача и се наложи да се върнат в Бургас. Когато понаближиха нос „Свети Никола” близо до Черноморец, силата на вятъра надмина осем бала, а морските вълни се извисиха над пет метра и връхлитаха с небивала сила върху палубата на „Смели”, който се движеше накрая на флотилията…
В осемнайсет часа и петнайсет минути (4) се случи най-страшното, корабът се преобърна на левия борд, застоя се малко с кила нагоре, подир което захвана да потъва…
В това време Ганев излезе от свързочната кабина, дето до последно приемаше радиограми, видя един моряк в несвяст, хвана го с две ръце отзад и замаха с крака нагоре. Докато плуваше, край очите му се мярна шапката на капитана, но от него нямаше следа. Когато излезе над водата, видя, че ортакът му се е съвзел напълно и му викна сред морския грохот:
- Плувааай! - и без да види, че зад вълната до тях плава капитанът, Костадин се гмурна наново.
Ала корабът вече бе паднал на дъното, от което имаше цели единайсет метра вода до повърхността, а отгоре на всичко, додето търсеше командира из него, на адамлията му свърши въздуха…
Вярно е, че след десетина минути дойдоха три торпедни лодки на помощ, но високите колкото двукатна къща вълни погълнаха едната, а двете успяха да спасят единайсет души, други десет сами доплуваха до брега. От трийсет и шестчленния екипаж на „Смели” на дъното останаха петнайсет човека, между които и Костадин…
В Хвойна го докараха със специален ескорт и го погребаха с небивали военни почести, придружени със залпове. На високия гранитен паметник още пише: „Тук почива моряк старши подофицер Костадин Игнатов Ганев, на 23 год., загинал на 19.V.1943 г. в изпълнение на отечествения си дълг.”(5)
Два дни след погребението клетият баща получи и писмо от командващия Черноморския флот капитан II ранг Тонков, в което той му изказваше своята гореща благодарност и признателност за стореното от сина му, на което Игнат отговори:
„В отговор на писмото Ви… ми позволете да Ви стисна твърдата войнишка десница и да Ви благодаря за сторената почит към тленните останки на моя син. С неговата смърт Вие изгубихте един предан моряк, аз един най-обичан син, а държавата един смел и доблестен войник.”
Подир това Игнат се обърна като военноинвалид към другарите на сина му.
„Скъпи българи,
Ботев някога писа на жена си „после Отечеството аз обичам тебе”, Гюро Михайлов умря с усмивка на поста си. Аз не искам да се сравнявам с тях, но в моето сърце силно гори пламъка на тези и много други герои-светци.
Плача, че от моето сърце се отрони най-ценното зрънце - синът ми КОСТАДИН ИГНАТОВ ГАНЕВ, защото съм баща. Радвам се и се гордея, че в миналото дадох здравето си за величието на Отечеството, а сега синът ми даде живота си пред олтара на родината…
Моряци,
моят син ми е мил, но още по-мил ми става подвигът му, че умря в бран за скъпата ни Родина. Свободата е скъпа, бранете я като зеницата на очите си и ако се наложи, умрете за нея… Напред където дългът Ви зове!
С почитание: Игнат Илиев Ганев”
Това искрено писмо дотолкоз трогна командира на Черноморския флот, че веднага пусна поверителна заповед, с която нареди то „да се прочете пред всички чинове от поделенията на Черноморския флот”. (6)
Не беше минала и година, откак този доблестен родолюбец написа писмото, и синът му Илия се сдоби с второ дете, този път момче. И както си му е редът, когато се върна от станимашката болница, най-напред отиде при Игнат да го зарадва.
- Как мислиш да го кръстиш? - попита баща му, когато му казаха благата вест.
- Редно е Игнат…
- Ще го кръстиш на брат си Костадин - прекъсна го възрастния, а седмица по-сетне, когато синът му си го докара, целуна внучето си по челото, благослови го и доволен се прибра в другата стая, дето спяха с жена му.
По икиндия Николина - цял ден заета с бебето - отиде да го викне за вечеря, ала 52-годишният й мъж вече бе издъхнал. Изглежда, че горе веднага се сбраха с Костадин, защото под мустака си имаше замръзнала усмивка…
Какво стана с Елена? (7) Когато камбанарията заби на умряло и научи какво е станало, тя се строполи на земята, а селският лекар рече, че е получила удар. Два дни подир това - когато военните докараха годеникът й - тя предаде Богу дух…
Беше 21 май 1943-а - празникът на Константин и Елена - денят, в който трябваше да бъде сватбата им…
—————-
(1) петмез - гъсто сварен сок от захарно цвекло или захарна тръстика, дю-ли, сливи грозде, круши, тиква или друг плод; рачел.
(2) Характерно за румбата е, че четвъртият такт се пропуска като стъпка и служи за „удължаването”на танца.
(3) Като ученик в Морското машинно училище /1929-31/, Вапцаров написва едни от най-хубавите си стихотворения на торпедоносеца „Дръзки”.
(4) Произшествието става на 19 май 1943 г. на 350 м от нос „Свети Никола” до град Черноморец, „Морски вестник”, 23.11.2015, „Гибелта на „Смели”.
(5) Надписът е по правописната система преди 1945 година.
(6) ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 534, л. 279.
(7) Името е сменено по морални съображения.
