(ЕДИН ДЕН НА АНЕТА)

Пиеса

Виолета Бончева

Сюжетът на тази пиеса е вдъхновен от моята голяма приятелка и поетеса, Мира Дочева, с чието съгласие изписвам името й!

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

АНЕТА - жена на около 60г., много запазена, с приятна външност

РОМИ - куче, може и куче - кукла

ГЛАС НА БОРИС - съпруг на Анета

ГЛАС НА КРОМ  - любовник на Анета

Стая в апартамент, акцентите в която са лавици, пълни с книги и картини, закачени една до друга на стената. В единия край, близо до балконска врата, има бюро, върху което е монтиран компютър. На въртящия се стол пред него е седнала жена (Анета), с много симпатично лице,  с приятна външност, косата й е навита на кок, забоден с щипка. Забила е поглед в клавиатурата, пише с умерена скорост. След миг - два се обляга на стола и чете изразително:

- Листата есенни  отново падат върху колата,

спряна от движение отдавна

и украсяват ръждивия й цвят

със златни капки.

Но тя не се радва,

защото са скъсани жиците на душата й,

моторът на сърцето й

отдавна е замлъкнал

и само капките дъждовни я целуват,

и само палави снежинки ,

ако реши снегът да дойде…

(Мобилният звъни, Анета го грабва с бързо движение.):

- Знаех, че ще ми позвъниш, защото в този момент имам нужда от някого и не от друг, а точно от теб - здрасти, Моли!… Днес  съм на вълната на стихотворчеството и написах нещо. (Чете стиховете, взряна в екрана на компютъра. После се изправя и започва да обхожда стаята, говорейки.) … Ама ти винаги си знаела кога да се обадиш, нали си се уверила, че сме свързани до живот с теб и сега ще ме изтърпиш, и ще слушаш… (Чете отново същото стихотворение. След края му прави кратка пауза.) Е? Как ти прозвуча? (изслушва насрещната страна, пауза) И на мен всяко ново стихотворение ми звучи винаги по-добре от което и да е предишно… Абе, мила моя, как ще посвещавам стихове на Борис, този битов алкохолик и дегенерат, който беше  уж моята по-голяма от всичките ми големи  любов, прочие!  Някога си държахме ръцете и се целувахме, но въпреки това се въздържахме от по-голяма близост, защото времената бяха такива… И ти ли не вярваш?! Ами, то не е за вярване, тази метаморфоза, това падение, тази неосъзнатост, нихилизъм и пълно изолиране от нормалния свят, а за любов и дума да не става!… Значи напоследък забелязвам празни шишета от чист спирт в коша за смет, което ме подсеща, че този човек е тотално погубен! Предполагам, че си прави водка или нещо подобно с дестилирана вода, защото му излиза по-евтино… Виж, мила, от нищо не го лишавам - дала съм му себе си, обрекла съм се до живот, но кажи ми, с този размътен мозък дали си дава сметка, че ме е превърнал в жертва!… Ама ти какво говориш, как ще се навие да се лекува - той ме гледа през дебелите си очни пердета право в зениците и без капка смущение твърди, че пие, колкото всички останали! Преди няколко дни разрових гардероба и намерих малка плоска бутилка с уиски на дъното, скрита в подплатата на зимната ми пелерина, ти можеш ли да си представиш такава извратеност!… Не, не го попитах нищо, рекох си: чакай сега да разбера как уискито балсамира душата, според неговите думи… И го изпих… А, не на веднъж, нямам този кураж, но поне разбрах, че дори това прехвалено питие не може да ме направи почитател на алкохола…  Не, нищо не ме е попитал, може би не се е усетил, че бутилката липсва… може да му е последен резерв, от къде да знам… Започва се от сутринта - тайно, разбира се, но от моя поглед тайни няма,  но пък как се шегува - казва, че неделните му палачинки не се получавали, без да ги почерпи с една-две глътки… Аз ли?! Аз пък си одухотворявам кафето с една-две цигари, чакай да запаля една, че се разгорещих… (Изважда цигара от чекмеджето на бюрото и щрака със запалка. Сяда на стола пред компютъра и се завърта.) Виж, за никоя от моите любови не съжалявам, защото какво щеше да ми остане от този живот, ако не бяха те, питам! Влюбвала съм се безрезервно и никога не съм съжалявала после за разривите, защото те бяха преход към следващия момент, последната ми любов, знаеш кого имам предвид, неотразимия, така наречен от мен Кромуел… Не, не сме се виждали отдавна…Как защо, защото първо той непрекъснато пътува по задачите на своя бизнес, казва, че това го изморява, но няма как да го отложи, че едва ли не - не му е до нищо друго, освен да отпочива и разпуска…  Кой - аз ли не знам, че любовта е начин да изчезнеш от потискащата действителност?! Но изглежда, че той не иска да знае или по-скоро - не му се иска да признае, че е изстинал към мен… Имаш ли минути на разположение, защото при мен са на привършване… Виж, стига се оправдава, ела да се видим и поговорим, без притеснения… чудесно, чакам те… (изненадано) - другия път?! … И ти започна да шикалкавиш - този път - другия път, време - без време… Добре, до после, тук съм и няма да те притеснявам с моите дълги тиради… ти се обади… (Изключва разговора, отправя се към балконската врата, открехва я.)

- Хей, Роми, ако си се насладил на слънцето - влизай! (През отворената врата влиза пъргаво кученце.) Ела тук, щастливецо, никой нямаше да те обича повече от мен, да знаеш! Извади късмет, че те взех у дома точно аз, защото кой друг би разговарял часове с теб, кой друг щеше да научи кое ме прави щастлива и от какво ме боли, освен теб? Е, Моли също, но тя не може да види щастието в очите ми, както го виждаш ти, нито сълзите ми, когато страдам… Добре, че не можеш да говориш, защото тайните, които съм споделила с теб - сигурно щеше да ги излаеш на света и кажи ми - кой щеше да ме спаси тогава! Нали знаеш колко боли, когато те изоставят? Откъде да знаеш, всъщност… Аз те отгледах с биберон, на ръце, както се казва,  разглезих те повече от малко дете… ( Сипва в чинията за хранене на кучето гранули и то доволно започва да хрупа.)

Видя ли през балкона някой да ми прави серенада? Не?! Няма и да видиш… През балкона ще видиш как се влачи ежедневието с пазарската чанта на чичо ти Васко Златев , който всеки ден обикаля пазара и купува най-евтино, защото не го мързи да се спира пред всяка сергия и да се пазари с търговците… и пенсията му не е кой знае каква, но с госпожа Дарина правят изкусни кулинарни комбинации от гъши фенери, евтин зеленчук и пилешки крилца - доловил си миризмата на печено, когато ги метнаха на скарата под отсрещната тераса снощи, нали?… Знаеш ли, решила съм и ще се откажа от риба хек, защото тази риба няма нищо общо с рибата - тя може да се препоръча на вегетарианците, тези страдалци я заслужават…  Видя ли Владо Костов да се прибира с новото с някоя госпожица? Бонвиван! Свалям му шапка! Не се интересува от хорското мнение - периодично сменя гаджетата си, някои сами си тръгват, подозирам, и прави живота си от интересен по-интересен, изпълва го с преживявания, после рисува картини и прави изложби. Разправя, че продавал вън от България и сигурно е вярно, като гледам как живее нашироко… Чуй какъв виц прочетох завчера във Фейсбук: Някаква жена споделя с друга: вчера видях една луда до блока да говори с кучето си и като се прибрах вкъщи - разказах всичко подробно на котката, умряхме от смях и двете!.. (Приближава бюрото с компютъра.) И да знаеш, не само красотата, както го е казал Достоевски, но и музиката ще спасят света! Сега ще ти пусна нещо приятно за храносмилането - кое да бъде? (Сяда отново на стола срещу компютъра. Отново към кучето, което продължава да хрупа от паничката си.)

- И така, Роми, ще слушаме „Наздравицата» от «Травиата», готов!

(Включва музиката, която гръмва тържествено. След малко се чува глухо чукане с тъп предмет, което идва откъм тавана.)

- Я стига! (Обръща поглед към тавана, повишава глас.) Да не искате да ме унищожите с вашата любима рапър попара?! (Взима бърсалката за пода, която е с дълго дръжка, после се качва на стол и чука с нея по тавана. После слиза от стола, прибира бърсалката настрани и грабва кучето на коленете си.)

- Роми, нали знаеш, че само аз въставам срещу простотията в тази кооперация?! Дядо ти Борис си мълчи, защото главата му постоянно е замаяна от водките… Защо казвам „дядо”?! Защото той вече се пенсионира, а аз съм бъдеща пенсионерка! Не вярваш?! Как да повярваш, като линията ми сама се поддържа и не от друго, а защото изоставих всички диети и започнах да ям сочни пържоли, но без хляб… Препоръчва го един доктор, забравих името му, Бог да го дари с благодат! Споделих рецептата му в мрежата, а една неблагодарница коментира така: „Стига с този идиот!”, сигурно е била гладна вегетарианка или по-скоро - веганка или нещо друго от същия този корен… Иначе пък човек може да им се възхити на волята на тези искрени месомразци… Аз съм последователна за неща, за които мисля, че са по-важни, например любовта, която е всичко на този свят… Сега си мисля, че ако продължа да изпращам стрелички на Кромуел, той ще се откаже от мисълта, че е погребал чувствата си завинаги… защото капката пробивала камъка не с друго, а с постоянство… Сега ще си направя едно селфи и ще му го изпратя… Бизнесът го бил погълнал… Ти вярваш ли?! Аз - не. Кажи ми, Роми, как бизнесът може да погълне любовта? Бети Дейвис казва: насладата от любовта

трае един миг, а болката от нея - цяла вечност…  (към кучето)

- Коя е Дейвис ли ме питаш? Тя е една красива и умна дама, актриса в Холивуд, само с четири брака, два Оскар-а и една дъщеря. Подкрепям всяка жена, която търси истинската любов. Преди повече от петдесет години влюбването в Холивуд се е узаконявало с бракове, а сега - със секс.

(Поправя си грима, после щрака няколко селфита и веднага изпраща едно от тях на Кромуел. После става от стола и застава до малка секция с книги. Прехвърля ги една по една. Мобилният звъни. Анета го включва на високоговорител и продължава да премята книгите.)

- Кажи, Борисе…

ГЛАС НА БОРИС: А, да… Виж, ако не се прибера довечера, значи съм тръгнал на път  с двама приятели от пчеларското дружеството, на панаир на меда в Пловдив…

АНЕТА: На панаир на меда?! Как го измисли изведнъж?

ГЛАС: Не съм го измислил, поканиха ме, ще пътувам с  тяхната кола…

АНЕТА: Но ти трябва да си смениш дрехите, да си вземеш четката за зъби…

ГЛАС: Ама какво да ги сменям, днес излязох от къщи чисто нов…

АНЕТА:Така ли?! Аз пък не забелязах… Измислихте ли къде ще се напиете тази вечер?

ГЛАС: Виж сега, не ми се заяжда в момента, вълнувам се, предстои ми път, хич не ми се слушат твоите хапливи намеци и коментари…

АНЕТА: Винаги съм искала да те предпазя от неща, които могат да ти навредят непоправимо, но на кого му пука…

ГЛАС: Не задълбавай толкова, моля ти се, не ми вгорчавай настроението… И изобщо, ако трябва да бъда искрен - колко е часът?

АНЕТА: Часът е четири без пет…

ГЛАС: Значи в четири без пет съм само на две кафета и една мешена салата…

АНЕТА: Ти от кога пиеш кафе със салата?

ГЛАС: Еее, стига, не започвай да ми четеш конско, че път ме чака…

АНЕТА: Друго?

ГЛАС: Другото е, че срещнах днес домоуправителя и му казах да се замаже колоната до асансьора, която разбиха майсторите, като правиха ремонт на третия етаж, и да се циментира четвъртото стъпало пред входа… От мазетата лъха на зеле, някой не си е изхвърлил бидона и е забравил да му сложи капак… Мънка човекът, нямало пари, едва плащал на чистачката, не бил усетил миризма на кисело зеле…

АНЕТА: Ясно…

ГЛАС: Да не забравиш да разходиш кучето…

АНЕТА: Кой, аз?!

( Чува се смях на Борис от мобилния.)

ГЛАСЪТ: Искам да кажа, знам, че няма да забравиш да разходиш кучето…

АНЕТА: Алкохолът наистина е вреден, Борисе, и на никого не прощава…

ГЛАС: Да, бе… пчеларите за това ме канят, защото съм умерен въздържател, разбирам от компании, от веселба, кулинар съм, бил съм на работа във Виетнам, Никарагуа, поназнайвам езици, разбирам от фолклорни кухни… А най-важното от всичко е, че не се бъркам в живота на никого… Дишай свободно, пътешествието ме зове!

АНЕТА: Кога се връщате?

ГЛАС: Когато - тогава! (смее се)

АНЕТА: Какво ще ми донесеш от Пловдив?

ГЛАС: Ще ти донеса специални поздрави от арменския поп! (смее се)

(Анета изключва мобилния.)

АНЕТА: Роми, чу ли?! Оставаме сами! По този случай ще ти прочета още нещо, а ти ще завиеш от радост, като слушаш…

(Анета сяда пред компютъра, търси нещо в архива.)

АНЕТА: Роми, слушай! (Чете.)

Две палави ръце и есен.

Камината гори

и осветява пламъкът в червено

обителта и нашите лица.

Потънали сме в мисли, размечтани сме,

а вятърът навън с листата си играе

и те, по-леки от дъха му, правят пируети,

преди земята да докоснат за последно…

АНЕТА: (към кучето) Роми, картината, която описвам, съм я преживяла с Кром преди време… може би преди две години, ако те интересува… Защо го наричам Кром, а не по име, това ли питаш така ококорен?! Ами за конспирация, за какво друго… Всъщност Кром идва от Кромуел… Кой е… Оливър Кромуел ли?  „Той принадлежи към фанатичните пуритани от индепендетското течение и е убеден, че с една добре дисциплинирана армия, победата над кралската кавалерия е възможна. Той събира около себе си отряд от съмишленици и налага желязна дисциплина в поведението и подготовката им. На 2 юли 1644 г. неговият отряд успява да нанесе поражение на краля в битката при Марстън Мур в Йоркшир. В резултат на тази победа цяла Северна Англия се оказва във властта на парламента. После под негово ръководство се създава армия от нов тип…” Все едно, ти нищо не разбра, но аз установявам, че помня тези подробности за неговата личност, което фактически доказва, че наистина след 60 години мозъкът на човек започва да работи като електрон, както са установили британските учени!

Че да се върна на думата си: тогава отидохме да берем горски ягоди, беше изумително - природата бе позлатена от пролетното слънце, миришеше на зелено, на надежди… И дори само фактът, че той беше до мен, бе достатъчен, за да съм щастлива…

(Мобилният звъни, Анета разговаря на високоговорител.)

АНЕТА: Ало?!

ГЛАС НА КРОМ: Поздрави от Синеморец!

АНЕТА: Не може да бъде! Кром, това си ти! Получи ли моето селфи? Ах, морето, а мен ме няма там!

ГЛАС НА КРОМ: Някъде до мен си и изпълваш пространството с романтика…

АНЕТА: … и как се плиска водата в нозете ми, нали…( въздъхва дълбоко) Не мога да повярвам, че скъсахме преди цели две години!

ГЛАС НА К.: Дори не съм разбрал… нося те в душата си, препрочитам съобщенията ти, стиховете, които ми изпращаш, често преглеждам снимките ти… понякога те сънувам… дори съм ти купувал цветя…

АНЕТА: … а ги подаряваше на друга…

ГЛАС НА К.: На никого не съм ги подарявал, слагах ги във ваза, наречени на теб, на която  съм се любувал, докато стръковете повехнат…

АНЕТА: Чуй, ще пусна любимата ти серенада от Шуберт! (Търси кратко в компютъра, после пуска тихо Серенадата, след десетина секунди обновява диалога.) Като слушаш тази прекрасна музика - какво си мислиш?

ГЛАС НА К.: Мисля си, че животът е един от най-сложните…

АНЕТА: Това, което казваш, е несериозно, направо -  тъпизъм… Аз питам не на шега…

ГЛАС: А не е ли така?

АНЕТА: Кое?

ГЛАС: Това, че животът е един от най-сложните?!

АНЕТА: В сравнение с какво?… Прочие разбрах, че наистина илюзиите са опасна компания, защото нямат недостатъци…

ГЛАС: … и благодарение на тях можем да отидем твърде далеч, без да сме стигнали някъде, Чарлс Буковски…

АНЕТА: Да, така е… Трябва да се наблюдават действията преди всичко и то внимателно, защото те доказват, че думите не означават нищо…

ГЛАС: Ние с теб сме живата илюстрация на това съждение…

АНЕТА: Дали…

ГЛАС НА К.: Без съмнение… Преди две години се разделихме, но очевидно - само на думи… Иначе продължаваме духом да сме заедно. И двамата сме убедени, че е така, нали… Ние сме свързани телепатично и всякак, освен това… Според мен, Ани, познаваме се от предишния ни живот…

АНЕТА: Да, сродните души никога не се разделят… чак до следващия…

(Внезапен, продължителен сигнал през мобилния прекъсва връзката. )

АНЕТА (към кучето): Роми, увери ли се, че хубавите неща свършват бързо? Такаааа, знам, че си съгласен с мен… Виждаш ли някъде бутилка, забравена от дядо ти Борис? Не? Както и да е… Аз от неговия лют алкохол не близвам и под страх от смъртна заплаха, но винаги имам нещо в резерв… (Отваря бутилка „Cinzano Rosso”, налива си, поставя няколко къса лед.) Наздраве, Роми! Екс, с прочутия италиански вермут, произведен за пръв път в 1757 година, от фамилията Мароне от Торино… Преди години беше на мода да се пие кампари, чинцано росо и бланко, амаро, с вкус на горчив бадем… Това романтично питие разпалваше завладяващи чувства и душите ни се докосваха, както и ръцете ни…

И най-тъжното е, че аз, твоята стопанка, Анета Радева, съм се запътила към почетната пенсионерска възраст и не, че това ме събаря, въобще не ми е някакъв проблем, но като започнат на всяко обществено гише да питат: на колко сте години, кажете си единния граждански номер, имате ли пенсионерска карта за пътуване, ползвате ли се с преференции по линия на пенсионера… това е терор…Не защото се срамувам от възрастта си, не защото духът ми е още млад, а защото у нас пенсионерът е обект на снизходително отношение и съжаление. Той  не стъпва с достолепие на площад „Сан Марко” във Венеция, нито прекарва зимните месеци на Канарските острови или Буенос Айрес, където учи стъпките на тангото… Той се справя както може със скромното си битие, гледа да отдели пари за лекарства, животът му е чист късмет…  Е, от време на време хвърля по някоя пачка банкноти през балкона на дежурните измамници и най-често това са парите, които някое от децата му изпраща от чужбина, за да облекчи живота му. Да, обаче той в повечето случаи ги отделя за погребението си, че да не би децата му да се затруднят в онзи скръбен последен час… и за паметник, разбира се… памет за един щастливо изживян живот, обозначен с къс русенски камък, на който „от - до” ти става ясно как е употребил усилията си този благословен гражданин на републиката… Добре, че синът ни никога не изпраща пари, преди да ни е попитал дали имаме нужда от помощ в момента… А ние, честно казано, винаги имаме нужда от малко повече, ако искат да ме разберат управниците - съвсем малко повече, че освен за данъци и лекарства да ни остават и за един кратък престой поне за седмица на някои минерални бани… колкото да се съвземем от сивия поток, дето ни отнася все по-нататък, изкривени от дископатията, смазани от мигрената и от какво ли още не… защото чух да казват, че това лято българите планират да летуват в Куша Дасъ, понеже нямали достатъчно спестени пари , за да отидат в Созопол…

(Налива си от бутилката, пие, после търси музика на компютъра. Зазвучава гласът на Дейвид Ковърдейл, „Войници на съдбата.”)

АНЕТА: Роми, Роми… Дейвид Ковърдейл остарява заедно с мен, но тази песен никога няма да остарее… Когато я чуя - очите ми се изпълват с влага… А що се отнася до Кром… Историята започна много, много отдавна, още когато бяхме млади и красиви, дори веднъж пътувахме със самолет до Кишинев, бяхме група, наричаха ни младата научно-техническа интелигенция… Няма смисъл да се впускам в

подробности… Хотелът беше приличен, имаше дискотека, бар, дори още в онези години… А първата нощ - огнен фойерверк! Отнесе ни този пожар далеч напред във времето, дори имаше моменти, когато планирахме разводите си… Но по волята на съдбата - не се стигна до там… Жената на Кром катастрофира тежко, той трябваше да се грижи за нея, тя дълго време беше в инвалидна количка, а той съвестно изпълняваше съпружеските си задължения… Никога не престанахме да се чуваме, срещаме, да бъдем заедно… Преди две години обаче взехме решение да се разделим, може би и двамата бяхме уморени от двойнствения живот, който водехме. Особено аз, защото голяма част от времето ми беше посветено на безплатните лекции за вредата от алкохола, които изнасях на Борис… Но мобилната ни връзка продължи да съществува, макар, че рядко я използвахме…

(Сигнал от мобилния телефон прекъсва лиричния унес на Анета, тя намалява музиката и отваря линията.)

АНЕТА: Ало?

ГЛЕС НА БОРИС: Аз съм, наближаваме Пловдив…

АНАТА: По живо - по здраво!

ГЛАС: Забравих да ти кажа, че срещнах днес Драго…

АНЕТА: Е?!

ГЛАС: Монтирали са му новите зъбни протези, ухили се, като ме видя, ченето му сигурно белее от километър!

АЕНЕТА: Да пази бог…

ГЛАС: Защо, какво имаш предвид?

АНЕТА: Имам предвид това, че когато изкуствените ти зъби се набиват на очи, вреди на цялата лицева фасада, изглежда дори състаряващо…

ГЛАС: Няма значение, важното е да можеш да си дъвчеш храната…

АНЕТА: Не е само това, но както и да е…

ГЛАС: И знаеш ли какво…

АНЕТА: Какво?

ГЛЕС: Моите зъби се запазиха, защото заздравявам венците си с водка, здрави и розови са като на младенец!

АНЕТА: Ще отмина това твое мнение с дълбоко мълчание… Да е здрав само черният ти дроб…

ГЛАС: А, да, по този случай да ти кажа един виц: Пациент се оплакал на доктора, че го боли черния дроб. Докторът поискал  пациентът да си покаже езика. Пациентът обаче му напомнил, че става въпрос за черния му дроб, а не за езика. Докторът отново поискал пациента да си покаже езика и така няколко пъти… Накрая, извън нерви, пациентът за пореден път се обръща към доктора: вие не разбрахте ли, че ме боли черния дроб?! А докторът, отегчен вече, му отговорил: тогава покажи си черния дроб… (Смее се гръмогласно.)

АНЕТА: (през тъжна усмивка) Ужас…

ГЛАС: Ставаше   въпрос за Драго… Той сега, с тия порцеланови зъби, може да завърти някоя любов…

АНЕТА: Ами каквото му е писано, няма все самотен да живее, вече толкова години…

ГЛАС: Права си! Трака-трак, трака-трак, имам нови зъбки пак!

АНЕТА: Ти май не си само на кафе и мешена салата?!

ГЛАС: Стига с твоите подозрения, просто ми е весело, че съм далеч от теб! (Смее се.) Хайде, до после!

(Анета отива до вратопрозореца към балкона, изпива на екс остатъка от питието си, отмята пердето, обляга се на перваза, на който оставя празната чаша. Мълчаливо се взира няколко мига. После отива при компютъра и бързо намира мелодията на Fausto Papetti „Samba pa ti”, която зазвучава. Тя влиза в ритъма на мелодията и с танцувална стъпка се скрива зад параван, където се преоблича бързо и се появява с късо подстригана черна коса (перука), с дълъг бретон. Анета е облечена с модерната за 70-те години дълга копринена рокля на едри цветя.  Застава под светлината на прожектора в левия ъгъл на сцената.)

АНЕТА (с напрегнато лице, сякаш е близо до стена, на която има домофон, и разговаря, гласът й е притеснен.) Даниле, дойдох си… нямам добри новини… скъсаха ме на последния кръг…просто отпаднах… дадох всичко от себе си… дори само мисълта, че бихме могли да дишаме един и същ въздух и да споделяме живота си заедно от тук нататък , ме окриляваше, истинско вдъхновение ме носеше на раменете си, имах усещането, че се справям чудесно, че най-после бях в същността на образа, който толкова старателно подготвях, бях сигурна, че успявам, а то - виж… Не ме ли чуваш? Ало! Дай знак, кажи една дума, за да съм сигурна, че си на линия!… Бях завързала на ръката си малкото копринено шалче, което ми подари, когато бяхме на Галата миналото лято, силно вярвах, че то ще ми донесе късмет… ти сякаш беше с мен през цялото време, усещах под ходилата си онзи пясък от залива, който през незабравимото, паметно лято, което събра всички лета в едно и ги подпали, усещах дъха ти, който излиташе между устните ти на малки облачето през цялата дълга зима, докато казваше, че ме обичаш… Не, това не са предварително написани думи, какво говориш, просто не съм на себе си… просто имам нужда да ме прегърнеш, останала съм без сили, изчерпана съм, не искам да повярвам, че всичко отиде на вятъра… Сигурна съм, че ако облегна главата си на гърдите ти - болката ми ще се стопи… Кажи нещо, защо мълчиш?! (Изчаква, за да чуе отговор.) Една дума ли няма да ми кажеш?! (Отдалечава се от домофона, после отново приближава.) Дани, кажи нещо… какво?! … Аз съм Ани, Анета, как не разбра, толкова неща ти казах!… Ти шегуваш ли се?!… Би ли повторил?… Ти сигурен ли си, че говориш сериозно?!… Слушай, Даниле, отвори ми входната врата, искам да говорим на живо! (Удря сякаш по заключена врата, ударите отекват все по-силно.) Ти полудя ли, Даниле, отвори вратата! … Значи не знаеш коя съм, не ме познаваш и не се сещаш за жена с името Анета?! (Свлича се на колене и скръства ръце пред гърдите си.) Даниле, моля те, не погребвай миналото, не вярвам, че можеш да го направиш само защото не са ме приели в театралния институт, обещавам, че ще се подготвям през цялата година, ще ме приемат непременно, обещавам ти, че ще бъдем заедно завинаги… (Изправя се бавно.)… Какво каза?! Искаш

пръстена, който ми подари, когато се вричахме, така ли?! (Замахва с ръка, чува се шум от разбито стъкло. Анета бавно сваля пръстена от ръката си и го пуска през евентуално съществуващия отвор от счупения прозорец на входната врата. Чува се звук от падащия пръстен. Вдига бавно лицето си към публиката.) Да, това беше…

(Когато етюдът с Данил приключва, Анета сменя музиката, звучи  „Жотем” на Серж Геенсбург. Минава зад паравана, светлината е приглушена, и се появява

по халат, в съвсем оскъдно бельо под него. Перуката на главата й е руса и къдрава. Сяда на един от фотьойлите и започва да сменя позите, движейки халата, който показва различни места от тялото й, когато сменя позицията си. )

(Мобилният телефон припряно звъни. Сигналът му изважда Анета от нейното превъплъщение, тя прибира халата около тялото си.)

АНЕТА: Кажи, Борисе…

ГЛАС НА БОРИС: Виж, сетих се, дали онази агро аптека, дето е на Кайман Айран работи?

АНЕТА: Защо се будалкаш с името на човека, толкова е отзивчив - не Кайман Айран, а Кадман Аднан…

ГЛАС НА БОРИС: Много си дребнава, да знаеш! Казвам Кайман Айран, защото ми е по-лесно и по-близко… И премиерът изрично подчерта: трябва да се сближаваме с емигрантите, да проявим разбиране, относно съдбите им и дори посочи като пример дюнерджийниците, които били на всеки ъгъл в София… Въпросът е, че можеш да ми дадеш информацията още днес. Като излезеш да разходиш кучето - мини от там и виж какво е работното му разписание… Трябва да напръскам чимширите на Хребета, нападнали са ги мощни отровни гадини и те вече наполовина са пожълтели!

АНЕТА: Ти как се сети изведнъж за чимширите, защо не се съсредоточиш върху панаира на меда в Пловдив, за където пътуваш?

ГЛАС НА БОРИС: Преди малко ми позвъни о.з. полковник Комитов, съседът от Хребета, видял през оградата, че нашите чимшири загиват! Ако аптеката е отворена - обясни на бай Айран какво е положението и да ти даде препарата против гадини по чимшира…

АНЕТА: Да, добре, това може да стане и утре, ще видим дали днес ще стигна до агро аптеката…

(Краткият разговор приключва и Анета се връща към дивана, сяда и заема позиция отново, сменяйки позите, сякаш го прави, наставлявана от художник. В крайна сметка застава в една от най-баналните пози за жените-модели и остава така. Звучи песента на Пепино Галиарди „Обичам те така.” („Io te amo cosi?).

АНЕТА: Как мислиш, Карло, дали ще бъде вечна нашата любов? … Ако питаш мен - да…  Иначе нямаше да ме срещнеш тук, сред нашите райски прелести, които си дошъл да рисуваш… Не знам дали ме разбираш, но ще ти кажа, че ти ме измъкна от емоционалната пропаст, в която се бях озовала… Имах чувството, че животът за мен беше на предела…когато Данил ме изостави, понеже ме скъсаха на последния тур в театралната академия… Що за човек може да го направи, как мислиш?! (Прави кратка пауза.)  Всъщност как можеш да ми отговориш, като не разбираш какво те питам… Това може да го направи само някой, който има комплекси, който доказва себе си чрез дипломи и сертификати и се обгражда със себеподобни, за да изгради така необходимия му свят на сигурност, да се сдобие със самочувствие… Може би точно това ни привлича, защото не думите ни свързват, а онова, което идва от сърцето… Защо се усмихваш, разбираш ли какво ти говоря? Нищо не разбираш, но от очите ти капе пролетна нега, толкова е вълнуващо… (Протяга ръка срещу въображаемия образ на Карло.) Ти си истински кавалер, Карло, и знаеш как да омагьосваш жените… Вярно ли е, че в Южна Италия има гори от олеандри? (Анета повдига лицето си нагоре, сякаш някой го приближава и изражението й показва, че иска да я целуне, тя също протяга устните си напред, очаквайки този миг. После „прегръща” Карло и движенията й показват, че тази целувка се реализира, дори нещо повече… След разтърсващия момент, който отминава, Анета отново застава в първоначалната си поза, неподвижна, за да я рисува Карло.) Карло,  ти виждаш ли в мен жената, която има бъдеще с теб?

Не мислиш ли, че нашият любовен танц трябва да оцелее и да излетим от тук, да преминем над студената стена на недоверието, натрапените правила и закони, които ограничават свободата, стесняват света, правят го студен и недружелюбен, заставят ни да мислим по определен начин… Искат да ни отмине голямото пробуждане, осъзнаването, да ограничим блясъка на цветовете, да удължим несъществуващите в действителност дистанции… Светът ни е в едно географско предаване и в два телевизионни канала, в една европейска зона, която можеш да посетиш с някоя туристическа група за по-сигурно… Да получиш самостоятелна виза е като печалба от тотото… А ти ще ме отведеш в Италия, нали? Обичаш ме, нали? И аз те обичам, Карло ди Фручи… Силно вярвам, че ти не си от прочутите италиански любовници-измамници, за чиято слава се носят легенди по целия свят, не, ти си друг, ти си човек на изкуството, а хората на изкуството са чисти като самото изкуство, те истински страдат и се радват, обичат без остатък, държат на думата си. (Вдига ръката си, на която блести пръстен.) Освен това, ние се врекохме, разменяйки пръстени, запечатахме любовта си в мечтите, в неизречените слова…

(В този момент, на мултимедия се появява Доменико Модуньо, който пее „Ciao, ciao, bambina”.

Анета, в чиито коси и халат  се развяват от вятъра, с много тъга вика сякаш към потеглящ кораб или заминаващ влак.:

- Карлоооо, оставам тук, за да те чакааааам! Искам да видя горите от олеандри в Южна Италия, маслиновите и портокалови дървета, разцъфналите през февруари пролетни клони, да се гмурна в синевата на топлото море, да бъда до теб, любов моя, не ме забравяй, чуваш ли, чуваш ли, Карлоооооо, обичам теееее!!!

(След края на последния етюд, Анета сяда пред компютъра и сърфира в мрежата.)

АНЕТА: Роми, ти знаеш ли, че днес, 16 август, бил международен ден на думите „обичам те”?! Всеки божи ден е ден на нещо: на обичам те, на мразя те, на мързела, на усмивката, на прегръдката и на не знам още какво! Обаче на мен най-много ми харесва деня на поезията, защото в този ден, както и през всички останали, се публикува есенцията от творчеството на световно неизвестни „поети”, които намират аплодисменти и адмирации на сергиите на социалните мрежи от техни близки, колеги, приятели, съседи,  както и от читатели, които са останали на вълната на школските образователни поеми… На тях им е на вълната, когато директно им се казва „устните ти топли в моите се впиха”, „сърцето ми туптящо те зове”, „с изтръпнали длани косите ти милвам” и още тем подобни сантиментални клишета, употребявани до максимално втръсване и бомитални позиви… Хем се ядосвам, хем голям смях пада! Толкова свеж хумор излъчват някои от тези „творби”(имитира с пръсти кавички), че е дошъл моментът да се състави една антология, която да обхваща авангарда на тази невероятно силна конкуренция в бездарието…

А за деня на „обичам те”… Какво да ти кажа… Голяма загадка е този глагол „обичам”. Със сигурност обичаш майка си, баща си, братя, сестри… Имах  приятелка, Оля, която живееше на семейна начала с един Нестор. Той беше симпатяга, харесваше се на жените, правеше им комплименти, омагьосваше ги, но на всеослушание разказваше и за чувствата си към Оля, кълнеше се в любов до гроб…  Но един ден тя ми каза, че бил страшно ревнив, вървял след нея, буквално я преследвал на всяка крачка, разпитвал я кого е срещнала, какво са си казали…голям терор… Сцените на ревност, които ми описа, надхвърлиха моето въображение и аз гласно се зачудих в името на какво тя ги понася. Оля се замисли и ме увери, че го обича, но че ако продължава тормозът - най-вероятно това чудо ще свърши и то свърши - най-неочаквано, изведнъж! Тя си грабна шапката и го напусна, без да му дава обяснения. После се наложи да замине за известно време в странство, за да се изгуби от погледа му, защото той започна да рови земята, както се казва, за да я издири… Не успя, отчая се и той също изчезна, изнесе се в Германия… После Оля се върна, успокоена сякаш, осъзнала, че спокойно вдишвания въздух е целебен, че нейната решителна крачка към промяна е била във вярната посока… И животът я понесе отново - хармонична, енергична, изпълнена с нови пориви и възторзи… Всеки ден се отбиваше при мен да пием кафе, разказваше ми за бъдещите си планове, въобще - изповядваше ми се, както се казва  «от - до» и никъде в думите й не открих сянка на съжаление по миналото… докато една сутрин не се появи с широко отворени очи, сякаш току-що пробудена от сън и ми каза: «Заминавам при Нестор, разбрах, че го обичам…» (Поема дълбоко въздух, прави пауза.) Такива работи, Роми…  Отиде Оля на другия край на света, вероятно е била щастлива, но за кратко, защото вълкът кожата си мени, но нравът - не. Не минало много време и Нестор възобновил терора, а междувременно й разказал, че докато са били разделени, той сложил една нейна снимка пред купа с вода и всяка вечер се молил пред образа й на тази снимка да се върне при него. Магията подействала, очевидно, но никоя магия, Роми, не продължава дълго - тя е щрих, мигновение, тя е като да видиш падаща звезда, която за секунди угасва пред очите ти…

(Вдига кучето и го поставя срещу себе си.)

Тъй, както ме гледаш, подозирам, че искаш да ме питаш коя е най-истинската, най-голямата ми любов, нали! Ще ти отговоря, но преди това чуй какво се е случило на моята скъпа приятелка Росито Добрева наскоро… Ти сещаш ли се за Росито, онази мила жена, която говори тихо и се усмихва мило? Горката Роси, навремето избяга от родния си дом, заради съпруга си, Ачо, който иначе е чаровник, но и голям женкар… стреля във всички посоки и каквото улучи, истински терминатор… Тя го търпи цял живот, защото е наясно, че той няма да се промени и изобщо разводът няма да го направи благоверен на която и да е друга жена… По едно време, след грандиозен конфликт между тях, Ачо обещал да не кръшка повече, защото Росито не на шега му заявила, че този път раздялата не му мърда… И така, нещата се поизгладили… докато преди месец той се върнал от летния си бизнес по морето за един ден и половина. В късния неделен следобед се сбогувал и хванал пътя за автогарата, понеже колата му била на ремонт … И Росито, както си седяла сама до чашката с кафе, дори била и малко нажалена, дочула гласа на Ачо, който идвал от смартфона… Тя разбрала, че той е забравил да затвори линията от предишния им разговор и се заслушала… И какво си мислиш, че е чула, досещаш ли се?! Знам, че се досещаш, но не можеш да ми кажеш… Чуй, преди години, шефът на художниците, проф. Светлин Русев, светла му памет, беше казал, че хората от неговото съсловие са като кучетата - всичко разбират, но не могат да се изразяват … (смее се гръмко). Както и да е, чула е, каквото е чула, а пък Ачо си остава Ачо, но когато любовницата му започнала да рие с нокти и копита по адрес на Росито, той някак си се дръпнал…

(Мобилният звъни, Анета отваря линията.)

ГЛАС НА БОРИС: Ането, как си, дойде ми нещо на ум…

АНЕТА: Добре съм, грубиян такъв, говорим си с кучето…

ГЛАС НА БОРИС (с чувство за хумор): Хубаво, даже прекрасно, защото тези ваши упражнения ще дадат резултат един ден…

АНЕТА: За какво се сети?

ГЛАС НА БОРИС: Сетих се, че едно време баба ми Евдокия правеше чуден меденик! Ще купя горски мед от панаира, за да направиш една широка тава от тази вкусотия, какво ще кажеш?

АНЕТА: Ами, хубаво, ще се опитам, трябва да потърся рецептата в интернет…

ГЛАС НА БОРИС: Добре, потърси я, докато купувам меда…

(Анета си налива питие и с чаша в ръка бавно обикаля стаята.)

АНЕТА: И така, Роми, да продължим… По очите ти разбирам, че  въпросът с голямата ми любов не ти дава мира… Право да ти кажа - и аз не знам. Всяка любов е различна от другата. Всяка любов е голяма и несравнима и смисъла да се появи в живота ти разбираш много по-късно… Данил например беше моето първо изпитание - жив образ на нарцисист, себелюбец, комплексар, амбициозен кариерист, който по-късно достигна до върховете на професията си - стана професор, ожени се за богата наследница, построи мраморни палати, в които живее днес… Питам се - ако сега го срещна на улицата - дали ще изгубя ума и дума, както в ония времена, когато посегнах на живота си, след като той в прав текст се отрече от мен… Не, няма. Аз дори не искам да го видя, за да го пратя по дяволите…

Днес си мисля за него с огромно разочарование и болка, може би Бог ми изпрати тази горчива първа любов, за да разбера не само , че тя не само никога не се забравя, а че много по-важно  е с какво ще я запомниш…

(Мобилният алармира припряно.)

АНЕТА (развълнувано): А, Кром! Днес ни е писано да се чуем повече от един път, изглежда, бурно ли е морето, как е?

ГЛАС НА КРОМ: Радвай се и ликувай, скъпа, утре е Видов ден и ти ще разбереш, че времето, което ние нарекохме раздяла, не е съществувало!

АНЕТА (озадачена): - В смисъл?!

ГЛАС НА КРОМ: Ти нали разбра, че аз в продължение на цели две години и повече не приех раздялата ни, усещах твоето присъствие навсякъде, най-вече в мислите си - разговарях с теб, ти беше с мен двадесет и четири часа в денонощието. Ти се появяваше на местата, на които сме били заедно, и властваше над сетивата ми така, както само ти можеш - без да употребяваш усилия, много нежно, дори само с един жест, с една усмивка… Аз те сънувах, аз те бленувах, аз страдах…

АНЕТА: Кром, на мен също не ми беше лесно да се отдалеча от нашето „вчера”, добре те разбирам… Знаеш, че те обичам и до днес, изпитвам силна носталгия по онези дни, които ни изпълваха с вдъхновение и дръзновение, с мечти и смели  желания, с надежда и  очаквания…

ГЛАС НА КРОМ: Както винаги, звучиш поетично… Преглътни двете години, скъпа, сякаш не са били! Ние с теб трябва да участваме в нашия филм до края и затова - нека преминем през моста между сериите отпреди,  към тези, които се задават…

АНЕТА: Имаме ли сценарий? (смее се)

ГЛАС НА КРОМ: Една част от него е готова и се включваме в сюжета още утре…

АНЕТА: Какво е предвидено за утре?

ГЛАС НА КРОМ:  Изненада…

АНЕТА: Нямам търпение да я чуя!

ГЛАС НА КРОМ: И аз на твое място бих трепнал, разбирам те…

АНЕТА: Пощади ме тогава, открехни мъничко прозорчето към видовия ден, нали разбираш - това е настоятелна молба!

ГЛАС НА КРОМ: … с удивителен знак накрая… Е, добре, така да бъде… Ами, купих ти пръстен…

АНЕТА: Пръстен?!

ГЛАС НА КРОМ: Радваш ли се?

АНЕТА: По-скоро ме обзе почуда…  Но от къде го измисли, как реши?

ГЛАС НА КРОМ: Искам утре, когато пристигна да се видим и като начало да започнем с плах флирт (смее се тихо)…Всъщност пръстенът, който купих за теб, е  специален…

АНЕТА (бавно се отпуска върху дивана): Останах без сили, почувствах се като прашинка във въздуха… В такъв случай става дума за това да ти подаря пръстен и аз, така ли? Ти от кой филм копира тази сцена?

ГЛАС НА КРОМ: Може би от някой, който не съм запомнил… Свободна си да направиш своя избор, защото аз вече осъзнах, че е наложително да се освободя от всеки предразсъдък, свързан с бъдещето, Анет, не искам да отлагам повече живота си с теб, разбрах го…

АНЕТА (шокирана, изправя се бавно): Ти си го направил?!

ГЛАС НА КРОМ: Направих го, времето съвсем се скъси…

АНЕТА (притеснена): Но, но… Кром, наистина ли ще се озовеш утре на онази борова алея, която разказва приказки?

КРОМ: Близо съм!

АНЕТА: Хм… Знаеш ли, всъщност аз отдавна съм там… под онези купести облаци на небесната мощ и до вятъра, който ни свири и до днес музиката на всички любовни истории по света… Знам, че думите звучат приповдигнато, но ако наистина отидеш там - от далеч ще чуеш песента на гълъби и нито звук от тъгата, която обладава дъждовете, за да се скрие в тях… Царува ангелско умиротворение, което е повлечено от странното бълбукане на времето… От една страна, се наслагват богатите наноси на опита… а от друга - потъваш в подкопаните брегове на останалия преброен живот… Жената е подвластна на усещането си за здраво рамо до нея, за стабилност и сигурност…Тя изглежда щастлива за дълго, подслонена под суха стряха и буен огън в камината… Но колко по-красива става с годините, когато я огрява една голяма и дълга любов… и нищо повече, както пее Никола ди Бари…

ГЛАС НА КРОМ: Натъжи ли се, или така ми се струва?

АНЕТА: Натъжавам се, когато се обърна назад и едновременно с това разбирам, че никога не е късно човек да хване друга посока, нова посока, ако тя води към същността на твоята главна мисия тук, на земята… да даваш любов…

(Прегръща нежно своята вярна булонка.) И това е УТРЕ - единственото време, което остава…

ГЛАС НА КРОМ: Утре?! Наистина ли каза „утре”?!

АНЕТА: (прави крачка напред) „Утре” ли казах?! Разбира се, че утре! Човек не трябва да преглъща думата, с която си дава надежда - на себе си и още някой, който е като параклис на душата му… а аз вече обещах и преди да тръгна към света на приказките, ще направя УТРЕ най-вкусния меденик на всички времена… за Борис!