РУПЧОСКА ИСТОРИЯ
По действителен случай
Тая история, дето съм почнал да ти казвам, е истинска от край до край, щото се случи пред очите ми. Тя захвана долу в полето, сетне се позастоя повечко в Рупчос, а накрая приключи нейде из Анадола, но за свършека й ще разбереш в една друга история…
В Ропката имаше кехаи и овчари, които нарочно спряха да ходят зимъс на Беломорието, щото по пътя вилнееха какви ли не айдуци и начесто се случваше да се върнат голи като пушка.
Че спряха да ходят - спряха, но отпървом всички се видяха в чудо. И как няма да се видят, когато подир зимата първата паша е чак на Гергьовден, а заплодиш ли овцете на Петковден, ги затваряш в кошарата през ноември. Че как се издържа повече от половин година на ясла? Ако пък билюкът ти е по-големичък, знаеш ли що сено и лиственица трябва да му натъкмиш? А имаш ли пари и снага да го сториш, масрафът ти е скочил до небето. И накрая се питаш каква е файдата от твоето овчаруване - никаква!
Добре че беше Пъньоолу от Павелско - на който му сечеше акъла и заради туй се бе позамогнал - та му намери колая. Какво направи той ли?
Дойдеше ли февруари, сваляше билюка долу в полето, гдето прекарваше до Гергьовден, подир което го връщаше на кошарата си на Алесе. И масрафът му излизаше, щото харчовете му не бяха и половината от хесапа на ясла. А освен това овцете му се прибираха толкоз охранени, че ти се искаше да са твои. И отгоре на всичко, на предой - който от памтивека се прави все на Костадиновден - даваха най-много мляко.
Додето другите овчари се уверят с очите си, че Пъньоолувият мурафет си струва, изтекоха три-четири зими, подир което се юрнаха да го следват. И макар че вървяха по стъпките, когато дояха млякото все той бе първенец на мандрата…
Зимата на 1850-а беше хептен люта, ала когато павелският кехая трябваше да тръгне към полето, види се, Бог се смили над него и за има-няма неделя време дебелият сняг се стопи и земята лъсна отдолу, а сетне, когато той замина, наново наваля метър сняг.
Билюците слизаха в полето и се връщаха нагоре по кираджийския път, който виеше покрай дефилето на Голяма ряка и сегиз-тогиз се качваше по-високо ту над единия, ту над другия бряг, когато имаше непристъпни скали. Единствено чобаните от Горен Рупчос незнайно защо минаваха на връщане през Бяла черква.
И тъй като билюкът не е хергеле (стадо коне) да иде до вечерта, до пасищата стигаше за три дни, като го спираха да нощува на манастирските ливади край Бачково и долу на Орта хан до Паша махале (Крумово, Пловдивско).
Сред Пъньоолувите овчари имаше един двайсет и четиригодишен момък на име Тодор, който беше хем работлив, хем и много напет, затуй и селските моми се извръщаха подире му, ала той бе дотолкоз свенлив, че не само не поглеждаше към тях, ами се изчервяваше като домат, когато го загледат.
Тъй се случи, че неделя, откакто свалиха билюка в полето, кехаята го проводи в близкото село да вземе газ за фенера. И той отиде и купи заръчаното, но като излезе от дюкяна, видя насреща си две момински сини очи и замаян от тяхната прямота и искреност, цял се потопи в бездънните кладенчета…
Подир няколко дни наново ги срещна.
- Аз съм Анка - каза чернокосата красавица и се усмихна. - А ти си Тодор, нали?
А нашенчето - сякаш онемяло - само поклати с глава, за да потвърди, и отмина от срам. Отмина, ала като я видя за трети път, сам не разбра как я заговори:
- Много си хубава, Анке!
- И ти, Тодоре.
Насетне се срещаха всеки Божи ден, много неща си казаха един-друг, даже си обещаха да се оженят, а в една топла априлска привечер се и загалиха на един харман…
Да, ама - макар обичта им да бе непресторена и чиста - меракът им отиде на вятъра. Ето какво стана, а ти му прави сметката в кого е вината или не им е било писано да се оженят.
Оставаха два-три дни преди да подберат билюка обратно, когато една вечер Пъньоолу, който отбираше от времето, каза на овчарите си:
- Ортаци, налага се да тръгнем нощес по първи петли, ако не искаме да ни млати градушка по пътя.
Речено-сторено. Всички се радваха, че по-рано ще се приберат, само Тодор беше угрижен - обеща на Анка да я вземе на тръгване, ала нито снощи, нито пък сега можеше да й каже.
Докато вървяха към Орта хан, реши да се върне да търси изгората си, след като приберат овцете, та се поуспокои и лицето му попросветна мъничко.
По обед Анка разбра, че билюкът е вдигнат и без много да му мисли, събра някакъв багаж и тръгна след галеника си, ама хвана грешен път. Наместо да хване шосето за Орта хан и надвечер да е с Тодор, тя пое по пътя за Бяла черква…
Че близо до Марково настигна билюци, настигна, ала не бяха от Павелско, а от горните села. И додето стадата се точеха нагоре към планината, тя седна на един камък и заплака. Как да не заплаче, горката, като либето ? я остави, а върнеше ли се на село, щяха да я смятат за грешница…
Както си плачеше - не щеш ли - до нея застана четирийсетгодишен овчар, по чиито дрехи се виждаше, че е българин мюсюлманин.
- Що плачеш, батьовото? - милозливо я попита той, а тя - както бе натъжена и обидена - му разказа чистосърдечно всичко от игла до конец, ала въобще не спомена за хармана.
- Не стига, че той ме заряза, ами и Господ, та се чудя от кой камък да се хвърля. - завърши накрая Анка.
- Как тъй ще се хвърляш? - ахна овчарят, сетне притури: - Вашият бог не дава! Никой бог не дава.
- Нищо грешно не съм сторила, а ме изостави…
- Бог никого те изоставя, людете го изоставят - каза мъдро овчарят. - Като му опрели ятаган на шията, моят прадядо се отрекъл от него, за да спаси кожата и да продължи рода си, но това е друго. Има ли някой да е опрял калъчката си в тебе? Няма, тогава за какво да го правиш?
- Ти си добър човек! - рече християнката и спря да плаче, подир което попита: - Как ти викат?
- Смаил - отвърна човекът.
Насетне от дума на дума, стана ясно, че е ерген, който не сколасал на млади години да се ожени, макар да имал и своя къща, и свой билюк.
- Щеш ли да се ожениш за мене? - съвсем тихо най-неочаквано я попита Смаил.
- Не знаеш името ми, а ме калесваш за жена? - не на шега се изненада Анка.
- Както и да ти викат, отдалеч се вижда колко си читава, затуй ми кажи искаш ли да споделиш софрата ми?
Макар клетницата да се чуди повече време дали да живее или не, накрая примирено отвърна:
- Да.
Насетне българомохамеданинът й помогна да се качи на мулето и подкара билюка си към Богутево, а на Бяла черква срещнаха неин земляк и пуснаха хабер на техните какво е станало.
Когато Пъньоолувите овце стъпиха в Павелско, Тодор начаса се върна обратно да дири галеницата си, ала вече бе много късно - разбра, че е пристанала на друг…
Както се и очакваше, в село се върна предаден и сломен. Сетне - без да е прежалил първата си севда - се ожени за едно местно момиче, което най-напред го погледна…
В същото време бившата му гальовница - макар и християнка - бе посрещната в Богутево все едно не тя, а султанска щерка става тукашна снаха. Как да не я посрещнат, като българката блестеше повече от бакър алтъни…
Първата работа, дето сториха сетне със Смаила бе да идат при ходжата, който й смени името и я стори мюсюлманка, което тя изживя хептен болезнено, макар че до края на дните й никой не разбра каква рана й се отвори…
През януари идната година Фатма роди красиво момченце, и макар мъжът й да каза:
- Седмаче е - тя знаеше, че не е прав…
Нарекоха го Тахир (чист, достоен), въпреки че когато отпървом й стана ясно, че е трудна, се запита какво ли християнско име ще носи…
След година-две роди и друго отроче - Мустафа, а накрая се пръкна и Сафие, и двамата лика-прилика с Смаил. Колко се радва завалията, що черпни стори за тях, но - не щеш ли - седем-осем години подир това се залежа и си отиде, ненавършил петдесет…
Смаиловите роднини бяха измрели до един през годините, а Фатма нямаше и трийсет, как ли щеше да я кара нататък с три дребни дечица на ръце, един Аллах знаеше…
Види се, че и той й помогна мъничко, щото Адем Мусев от Хвойна, който бе бездетен, макар и женил се два пъти, скоро подир това дойде да я иска за жена и тя - какво да прави горката - премести при него, дето не само че не криеше християнското си име, а начесто пращаше и пари за свещи в местния храм.
Сигурно се питаш защо ли мъжът й е търпял тая работа? Че как да не търпи, като една камара българи му бяха рода…
Дядото на Адем беше първи братовчед на Янаки Чолака и на Будю Арнаутина, които туриха началото на родовете Будеви, Арнаудови, Чолакови, Томови. Затуй и на сватбата на Тахир, братовчедите му бяха измежду най-личните гости. Но преди да разправя за сватбата, да ти кажа две думи за Хвойна, която всички смятат за младо село, защото уж била зачената на днешното си място през 1750-а.
Да, ама туй не е вярно! Нейните корени са барем от 1515/16-а (1), когато под името Фойне - черно на бяло е записано в османските тефтери - че селото е платило не знам колко си акчета данък на Селим I.
По време на сватбата Хвойна броеше малко над 500 души, от които правоверните бяха едва стотина, но къщите им бяха в най-хубавата част на селото, дето на най-личното място издигнаха голяма джамия с високо дървено минаре, откъдето имаминът тъй силно викаше, че се чуваше на-среща в Павелско. Пред джамията имаше хубаво спретнато мегданче, където иноверците се събираха подир празния петъчен намаз на раздумка и пазар. На него беше и женитбата на Тахир.
А сега да ти кажа за тая прословута сватба, дето всички люде чакаха с нетърпение, тъй като Адем беше бая богат. Чакането се оправда, защото тя бе за чудо и приказ. И как няма да е, като имаше царски салтанати, ядене и пиене на корем и какви ли не други прищевки и табиети.
Още като заслизаха откъм Бяла черква, Тодор и двайсет и петгодишният му първороден син Петър - ходили за нещо си във Филибе, чуха зурните и даулите от Хвойна. И когато стигнаха първите къщи в селото, момъкът, който задиряше някаква тукашна мома, рече:
- Да минем да погледнем хорото, а? - надявайки се да я види там.
- Че да минем, що да не минем - съгласи се на минутата Тодор, който дотогава не бе разбрал, че Анка се е оженила в Хвойна, макар да бе подочул, че Адем е довел някаква си вдовица от Богутево.
И наместо по черковния сокак, двамата свърнаха по другия, дето водеше до джамията. Ала по-добре да не бяха свърнали…
Още като я видя, начаса си спомни как я любеше на хармана, а сетне когато Анка погледна към него, той отмести поглед към Тахир и неговата кадъната, които играеха най-отпред на хорото. „Все едно гледам себе си”, рече си Тодор и осъзнал какво е станало, усети остра болка в гърдите, сетне се свлече на земята, без синът му да разбере…
А младоженецът - какъвто беше адамлия - веднага пусна булката и му се притече на помощ.
- Какво ти стана, чичо? - попита той, сетне някой подаде вода, та наплиска непознатия българин, който след малко отвори очи.
- Прости ми, сине! - продума тихо посъвзелият се Тодор, като гледаше право в очите на Тахир.
- Тук съм, тате - намеси се и Петър, връстник на младоженеца - мислейки си, че той се е объркал.
- Братя сте… - успя да каже бащата и главата му клюмна, а на десетина крачки встрани от тях сълзите на Фатма течаха като из ведро…
—————–
(1) Ковачев, Р. Новопостъпили османотурски описи като извор за селищната система, населението и административното деление на Родопите (втората половина на XV - началото на XVI в.). Сп. „Родопика”, кн. 1, 1999, с.149-174.
