РЪЖЕНАТА НИВА
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж…
Робърт Бърнс
Сигурно си чувал, че по време на робията в Панагюрище живееха бая богати люде, но хаджи Филип беше от малкото панагюрци, дето още на млади години ходи до Божи гроб и стана рано-рано хаджия. Че бе вярващ - дума да няма, щото когато захванаха да вдигат „Свети Георги” през 1856-а, даде маса жълтици. Ама той си беше и адамлия челяк, поискаш ли му нещо, винаги се притичваше на помощ - я акъл ще ти даде, я пари или пък нещо друго, затуй вкупом му викаха галено хаджи Фико.
Казвам всичко туй, щото тая случка, дето се каня да разкажа, стана на една негова нива, засята тогава с ръж.
В тая авелзаманска история няма да стане дума за Бенковски, Волов и други баш храбреци от 1876-а, а за най-обикновени люде, които днес се помнят само от близките им роднини…
Как започна всичко?
Беше 30 април, когато при дядо Луко дойде едно роднинско дете, нарочно пратено да му каже, че синът му Ганчо - както и много други - са станали зян на Маньово бърдо и, както вървят работите, скоро ордите на Афус паша ще влязат в града.
- Затуй заръчаха да бягате към Лисец - завърши то и се юрна да стигне своите, които го чакаха в сокака.
Дядо Луко - стар и болнав седемдесетгодишен старец, който лежеше все на миндера, откак си отиде жена му Нона - викна снаха си и тихо захортува:
- Бено, ще ти кажа нещо много лошо… - подир което спря нарочно, сетне въздъхна издълбоко и тъжно притури: - Ганчо вече… го няма…
Сълзите на невестата му се юрнаха тозчас и тя от-вори уста да ревне, но старият вдигна ръка.
- Чакай, не го оплаквай сега, ами вземи децата и бягайте към Лисец, но още не им казвай - рече той. - А аз оставам тук.
- Ама… - промълви снахата.
- Сложи им нещо за ядене и тръгвайте, че Афус паша е тръгнал към града. И тогава…
Жената тръгна да си върви, но я спря гласът на свекър й:
- Брееей, за малко да забравя! - и шепнешком й довери: - Вчера изкопах една дупка под бъчвата с вино и скрих в нея цялото ни имане.
Бена го загледа учудено, затуй старецът поясни:
- Ако турците запалят къщата, виното ще угаси пожара в избата и златото ще остане непокътнато. И като се върнете, ще може да си вдигнете нова къща. А сега кажи на Луко да се качи при мене - заръча й той.
Жената се хвана за устата и макар отпървом да не повярва на чутото, побърза да излезе навън.
След малко в стаята влезе петнайсетгодишният му първороден внук, който носеше името му и рече:
- Викал си ме, дядо.
- Влез, дядовото - покани го той и му посочи да седне на миндера до него, сетне тури бледата си ръка на рамото му. - Поганците идат и трябва да се махате, затуй искам да ти кажа, че оттук нататък ти си мъжът в къщата, разбра ли?
- Разбрах, дядо.
- И ако се наложи, е редно да браниш сестрите си - изхортува болният старец, после отвори долапа и му подаде един малък нож с дървена кания.
- Скрий го в пояса и го вади само ако трябва - подир което прегърна внука си и го целуна по челото. - Айде, бягай да не ви сгащят турците.
Когато Луко излезе, старецът тихо захълца…
А в другата стая трийсет и осемгодишната Бена, завързала на рамото на всяко от другите си деца по торба със самун и чакаше баткото, на който бе турила сол и вода.
- Айде, дечица! - рече тя и взе в едната ръка бохча с дрехи, а в дясната - най-малкото дете, което нямаше и година, но бе гиздава като икона и затуй като проплака на хармана, не се и замислиха, а я кръстиха Куна.
Преди да залости портата, майката остави бохчата, премести детето в лявата ръка и с умиление погледна назад. Двеставековната къща се намираше баш срещу моста, който разделяше паланката на две махали - горна и долна. В нея живяха двайсет благати години с Ганчо, макар първите пет да нямаха деца, но Господ ги дари отпървом с Луко, който колкото повече растеше, главата му сечеше все повече, затуй и даскал Найден Попстоянов, а след него Нейчев и Бобеков, го хвалеха редовно. Подир Луко се пръкнаха близначките Мила и Рада, които бяха в трето отделение, а преди да се пръкне Куна, дойде и втория син - Койчо.
- Ееех! - отрони устата на Бена, когато отмести очи от къщата и се прекръсти, сетне взе бохчата и рече на децата: - Да побързаме, че турците идат.
И беше права, защото тъкмо бяха излезли извън Панагюрище и наближаваха мястото, дето през 1937-а вдигнаха магнитна станция, в града заехтяха турските мартини и винчестери, сред които чат-пат се чуваше някое шишане или стар тюфек на оцелели бунтовници, дошли да изведат домочадието си. Сред пукотевицата лумна първата къща, сподирена от сърцераздирателни женски и детски писъци…
Както бягаха сред върволицата уплашени люде, изведнъж Бена разбра, че тригодишният й син го няма при тях и се разтревожи.
- Тук ме чакайте, отивам за Ко…
- Аз ще намеря Койчо, а вие не спирайте, ще ви стигна! - прекъсна я Луко и недочакал одобрението й, запраши назад.
Лесно намери братчето си, което бе почервеняло от плач и като то го видя, незнайно защо заплака още по-силно.
- Недей да плачеш, няма да ти се карам - благо го успокои баткото и приклекна до него: - Качвай се!
Малкият се качи на гърба му и сключи ръце пред шията му, а големият го хвана за нозете и си плю на петите.
Не след дълго чуха ясен конски тропот, затуй и Луко обърна глава назад, макар и да бе сигурен, че са турци.
Бяха на стотина-двеста крачки зад тях. Десетина на брой - вдигнали прах до облаците - вече достигаха последните бегълци с готови щикове и ятагани.
И като почна едно клане… Околността се раздра от зловещи писъци и плач…
Едни от бежанците свърнаха към долния край на хаджи Фиковата ръжена нива, белким успеят да спасят кожите. Както винаги, нивата му бе отрупана с берекет - класовете бяха с толкоз натежали главици, все едно имаха врабчета отгоре си, а боят на ръжените стъбла над-хвърляше два аршина.
Макар че още не беше дошло харманено време, щом турците връхлетяха с конете си, овършаха начаса мястото. Когато някой джелатин настигнеше баба или дете, ги посичаше без да му мигне окото. Ако пък му се изпречеше мома или по-младичка невеста, скачаше на земята и първо й късаше гердана с пендарите, сетне я тръшкаше на земята и й вдигаше фустата…
Още когато касапите бяха на пътя, Луко побърза да скрие братчето си зад някакъв храст от другата страна на пътя и му каза да мълчи.
При все че беше далеч от случилото се, Бена чу ужасяващите писъци и спотаи децата си в горния край на ръженото море на хаджията, което бе към петдесет уврата.
След половин сахат откъм Панагюрище наново затопуркаха конски копита и не след дълго три конника минаха покрай ортаците си, казаха им нещо на турски и се закикотиха вкупом, сетне отминаха. Като препускаха оттам, дето беше Бена, един от тях я видя от коня си и го свърна към нея, а другите двама продължиха пътя си напред.
Щом видя, че поганецът препуска право към тях, майката се опита да бяга. Да, ама как се бяга с дребни деца от препускащ конник, който не ти мисли доброто, затуй онзи скоро ги изпревари и рипна от коня….
- Бягайте, мама! - каза Бена на близначките и те отпървом се зачудиха, подир което се разбягаха с рев нанякъде.
Чапкънинът даже не благоволи да погледне след тях, а закрачи с алчни очи към хубавата невеста, която притискаше към гърдите си няколкомесечното си още не проходило момиченце…
- Неееее! - извика колкото й глас държи майката и хукна накъдето й видят очите.
Ала скоро онзи я настигна и опита да й отскубне рожбата, ала жената се извъртя гърбом и развратникът не можа, но стори нещо друго - стовари Бена отзад по главата с пищова от силяха си…
Клетата женица - макар и зашеметена - успя да падне възнак, но сетне неволно разтвори ръце. Когато детето се търкулна встрани, насилникът видя златните й обички и ококори очи, подир което ги дръпна…
Куна хвана раздраните си ушички и се разпищя с всичка сила, а развратникът вдигна фустата на майка й и легна отгоре й…
Да, ама нямаше време да си свърши работата…
Не щеш ли, в тоя миг довтаса Луко, който дочу от пътя гласовете на своите - и с изваден нож се метна връз насилника и захвана да го ръга, додето онзи спря да мърда…
Сетне го отмести встрани и прегърна ревящото дете и изрече през сълзи:
- Само теб не можах да опазя, сестричке…
- Добре, че бе наблизо - свести се Бена и стана, сетне съдра кърпата на ленти и взе да превързва Куна, но се сепна разтревожена. - А Койчо къде е?
Още не беше попитала и той разгърна ръжените завеси до тях и подаде главица.
- Тук съм, мамо… - рече малкият и побърза да се хвърли в прегръдката й.
- И близначките трябва да са тъдява… - рече Бена и големият й син веднага тръгна да ги дири.
Позабави се, че бяха отишли далеч, но скоро ги доведе. И тогава Бена - обгърнала децата - не можа да се сдържи и заплака от радост…
- Мамини мили!
Подир което бегълците изчакаха да се постъмни и поеха към Лисец, като минаваха по странични пътеки и чуеха ли турска реч, се криеха, сетне продължаваха. Късно през нощта, когато стигнаха върха, там имаше и много люде, които бяха вперили поглед в ниското, дето Панагюрище бе обгърнато в пламъци…
Цяла неделя горя…
Хиляди очи бяха вперени в него денем и нощем, реки от сълзи потекоха натам, ала не можеха да угасят тая огнена хала, която погълна всички къщи до една…
Когато неделята се изтърколи съвсем, дойдоха хора да кажат, че кръвопийците са се махнали и може да се върнат в Панагюрище. И хората тръгнаха да се прибират, отпървом плахо, но нататък и по-смело. Ала къде да се приберат, когато там не остана камък върху камък…
Ако мостът на Луда Яна не бе останал невредим, Бена и децата никога нямаше да разберат къде е била къщата им.
Когато взеха да разчистват, намериха дядо Луко, а с големия му нож в ребрата, встрани от него лежеше някакъв турчин, и двамата полуовъглени.
След като го погребаха, потърсиха имането му и, както го бе казал приживе, го намериха непокътнато. С него вдигнаха голяма къща и заживяха благато, защото се явиха русите, а десетина-петнайсет години по-сетне - и дузина внучета, които Бена гледаше с небивала радост, додето един априлски ден на 1919-а не отиде горе при Ганчо…
Луко, който насетне завърши в странство, винаги когато си спомнеше за преживяното в хаджи Фиковия имот, все викаше: „Господи, защо в ръжените ниви на белите държави се случват най-възвишени неща, а на поробените - само смърт и ужасии…”
Куна пък до последния си ден през 1955-а беше с цепнати уши, но никой никога не я чу да се оплаква, а правнучката й - родила се подир това - още се чуди за какво и днес има люде, които на ден пладнина грабят и насилват бетер турци…
