Румен Стоянов

Много са нещата, с които българите следва да се гордеем, а не го вършим. Тоя пропуск, никак случаен, а напротив, тровещ плод на вековни целенасочени противобългарски внушения и на управленско невежество, нехайство, граничещи с волно или неволно предателство, обяснява прекалено слабото национално самочувствие.

Твърдението ще онагледя с отечественото преводачество.

Българската преводаческа школа е между най-старите в света. Факт още по-впечатляващ, ако припомня, че броят на езиците бива изчисляван с хиляди: към 7 000 са живите, пък заедно с мъртвите и наречията 40 000.

А ние не само забравяме (впрочем забравяш онова, което знаеш, а обществото даже не го знае) какво предно място заема тя, камо ли да го използваме за по-високо себеуважение, ала изпускаме и друго нещо много важно: прехвърлячеството ни, отдавна влязло в своето второ хилядолетие, започва не с какво да е, а с Библията. Или: Светото Писание е първоосновата, връз която градим нашето словопреносно изкуство. Или: никак произволно то начева тъкмо с Божието Слово.

Защото някой е мъдро казал: случайността е изява на необходимостта. Понеже отминаваме лекоумно онова преизумително събитие, не се питаме защо, защо преводачеството ни тръгва с Писанието? Нима този е най-естественият първотласък за национални тълмачества? Мигар инородни словопрехвърлячества сторват и те същата първа крачка?

Нека вмислим: колко други преводачества могат се похвали с библейска първа стъпка? Кои са те? Къде ги? Комай ще да сме единствени: преди славното за нас лето Господне 855-о кой народ ни е изпреварил в това поприще: преводаческият му прощъпулник да е  Библията?

Самси Избавителят Христос гради Божията Църква чрез Словото. По начин, който напомня примера неповторим и непостижим, българското преводачество изхожда от Словото. Кирил и Методий преди да станат наши първоучители, първописатели, първи наши православни химнописци, са ни първопреводачи.

Българското преводачество има за първоначален, основополагащ тласък Свещеното Писание и в тоя смисъл дълговековната ни умятност да пренасяме словоизкази от реч в реч е свещена: положена е с Библията.

Изначалното предназначение на преводаческия ни устрем е да разпространяваме Православната Вяра. Нещо повече: онова дивно и чутовно първопреводачество е зародиш на книжовността ни, та с пълно право и синовна благодарност трябва да заявяваме и во веки веков повтаряме благоговейно: българското преводачество и българската книжовност тръгват от Свещеното Писание, сиреч тяхната поява, непоклатимата им първосданност и последвал градеж свещени, православни са.

Това не бива никога да забравяме, особено в настоящите, временни времена, преизобилстващи с всевъзможни мръснотийщини, включително из книги.

Тази наша непреходна даденост, заложеност - свещеност - трябва да е пътеводна звезда на преводачи, поети, писатели, учители, общественици в небивалите по сатанистки уловки съблазни дни и нощи.

Всеки четящ и пишещ трябва, боравейки с говора ни омаен, пребогат с възможности, да си повтаря, често или рядко, според собствената потребност: бидейки двуединна, преводаческа и първообразна, българската книжовност е свещена, в своята най-дълбока и най-съкровена - Кирило-Методиева - същност, в живеца си, е свещена, ибо извира от Светото Писание, то е пречистият и несекващ боговдъхновен излак на писмеността ни.

Оная свещена първосданност задължава нас, днешните й потомци, да си задаваме въпроса: аз, говорещ-четящ-пишещ, съм ли поне от малко малко достоен за първосвещеността на родната ми книжневност. Тя е сладка тегоба, задължаваща ни личностно и обществено.

Първата от нашите две писменост, глаголицата, започва с буквата а, именувана аз. И начертанието й представлява Кръстния знак: +, знакът на Богочовека. Нима св. св. Кирил и Методий произволно са избрали Кръста Господен за първо изображение в от тях по внушение Господне сътворявана писменост, чиято боговдъхновена цел е да сее Вярата?

Мигар те драснали са ей така, как годе, първопроходната ни буква в безценните, душеспасителни писмена?

Щом тя е създадена по благодат свише, тоя обуквен кръст е съзнателно избран, сиреч от Небето посочен, да оглави - а по тоя начин и уякчи - свещеността на българските писмена: тях ги води през хилядолетията не кое да е, а Светият Кръст, Православният.

Безбожник или друговерец, в първописаното аз, което и ти неизбежимо употребяваш, стои завинаги Кръстът.