Встъпление за творческото писане

Атанас Звездинов

Млади приятелю, от малък и аз като тебе исках да стана писател. Усещах, че написаното в книгите ме привлича с някаква магическа сила. И постепенно покрай четенето, естествено четях най-много приказки, започнах да се опитвам да пиша. Да съчинявам разни истории. После опитах със стихове. Стихотворенията ме привличаха със своята краткост, музикалност и образност. Обикнах поетите. И избрах да тръгна по техния път. Затова, когато и ти почувстваш тази необходимост, първо се попитай дали и доколко цениш и обичаш онова, което са направили пишещите преди тебе. Ако се прекланяш пред него, само тогава можеш да тръгнеш по този път. Защото той е благодатен, но труден и не бива да се изоставя по средата. Но за това ще говорим после. Сега нека започнем, както е редно, от самото начало. Усещането, че искаш да правиш нещо не означава, че можеш да го правиш. За всяко успешно начинание се изисква подготовка. Старателна и съзнателна подготовка. Казват, че дарбата, талантът е най-важното. Така е, но не съвсем. Много надарени, талантливи хора са започвали да пишат, началото им е било успешно, но после са поели по друг път и са станали полезни другаде. Така че първо трябва да знаеш какво най-много искаш да станеш и готов ли си да следваш неотклонно избрания път. С всичките препятствия по него. Естествено, не можеш да знаеш това от самото начало. Затова трябва да се вслушаш във вътрешния си глас. Да чуеш онова, което ти идва отвътре. Ако е достатъчно силно, ще те увлече след себе си. Всъщност какво е дарбата?  Тя е вродената ти възможност в определена област по-лесно и по-успешно и непременно оригинално, да направиш това, което искаш. За нея или за него - таланта са изписани стотици страници. Най-големите световни писатели са разсъждавали върху него. Всеки се е изказал различно, но всички са съгласни с едно - че без него творчеството е невъзможно. И с още нещо, че талантът подлежи на развитие и трябва целенасочено да се развива. Писателят борави с думите. Владее ги. Думите са нещо много важно. Без тях няма мисъл. А какво е писането, освен споделени мисли и чувства. Затова - учи думи. Питай, разпитвай какво означава и познатата и непознатата дума. Търси ги навсякъде, вслушвай се в тях. Те имат освен определено значение и свои скрити хубости, своя музика. В различни съчетания и моменти думата може да има различно значение и звучене. Научи се да го различаваш. Както художникът смесва боите в палитрата си, за да намери цветът, който му трябва, така и писателят търси в съзнанието си най-подходящата дума. И така, малко по малко постепенно се ражда Книгата. А Книгата е велико нещо. Тя е, която е опазила националната ни памет, съхранила е изворите на родолюбието ни, създала е традиции на преклонение. И нищо, че аудиовизията, телевизорът и компютърът отчасти намалиха интереса към четенето. Това е временно. Защото жаждата, потребността от четене освен че е същностна черта на българина, е естествена за човека. Книгата е свободният, личностният избор на самовъзпитанието. Тя е най-демократичното средство за въздействие върху личността, защото съдържа примерите за неволното подра- жание на образи, характери и герои, възприемани съвсем доброволно. Дори с пристрастие и любов. Четящият малък човек е бъдещият четящ гражданин. Възприетите в детството добродетели са в основата на бъдещите личностни качества. И никъде няма събрано толкова Добро, колкото в Книгата. Словото е човешката същност. Защото първо - словото е мисъл. Знае се, че няма мислене без думи, без език. Затова словото е в основата на всички човешки идеи. На стремежа към съвършенство. Словото е човешката взаимност. Чрез него обменяме не само информация, но и чувства. То споява мислите и чувствата ни в органична сплав, наречена личност, чрез която взаимно си влияем, обогатяваме и усъвършенстваме.

То е в основата на обичта към човечеството, към отечеството. Нали словото сътворява образите, които правят трайни емоционалните състояния. Художествените внушения на литературата са немислими без него. Словото ни запознава с героите и характерите, на които подражаваме и от които се учим, за да станем граждани. Словото е човешката памет. Писменото слово е пренесло през хилядолетията и идеи и образи и опит. Дали записано върху глинени плочки, върху кожен пергамент или хартия, то е довело до нас достиженията на най-високите, на най-светлите умове, за да зареждат и вдъхновяват нови поколения за ново творчество. Ето защо е толкова възвишено и отговорно да бъдеш писател. Но аз май се увлякох. Говорехме за писането, а възхвалявам четенето. Но то е защото двете са неделими. Корените на успешното писане винаги са в качественото четене. Подбирай какво да четеш. Чети най-доброто. Вглеждай се в писателското майсторство и се опитвай да го придобиеш. Само така ще можеш да си създадеш и литературен вкус. Ако те интересува какъв е моят, - допускам присъствието в литературата, пък и в изкуството въобще, на страшното, грозното, на изкривеното, дори да е модерно, само ако то не застрашава човешкото в човека, хуманизма. Всичките тези страшилища, които те заобикалят днес, главно от екрана, пък и от някои книги, деформират представата за красотата и едва ли не те карат да забравиш за нея. Безкрайните им битки, които внушават и насърчават само агресия, отклоняват възвишените мисли или не ги допускат въобще. Напоследък се злоупотребява и с развлекателното, и с многобройните игри. Не може всичко да бъде шоу. Има си място и за него, но същественото в изкуството е да поражда размисли за човешката същност, за истинските житейски проблеми А как да разсъждаваш, ако само се забавляваш. Струва си и ти да помислиш върху това. И ето, когато „строителният материал”, в случая думите, е налице, когато притежаваш и талант, изглежда, че можеш да се впуснеш в приключението писане. Но съвсем не е така. Необходимо е да те осени Вдъхновението, то да разпали Въображението, да привлечеш като най-добър помощник Наблюдението, и чак тогава можеш да се надяваш, че сътвореното ще е живо. Възпитавай наблюдението си. То ще ти даде и темите. Темите могат да бъдат всякакви. Но ако те вдъхнови значима и възвишена тема, това ще е върхът. Чувал си израза „на крилете на вдъхновението” нали? То е такова необяснимо, особено приповдигнато състояние, по времето на което успешно изливаш творческата си енергия и творбата се ражда. Необяснимо е, но е задължително да го има, за да предадеш въздействено чувствата и мислите си на другия. Равнодушието е чуждо на таланта, на творчеството. То е отрицание на вдъхновението. И обратното - вдъхновението е негово отрицание. Затова равнодушният не може да бъде писател. Писателят съпреживява със своите герои и затова живее много животи. А поетът, без да живее в облаците, в по-голямата част от живота си се носи на крилете на вдъхновението. (Поне така би трябвало да бъде) Твори само когато Вдъхновението е дошло. Или намери начин да го извикаш. Един от начините е да четеш, да слушаш или гледаш творбите на големите майстори. Другият задължителен твой помощник Въображението трябва да те съпът ства навсякъде и по всяко време. Още когато наблюдаваш, когато ти хрумва „хрумката”, онова което замисляш да сътвориш, та чак докато го завършиш. Някои казват, че въображение и фантазия е едно и също, но фантазията и фантазирането по-скоро се свързва с нещо отвлечено, докато въображението се гради върху видяното, почувстваното, усвоеното. То свързва конкретни неща по особен начин в художествени образи. А какво е изкуството и литературата, ако не е мислене в образи! И точно тук ми се иска да ти обърна внимание върху Наблюдението. Изключително важно е да наблюдаваш, да развиваш  своята наблюдателност. Защото тя трупа материалите за въображението, а оттам - за художествените образи.

Важен резултат от всичко по-горе е художественото обобщение, онова което искаш да внушиш със своето писане. Ако го няма, не си постигнал целта си. Не е нужно то да се натрапва, да е пряко. Колкото е по-дълбоко, толкова е по-силно и въздействащо. Извини ме, ако ти звуча назидателно. Съвсем не искам да те поучавам, а да споделя с тебе онова, което съм почувствал и премислил. И още нещо: Естествено е, докато твориш или наскоро след като си написал нещо, да мислиш, че е „най”. Но недей да си вярваш трайно. Съмнявай се. Сравнявай. Съмнението е белегът на истинският творец. Но не съмнението, което те прави пасивен и те демобилизира, а онова, което те кара да търсиш, да работиш. Ето какво бих ти казал в заключение: Творческият труд, творчеството, в това число и писателството е преди всичко любов - радост и мъка, чувство, невъзможност да не изразиш това, което бушува в тебе. И нали лиризъм означава прочувственост, задушевност, мекота, нежност и лирика често се отъждествява с поезия. Лиричното възприемане на света е сякаш най-човешкото, най-естественото реагиране на действителността. Особено за поета. И когато говорим за „творчески търсения”, аз разбирам раждането на поезията от подсъзнателно натрупаното и узрялото, а не търсенето ?. Спонтанното отключване на чувства и мисли в удовлетворяването на този глад за познание, глад за истини. Това е лиричното начало. И бих добавил: от схващането ми, че поезията е естествено присъща на живота, аз съм за възхвалата на естественото, здравото, жизненото, на простото в неговата съвършена простота. Не приемам съчиняването, „правенето” на поезия с литературни хитрини, с изкуствено „новаторство”, защото мисля, че такава поезия е самоцелна и не служи на живота. Вълнува ме пастелното преливане на форми и багри, свежестта на възприятията, от която се гради хармонията. И ако се опитам да го дешифрирам: това е удивлението от целесъобразността на живота и неистовият стремеж към хармонията в него. Поезията е болка - това значи сетивност. Поезията е дух - това значи движение напред и устойчивост. В този смисъл тя има неограничени възможности да буди чувства и размисли, да активизира. Тя има граници само дотолкова, доколкото да не престане да бъде поезия. А мисля всеки сам ще си отговори може ли тя да помогне на днешния човек в живота му и да го направи по-добър. Мисля, че поезията е позиция и то - активна жизнена позиция. На опазване вярата в доброто, в истината, в принци- па. Каквото и да става. През каквито и трудности да се минава. И тук, млади приятелю, трябва да поговорим за творческия характер. За ролята на Волята. Никакви ценности не можеш да опазиш, за нищо не можеш продължително да се бориш без характер. И да пречи на човека, той помага на поезията. За творчеството е необходима Воля. Постоянствай и когато ти е най-трудно. Търси най-точната дума, най-верния изказ, докато не се получи това, което наистина искаш да кажеш. И помни, че е нужно да си го казал само ти. Ще трябва да приемеш и това, че другите мислят писателя и най-вече поета за чудак. Не че не е. Той наистина е такъв. Но защото живее видимо като всички останали, а в същото време витае из създаваните от него светове. И това е прекрасно…

Споделих тези си мисли с будните читатели на списание „Аз съм българче” в книгата си „Чувани, нечувани приказки римувани” през 2015 година. Но те са още по-уместни сега - за тебе и всички млади творци, участници в конкурсите „Заедно в 21 век”, „Зелената планета” и „Куба - далечна и близка” на Фондация „Устойчиво развитие за България”, защото тръгвате по пътя на творчеството.

Млади приятелю, пиши! Опитвай! Пиши! Да знаеш как ти се радвам!

Как ти се радвам!

Твой: Атанас Звездинов

април 2015 г., август 2022 г.