ИМА НИ
ИМА НИ
На съпругата ми!
През скованите стави и кости,
през артрита и бавния ход,
старостта ни коварно залоства
младостта в отшумял епизод.
И изпити изглеждат вината,
и налюбени всички жени.
Младостта - вече песен изпята
се подхилква така, отстрани.
Но остава ни още инатът.
И проклетият хъс за живот.
Мила, младите нека пресмятат
на годините бавния ход.
Те за нас нямат време и бързат.
Затова своя смях развържи!
Аз живеца си жилав развързвам.
Че ни има, на всички кажи!!!
ПОСОКА
На семейството ми!
Вървях напред - вода след дъжд по склона.
Вървях през пясък, тръни, и треви.
Завличах буци, камъни, и клони.
Вървях… когато нищо не върви.
Вървях напред, под бащиното рамо -
орленце под крилото на орел.
Вървях и сам. Понякога. Но само
по пътя, който вече бях поел.
Вървях напред с любимото момиче -
делфини във рубинено море,
в което сутрин слънцето съблича
лъчите си. И в него ги пере.
Вървях, когато чаках пред “Родилно”,
когато ги поведох към дома,
когато ги прегръщах мъжки, силно -
жена и син. Под къщната асма.
Вървях напред. Инерцията още
по стави и строшени колене
във дните и във рехавите нощи
проскърцва като тропот на коне.
Така си знам - пътеката една е.
Посоката е винаги напред.
В сина ми някой мене ще познае.
И значи всъщност… всичко е наред!
ВЛЮБЕН
Аз се връщам. И сякаш нощта
в миг започва със друг цвят да свети.
Други с тебе са всички неща,
живи с тебе са всички предмети.
И рисувам в ума си. На лист
и да искам, си знам, че не мога
да извая във погледа чист
тази истинска, женска тревога
със която ме чакаш в нощта,
подредила вечеря и маса,
без преструвки, без грам суета.
И онази щастлива гримаса,
щом на прага застана смълчан,
аз не мога на лист да извая.
И това че тъй често пиян
ме дочакваш - с онази омая,
дето кара най-мъжкото в мен
да забрави съвсем по човешки
за проблемите в трудния ден,
за минутите в кратки забежки.
Не. Не мога аз всичко това
да извая на лист, тъй пред мене.
Светла рамка след туй да скова
и да бъдеш пред мене и денем.
Не. Не мога. Но с туй се теша,
че не може и друг да го стори.
Как рисува се женска душа?
И мига, в който с мен заговориш?
Как рисуват се огън и страст,
светлината, в очите ти сбрана?
Не. Аз вечер се връщам у нас
след пиеса, пред други играна -
да се видя в очите ти пак
и да знам, че за тебе живея.
Всички други да казват по мрак:
- Той е влюбен. Прибра се при нея…
ОНЯ ВЕК
На съпругата ми!
Защо не сме отново ученици
във оня век - от митове скроен.
Отричан… И мечтан… И архаичен.
Век, в който младостта да е пред мен.
Три месеца да искам да ти кажа,
че ти, във ученическа манта,
си най-красивата в града ни. Даже
за мен си най-красивата в света!
Да видя как очите ти ме пият,
когато, плах, докосна те с ръка
във киното, където с тебе ние
мълчим като удавници в река.
А в нас да запулсира младостта ни.
През седмото небе да стори път,
когато с мен в квартирата останеш,
докато натегачите четат.
След пет целувки аз да те изпратя.
И цяла нощ да бъдеш в моя сън,
след който идва утрото, когато
за тебе ще изляза пак навън.
А днес - какво? Река във Интернета
от куп слова току ще потече.
Но друго е туптенето, което
усещам, щом държим се за ръце.
Не. Няма да сме вече ученици.
А оня век потъна в своя ров,
оплюван с комунизма си, отричан.
Но век, във който имаше любов.
ЛЯТНА МЪГЛА
На съпругата ми!
Мила, ставай, не се кахъри!
Краткотрайна е лете мъглата.
Ти кафе във джезвето свари!
Аз ще хвана две мрени в реката.
Знай, до обед ще хукнат лъчи -
щури, слънчеви зайчета бели.
Не гълчи ти мъглата! Мълчи!
Чуй, врабците дори са запели.
Остави страх и болки сега!
Пак е лято. Броиш ли кое е?
Половин век броим ги с брега,
а реката пенливо ни пее.
Тъй че, мила, не се кахъри!
Най е жегав денят след мъглата.
И е пълна със хора добри,
и с усмихнати хора земята…
ЗА ЖИТЕЙСКИТЕ ВИРАЖИ
На сина ми Ростимир!
Летях си все тъй остро по виражите -
съпруг и син, баща, ченге, поет.
Каквото и да искате да кажете -
през Март ударих скромни петдесет.
И не, че вече ставам за отписване.
Аз още имам сили за борби.
Но важно е, че щом на мене писне ми
/и този ден ще дойде може би/,
ще седна покрай всички аз със себе си,
на възрастните туй им се числи -
спокойно ще решавам дълги ребуси.
Ще знам, че съм в добри ръце, нали.
Че палавникът - оня, дето с прашката
и с вехтия любим велосипед
все падаше и ставаше юнашката,
в Април стъкми ги двадесет и пет.
Та още аз летя си по виражите.
Но знам, че ако дойде оня ден
и всички вие някак се откажете -
един млад мъж ще мисли и за мен.
ЗАВТАСА СИНЪТ НИ
На Ростимир и Дидка!
Завтаса синът ни да бъде жених!
Заудря ми тъпанът сякаш в сърцето.
И своята роля на свекър открих.
Я виж - в какъв мъж се превърна момчето.
На своята сватба играе до мен -
ръцете ни мъжки се сбират в хорото.
Завтаса синът ни за свой сватбен ден!
Проблясна сълза на жена ми в окото.
Ще имаме вече любима снаха.
След нея чевръсто се вие хорото.
Изтупайте тъпана днес от праха!
Надувай, гайдарю! Пред тях е животът.
Синът ни целува жена си пред мен.
Над тъпана ясно отеква „Горчиво!”
Завтаса момчето за свой сватбен ден.
И няма от нас в този ден по-щастливи.
ИЗПОВЕД НА ЕДИН ДЯДО
На моя внук Ники!
„Когато се роди момче
във къщата се лее вино…”
Слав Хр. Караславов
Когато се роди момче,
плачът му въздуха раздира
и този свят разбира, че
съдба човешка се бродира.
Когато се роди момче,
Балканът мигом се смалява
и бащината кръв тече
във вените с мощта на лава.
Когато се роди момче,
изчезва в майката момичето
и плачещото му гласче
я учи майка как обича.
Когато се роди момче,
младеят дядото и бабата.
Животът нов живот тъче -
в това е святата му работа.
Когато се роди момче,
на приказка домът прилича -
щастливо слънцето пече
и с лъч намига за сестриче.
ВЕРТИКАЛЕН КРЪСТОПЪТ
На Ники Дялков - младши!
Животът си реди парченца малки
във пъзела на бързото ни време.
И спуска ни по своята пързалка
със тъжен надпис “Само за големи”.
А ти, игриво, палаво човече,
през малкия си ръст и с малки крачки
започваш пътя - дълъг и далечен.
И сменяш с нови старите играчки.
Редиш по педя - стъпка подир стъпка.
И този свят пред тебе оживява.
Аз соча ти пътеката отъпкана,
но ти по своя път си продължаваш.
Откриваш със очите си големи
на възрастните пошлостите стари
и пак по своя детски път поемаш -
без удари под кръста и кошмари.
По него ще достигнеш друго време -
на внуците ни - бъдещата ера.
Върви, човече! Хич не ми и дреме
за моя свят - фалшив и начумерен!
Защото аз до болка се смалявам
и скърца ревматизмът му у мене.
А ти вървиш. Растеш. И подмладяваш
мечтата - някой нов свят да зачене.
Вървиш към Рим. Аз връщам се от Солун.
Света си яхнал - жизнен, неуморен.
И срещаме се - аз поел надолу,
а ти поел по пътя си нагоре.
НАЗДРАВИЦА
На сестра ми Мариана!
Наточи, братко, вино! От твоето.
Нарежи кат домашна сланина!
Ни лекарствата, нито алоето
имат смисъл, при теб щом намина.
Развържи, братко, бавно кесията,
дето пазим в сърцата си двама!
Да извадим от нея ония там -
песни, дето ги пееше мама.
Отпусни, братко, глас, та дуварите
да трептят до последния камък!
Както трепкаха, щом със другарите
татко жареше песните с пламък.
Остави, братко, тихо душите ни
през сълзи да засветят из мрака!
На мъжете са сухи очите, но
тя, сълзата, в сърцата ни чака.
Ако, братко, е свършило виното,
идвай! Аз ще налея ракия.
Да попеем за детство, за минало.
И за внуците, братко, да пием.
Да напсуваме мъжки хайдуците,
дето грабят народа с години!
Та децата ни, братко, и внуците
разпиляха в далечни чужбини.
Остарях. И форсира се времето.
И ми прави фалшиви гримаси!
Няма, брат, откъде да те взема, но…
пак ще пия, прегърнал сестра си!
ЧЕНГЕТАТА ОТ МОЯ ГРАД
На колегите ми от РУП Тополовград!
И в памет на колегите ми, които вече не са сред нас!
Във моя град работят куп ченгета -
приятели, колеги, моят син.
Те също като нас са - чатят в нета
след смяна. И се смеят - до един.
Редят се с нас и плащат също сметки.
Понякога са болни като нас.
По-младите със руси и с брюнетки
посядат на кафе, на сок и фас.
По-старите редят се в магазина.
Купуват хляб, цигари, кашкавал.
Нарязват зиме свинската сланина.
През Май тъкмят децата си за бал.
Понякога обаче са различни -
когато им се спусне позивна.
Тогава те забравят всичко лично -
деца, любими, майка и жена.
За тях почти не пишат в новините.
След акция не чуваме за тях.
Единствени във нощите жените им
очакват ги в тревога и във страх.
Във моя град работят куп ченгета -
във този и дори от оня свят.
Стъкмиха там една голяма чета.
И пак оттам за своя град не спят.
Те пак се смеят - Васко, Митко, Кольо.
И Пешовците. Ходжев. И Иван.
Разказва Илко вицове на воля.
А Лозьо в своя вестник пак е взрян.
Но чуят ли познатата сирена,
те всички в миг се връщат в моя град.
Във моя град ченгето е скроено
да бъде с нас. Дори от оня свят.