Стефка Тотева

Тъгата винаги е някак повече присъща на твърде чувствителните хора, на творческите личности, на артистичните сърца. Тя не е тяхна привилегия, тя просто им е присъща.

Привлече ме тази дума и като заглавие на поетична книга. Тъгата обикновено се живее в самота, както е в този стих на поета Марко Марков:

Сам със себе си… Само с тая
отесняла от стихове стая,

със стените и с масата ниска,
със стъклото, в него огън се плиска,

със саксията, със слънчогледа,
със свещта, със сълзата й бледа,

със смъртта си, единствено чиста
и със светлата съвест на листа.

И така стъпка по стъпка, лист след лист стигаме и до стихотворение, посветено на поета, на този, който живее с тъгата.

БЪЛГАРСКИ ПОЕТ

Той крачи, сякаш носи сноп:
задъхан, към земята сведен.
Богат на мъка е до гроб,
на радост винаги е беден.

Но вечно търси светлини
дори в най-тежката си рана.
А в стиховете му звъни
една верига - на Балкана.

Изключително точен, събран и елегичен образ на поета. Затова и неговата загуба е изразена така:

Всички вие, обзети от скръб
и от други чувства дълбоки
обърнете на мъката гръб,
избършете очите си мокри.

И се вслушайте в тези слова,
в тази груба, но точна мисъл:
не поета умря, а това,
което не е написал.

Темата за загубата е продължена и в стихотворението на Марко Марков „Улица Христо Банковски”, в памет на рано отишлия си поет.

Друга тема в стихосбирката „Тъга” е за театралното изкуство и за Негово Величество Артиста. Онзи, който нарушава монолога на тишината и живее чужд живот до смърт. Това е обобщен образ на твореца, поет или артист - това е щурчето и неговото златно сърце.

Вероятно е златно сърцето
на това черно щурче -
песента му прозвънва в полето
като школско звънче.

Тази песен възпява доброто
и към всички протяга ръце.
А е черно, горкото, защото
е със златно сърце.

Още една голяма тема - за хляба и за… морето, и за… небето. Поетичното чувство се докосва с нежност и признание за тях.

Морето и небето си приличат
единствено по хляба. На вълни
водите и житата гордо тичат,
подмамени от сини далнини.

Над тях безоблачният вятър дърпа
платно или забрадка в жаден ден.
И ляга хляб под кила и под сърпа
сребрист и златен. Винаги солен.

Морето е силен поетичен образ в стихосбирката „Тъга” на Марко Марков. И неповторима е метафората - от душата на художника, на поета винаги излиза една вълна.

В поетичната книга на Марко Марков „Тъга” ме привлича и формата - осмостишия, кратки , но силно въздействащи и наситени като израз и чувство. И сякаш имаш усещането, че си прочел един дълъг разказ, от който поетът е синтезирал и ти е поднесъл един кратък стих. Такава е и съдбата на поета, неговия образ, толкова успешно и запомнящо се обрисуван в този стих:

Щом лодката потрепне и самотно
до хоризонта се опре,
топи се като шепа сняг платното,
превръща се в море.

Така и с мене е, но сред браздите.
Стремя се с тях да меря ръст -
и с бяла риза крача към звездите,
и бавно се превръщам в пръст.

В тази поетична книга почти всеки стих ме кара да въздъхвам възхитено и да си казвам „ето - това е”. Любовта е докоснала сърцето, любовта е всичко, от нея тръгва и живота, и творчеството. Как го казва Марко Марков в стих:

Обичам те от столетия -
питай листата, снега, дъжда зелен,
засипващи с междуметия
пътя от теб към мен.

Обичам те, а не зная
защо без сълзи и слова
пред твоите устни ридая,
и после възпявам това.

Един поетичен жест и към любимата жена, към майката на децата му, но и към нейния празник 21 януари, денят, в който тя вярна на призванието си, помага на живота да се появи:

21 ЯНУАРИ

Снегът наивно, безутешно,
като проплакване без глас
вали сега над всичко грешно
или сгрешено вътре в нас.

В рояка от снежинки ситни,
поправящи ни мълчешком,
душите ни са беззащитни
като жена в родилен дом.

Поразително е стихотворението на Марко Марков, в което той се пита какво ли ще купи с парите този, на който той е платил за три рози за любимата жена, неговият призив е „не купувай, човече, с любовта ми омраза”.

В поетичната книга присъства и темата за пътя в самота, за съдбата на човека, тръгнал нанякъде, стихът е с конкретно посвещение - „За пътника”. На тъгата са посветени и няколко осмостишия, тъгата е не само заглавие на книгата, тя е и основният поетичен образ.

Живее моята тъга съвсем самотна в мен,
подобно богомолец тих в забравен и от бога храм.
Със страх за всичко и за всички нощ и ден
живее моята тъга съвсем самотна в мен.

Такъв, какъвто съм безбожник, кому ли да я дам,
от мрака щом съм разрушен, от светлината осквернен?
Живее моята тъга съвсем самотна в мен,
подобно богомолец тих в забравен и от бога храм.

В края на поетичната книга „Тъга” е поемата „Пролет в запустяло село”. Ето как завършва тя:

И под златната звездна лоза,
натежала от огън небесен,
затрептява онази сълза,
дето всички наричаме песен.

Не може да бъде казано по-добре, по-силно и по-истинско!

Накрая ще направя едно признание - много харесвам поезията на Марко Марков, възхищавам се от разноликия му талант и на поет, и на преводач, и на автор на кратки прозаични текстове. Избирам да пиша за поетичната му книга „Тъга”, защото тя контактува директно с мен в този момент, с моето светоусещане и настроение.

Така е сега, вярвам, че ще бъде винаги, защото тази поетична книга е силна, въздействаща, защото е изтръгната от най-дълбокото в душата на автора Марко Марков, това, което определя като израз и неговата тъга.

Тя е онова светло чувство, с което изпращаме наесен отлитащите птици, с надеждата и вярата, че ще ги срещнем пак напролет в тихите гнезда на сърцата си. И Марко Марков, и неговата „Тъга” са до мен и в мен, като „очакване, надежда, сбогуване и стон”.