Димитър Хаджитодоров

Раната не изглеждаше сериозна, но лекарите настояха подпоручик Вълчев да полежи в лазарета поне седмица. Четири-пет дни по-късно дойде на посещение дамски комитет от Уйвидек - Нови Сад. Вестта оживи войсковия състав и въпреки подмятанията, че ще ги навести компания бабички, леко ранените започнаха да се бръснат като за строеви преглед. След това помогнаха и на обездвижените си другари също да придобият по-приличен вид.

Противно на очакванията, в уречения час се появиха млади и хубави жени, които се усмихваха ободряващо, даряваха шоколади и покани за срещи след възстановяването. Една от тях, красива и добре облечена, спря до леглото на подпоручик Вълчев и каза на немски:

- Може ли да поседя при вас?

Беше неочаквано, но подпоручикът запази присъствие на духа, сякаш бе в окопите, когато хитлеристите започваха обстрел.

- Къде пострадахте? - запита посетителката.

- При атаката на отсрещния бряг на Драва, срещу укреплението на генерал Цимерман.

- Вие знаете името му? - озадачи се жената. - Разузнаването ви явно е добро…

- Познаваме се лично. Той ме обучаваше в Ниш през 1944 г., когато бях школник. Интелигентен човек, харесваше му да говорим на латински… Аз пък попрактикувах с него немския…

Лицето на жената придоби още по-изненадан вид.

- Учил съм двата езика в гимназията, - усмихна се подпоручик Вълчев. - Командващият ни имаше забележки спрямо войнските ми умения, но ме търпеше заради латинския…

- Как разбрахте, че той е срещу вас?

- Каза ми поручик Кокаланов, моят командир. Двамата се срещнаха в деня, когато ме раниха.

Изумлението на непознатата бе толкова голямо, че подпоручикът трябваше да направи някои пояснения.

- В началото на артилерийската престрелка моята хазайка Жужика дотича разплакана под снарядите и изкрещя, че детенцето й го няма. Да не ми дава Господ втори път да чуя подобен писък! Новина, по-лоша от загубата на близък другар! Знаем съвсем малко унгарски, но я разбрахме… Поручик Кокаланов извика: „Голям грях, господа!” и изскочи от окопа. Смъкна каската си и закрачи към Драва, съсредоточен като на парад. Бе вързал набързо единствено широка бяла превръзка на ръката си. Гледахме го, глътнали езици, а той се спусна на брега и издърпа скритата моторница. Прекоси реката прав и излезе срещу германците. Казал им, че иска да говори с генерала. Цимерман се зарадвал като видял стар познат и заявил, че по начина на стрелбата се досетил, че насреща му воюва негов възпитаник. Питал даже и за мен…

Непознатата слушаше с недоумение почти абсурдната сага.

- След това генералът станал сериозен и казал, че Кокаланов трябва да бъде арестуван като шпионин, съгласно устава. Командирът съобщил с две думи причината за внезапната визита. Без да говорят повече, Цимерман разпоредил огънят да се пренесе на два-три километра встрани от позицията ни. После изпратил дружески своя ученик до моторницата.

- Намериха ли детенцето?! - запита слушателката.

- Веднага хукнаха да го търсят, но се завърнаха безуспешно. Бойците клатеха глава и обсъждаха опасността малкият да попадне в минните полета. Жужика хълцаше полужива и виждахме само раменете й, които потръпваха. Тогава, на обратния път, поручик Кокаланов намери момченцето. Уплашено, то се свило при обстрела в купа сено и заспало. Командирът го вдигнал на ръце и го донесе в окопа. Жужика се хвърли с писък към него, грабна го и побягна назад, към тила. Докато очаквахме германците да започнат отново огъня срещу нас, Кокаланов, свит на две, се държеше за главата и шепнеше нещо…

- Не съм чувала по-интересен разказ през цялата война! - каза посетителката след минута мълчание.

- За разлика от цялата кървава мелница, това е нещо по-различно… Записах историята и ще я публикувам в подходящ момент.

- Вие сте писател?!

- Не съвсем, но вече ме издават в пресата.

- Значи, кореспондент?…

- Не! Кореспондентите стоят в тила и събират трохите от фронтовите истории! Някой от тях се похвалил, че подготвя книга за втората рота, сигурно от резерва, но не съм го виждал сред нас, в окопите. Само един мъжага, докато подреждаше материала си, успя да разбере къде ни причакват немците и да ни уведоми, но това бе много рядко изключение. И за него ще напиша…

Посетителката се извърна мълчаливо и излезе.

„Изглежда прекалих…” - помисли подпоручик Вълчев. - „Не съм разговарял нормално с жена повече от половин година…”

Той се отпусна на леглото и притвори очи. Няколко минути по-късно тя се завърна в стаята, следвана от медицинската сестра и ординарец. Войникът държеше в ръцете си изгладена униформата и лъснати ботушите на подпоручика.

- Разрешава ви се малък отпуск! - съобщи високо посетителката. - Каня ви на разходка в града!

Пред лазарета бе паркиран старомоден пакард. Жената седна уверено зад волана и включи двигателя. Преминаха дългата главна улица на селището и спряха край катедралата. Влязоха в полутъмната църква и водещата подвикна:

- Падре Бенжамен!

В полумрака се появи усмихнатото лице на възрастен свещеник. Расото му, пристегнато с бял шнур, подчертаваше добронамерения му израз. Той се поклони леко и покани с мълчалив жест жената към органа. Останал сам, подпоручик Вълчев се отпусна на една от молитвените пейки.

Миг по-късно го заля водопад от звуци. Високите тонове се издигаха тържествено в пустата катедрала и подпоручикът помисли, че чува гласа на Бога, сериозен и задълбочен, призоваващ към ясен ум и милосърдие. Навярно Светата Тройца така се обръща към закоравелите грешници, на които променяше съдбата…

Подпоручик Вълчев се изправи тихо и направи кръстен знак.

- Господи Иисусе Христе, Сине Божии, запази войниците, които командвам и ни преведи безбедно през изпитанията!… - прошепнаха устните му.

Морето от тонове витаеше около него. Строени като за парад, те изпълняваха величествена мелодия. Гласът на Бога окуражаваше вярващите, че ще бъде с тях през всички дни на живота им, до свършека на света…

Сякаш между земята и небето, подпоручик Вълчев дослуша прав финала на токатата. Усети приближаването й, когато тя спря пред него. Не виждаше лицето й в мрака, но бе сигурен, че се усмихва доброжелателно. На изхода, преди да отидат към колата, Вълчев взе ръката й и я целуна.

- Най-щастливият ден в цялата военна кампания! Гърдите ми са препълнени  невероятно със свеж въздух! Благодаря ви!

- Колко радостно би било да можехме да вечеряме в ресторант, да се смесим с обществото и да потанцуваме? - гласът й прозвуча мечтателно.

- Не е далеч и този момент. Вижда се краят на проклетата война! - отговори той уверено.

Седнаха мълчаливо в колата и тя, вместо да запали двигателя, наведе глава. Паузата бе съвсем кратка, но подпоручикът се почувства нащрек, като пред сигнал за тревога…

- Господин офицер, - каза великодушната благодетелка, - изглежда абсурдно, но не искате ли да се ожените за мен и да създадем прилично и щастливо семейство? Сигурна съм във вашите качества и вярвам на всяка дума, която чух. Аз съм свободна жена, притежавам достатъчно средства и ще устроим живота ни. Нищо няма да ни липсва! Ще издадем вашата книга и другите, които бихте написали… Ще помогна за разпространението! Познавам преводачи и книготърговци…

Настъпи тишина, в която подпоручик Вълчев внимателно подреждаше мислите си, искрени и грижовни, така както преценяваше обстановката пред атака, за да запази възможно най-добре своите войници.

- Вие сте прекрасна жена и животът с вас обезателно ще бъде щастлив! Но войната още не е свършила… Ако утре ме прострелят в поредната атака, ще си отида от този свят с позорната мисъл, че съм ви излъгал… А отговарям и за моите войници… Слава Богу, в частта загиналите са най-малко… Но имам да направя още нещо и в моята родина…

- Вярвате на новите й политици ли?!…

- Не, но вярвам в народа си! Каквито и лъжи да му поднесат, здравият български дух ще ги наделее, така както се е противопоставял цели пет века на османското робство…

Колата бавно запълзя към лазарета. Разделиха се мълчаливо, като хора, които са си казали всичко. Никога повече не се срещнаха.

Войната завърши няколко дни по-късно и подпоручик Вълчев дочака демобилизацията. Той издаде сборника с разкази „Боеве”, който бе посрещнат добре от четящата публика и от критиката. Завистливи колеги писатели, които се бяха домогнали до ръководни места в новите органи, го упрекнаха, че в книгата не е спазил линията на социалистическия реализъм. След кратък политически процес, запасният офицер Йордан Вълчев бе въдворен в лагера Куциян.