Елка Няголова

КЪСНО

…В мига, когато се учех да дишам,
а високото ме задъхваше;
Когато в бездната не виждах нищо,
а зад мене спореха влъхвите;
Когато остана ми само небето,
в окото му синьо се криех -
земята пък бе чернова за поетите,
а гумата триеше, триеше…
Когато бе някак тясно сред думите
и ние мълчахме и пърхахме;
Когато сред звуците им се изгубихме -
безследно. И непотърсени…
Когато наоколо маските падаха
и лъсна в руини Помпей;
Когато и ние бяхме подпалени,
докато невинно си пеехме…
Тогава
видяхме:
върви момичето
и стъпва умело по облаци,
върви през това Нищо и Всичко.
Душа. Ала някак особена…
Нозете й в рани. По устните - белег
от дълго прехапвана тайна.
Ала очите… В очите - небе,
без поза и без суета…
А всичкото друго вече е казано.
Видях я в съня си нощес:
разплете въжето на всички омрази
и почна Светото кръщение.
Не беше светица, ни малка вещица.
Любов беше. Грешна и праведна.
За нас бе понесла тъничка свещ.
Но бяхме
подпалили
храма…

ИЗГУБЕНА ПЕСЕН

В памет на моя побратим
Поета Ивайло Балабанов

Тази песен не ми разреши да заспя…
Горка песен сред сладостта на смокини.
Преди много години на два гласа я пяхме.
Днес гласът ми е сам сред тези ракити…

Обикаля наоколо песента недопята.
Оглушал е щурецът - оня светъл побратим…
И гласът ми го търси. Но светът необятен е.
И е пуст като призрак сред лозе обрано!

Черно грозде от двете страни на пътя -
букви в тайно писмо към граничния хълм…
Вляво - циганско конче с въже препънато.
Вдясно - бяла скала, раздробена от гръм.

Между тях и завоя на Арда съм аз -
също с късо въже от живота завързана.
Чакай, конче самотно, в този обеден час
ще се спра, та връвта ти да срежа набързо.

…Ти изцвили и с дива сила политаш
покрай бялата Арда и черното грозде.
Сто живота навярно след теб ще разпитвам:
свободата дали има люлка и гроб?!

А когато тракийската нощ отмалее
и потърси в съня си тази песен отново,
ще дочуе навярно как заедно пеят
бяла Арда и конче, и щурец във окови…

ТИХО

„Ночь, улица, фонарь, аптека…”
Ал. Блок

Треви със жълти бретони. Сресани.
Мъгла в джобовете. Дървета в размисъл.
Вселенски ъгъл. Прогледнал кестен.
Щурецът ням сезона все пази…

Дъждът пристъпва със стъпки бавни.
Пресича парка. Чете афишите.
Дали прочита във тях съдбата си -
не го попитах, не го попитах…

Светът облякъл е пуловер есенен.
Зад топъл шал дъха си крие.
Пчела във гамата на лятна песен
жужи над грозд и дълго вие се.

И ти си ням повторен щрих
на улица, фенер, аптека…
Ескиз сезонен. Кратък стих
в съня на Бога. И на човека.

ДРУГОТО НЕБЕ

И казваш, че горчиви са ни песните
и с тях замесена е цялата земя.
Защото все е есен, не е лесно
да пееш сладко от горчиво място.

Да пееш, щом се диплят диви облаци
в небето ти, заключено в гърдите;
щом болката отляво е особена
и час по час за слънцето те пита;

Щом оня сън за лястовица бяла
кълве деня ти, а татул покълва.
И черните, които силни бяха,
избягаха към оня залез първи…

Да пееш ли? Е, хайде, пей, да видим
татулът как разпръсква свойто семе,
а двама старци, като сърп превити,
останаха последните заселници

в безвремието българско и глухо.
От него бягат внуците безпътни.
Испански и английски сладко гукат,
но нашенското слово ги препъва.

…Стоят сега пред старците и светят
очите им без никаква причина…
Поемат те на Запад и на Север -
и там ще сричат песента горчива!

И ще боли небцето на небето…
Къде ли са безпаметните лястовици?
Дали все някога ще пеят тук, където
за Бялата в душите няма място?…

ЗВЪНАРЯТ

Защо ли в съня ми пак този звънар появи се?!
Видях му ръцете, те бяха с пера, не със пръсти.
Душата ми горе и тя като гълъб уцелен увисна,
невинна в греха си. А уж бе навреме кръстена!

Дали ще обичаш Звънаря или пък Високото,
е все едно, винаги чуваш - камбана прозвънва.
Изкачваш стълбището, то под нозете ти охка.
Нагоре, нагоре към облака! Няма ли свършване?!

Звънарят… Той също е мъж като всички наоколо,
но вместо с ръце - с криле, въжетата дърпа…
И свят му се вие тъй често, но не от Високото,
а от очите ми, взрени във него предълго…

Камбаните пеят, и плачат, и пулса ми мерят,
нозете ми, стъпили здраво, често отлепват.
И литвам със кулата заедно, с пръсти разперени
над хора, дървета и къщи. И всичко е лесно!

Звъни във душата! Къртикът под храма се спира.
А дивите гълъби литват - моите шафери мили!
Разнасят любов. Небето със тях триумфира!
И само звънарят притихнал е вече без сили…

Звънарят остава в звънарната - да утешава
камбаните, спрели за миг след любовния плен,
А аз си летя все така. А аз своя сън продължавам.
И мълнии вадя от коленете си разлюлени…

ТЕ

Те пристъпват сега - победени от Пътя и прашни,
с пъстри стикети - не по куфара, а по челата.
Утеши ги, родна трева! И кажи им: не е толкоз страшно
да се върнат през стръмната есен, да се върнат обратно…
Да се върнат със стъпка обхождаща и години, и гробища,
бял равнец покрай Пътя объркан съня им да омагьосва.
И да охка от болка земята под нозете смутени из двора,
да сълзи даже камък под лишей, от мравка докоснат.
А една керемида строшена, до зида поогънат паднала,
да укрива живата пита - дом запазен за диви пчели…
Да жужат в паметта, а до тях да ухае сеното в купата,
скрила страшната мисъл в годините: „Как много боли!”
Те прииждат сега все обратно, прииждат, прииждат…
И нозете ги носят сами, всяка стъпка тук помнят.
Те приличат на болни, дошли при здрави на свиждане,
а си мислят как да оправят протеклия покрив…
А когато вървяха нататък, си представяха второто раждане
и ушите запушваха с длани, щом дочуеха нашата песен,
зад гърба им с пълно гърло я пееше Родината-мащеха…
„Я, кажи ми…” - а Облачето все им носеше есен, есен!…
И сега Пътят е в тях - лъкатуши през слепи надежди,
и разказва библейската притча за блудния син…
Утеши ги, трева избуяла, когато над теб се навеждат,
прошепни им каквото си искаш…
Но да свършва със „Сине!”…

КРЪВОДАРЯВАНЕ

…И отново навивам ръкава и вени откривам.
И иглата пробива плътта ми. И кръводарявам…
Моя светла, горчива Родино, вече безкрила,
как да вдигна небето над лешояди презряни?!

И какво да засея, та вече да няма плевели?
А и как да поливам зърната, събрани от мравките?
Те години ги пазеха в свойте подземни галерии,
а пък днес ни спасяват от глад и дарение правят.

Тези жители дребни на планетата ни омагьосана
за Родина избрали са моето тъжно Отечество…
Те от белите кости до живите българи носят
оболени въпроси, завети, преглътнати речи…

Капки кръв по тръбичката… Премаляла ги гледам.
Виждам редом до мене народ - и стари, и млади.
И запретваме бели ръкави за оброка последен:
да венчаем мълком земята си.
Преди лешоядите.