Румен Стоянов

Отдавна, вече години много, възнамерявах да напиша долните редовце. И все не го сторвах. Обаче, ради възраст, няма за кога да го прехвърлям и най-подир ще изложа онова, което не вярвам, че наистина ще предприемем, ала поне да си помена болката, останалото лежи вън от моите нищожейни възможности, дори тъй, един да го прочете, ако се замисли, все ползица някаква ще има.

Та предлагам: да създадем общобългарско движение с наслов Език Наш Насущний, явно и целенасочено препращащо към православната Господня молитва с „хлеб наш насущний дажд нам днес”.

За горък срам, жал и позор нашата реч омайна, сладка е изоставена беззащитна и на самотек, затуй се нуждае от закрила. Нека вмислим: колко телевизионно време (съответно пари) бива отдавано за, примерно, кройката, дължината на поли, рокли, кои са водещите им цветове и прочие, да не говорим за великото изкуфство да си угаждаме на гърлото и червото, а колко - николко - отцеждаме за словесността ни. Сборуваме ли тевечасовете, с които за седмица, месец, година биват обучавани зрители, зрителки от всевъзможни полове и техните промеждутъчни разновидности как да се кипрят модно, a и ловко да въртят изкусителни ястия, пък: на езика не се обръща съвсем никакво вниманийце (абе от кумова срама, колкото да не е хич без хич), щръква смайващо съотношение, налагащо единствено възможната питанка: е ли случайно туй крещящо безразличие към съдбата на езика ни? Възможно ли е чак пък толкова продължително и тъй очевадно безхаберие? Туй натрапливо отношение припомня казаното: случайността е изява на необходимостта. Щом е тъй, а мигар не?, защо да се отделя дори най-мънзърко внимание към там някаква словесност? Единственият възможен отговор гласи: трябва да се втълпява обилно и неотстъпно, че съблазнителни бедра, блюда са къде-къдя по-важни, май отечествоспасяващи, а спрямо них езикът стои несъпоставимо по-низко, добре, ниско, да знаеш какви подправки са нужни за тюрлюгювеч явно превъзхожда любовта към словото. Ако туй крещящо, изобличаващо безразличие (разумявай безсрамие), провеждано, и то неотстъпно, с купища пари, не означава преднамерено, стръвно опростачване, що е?

Защо биват харчени милиони данъкоплатски левове за какво ли не, включая отявлени дивотии, скудоумия, а досежно езика не бива изразходвана дори стотинка? Нима вярваме, че това става ей така, непреднамерено, абе недоглеждане, пропуск в улисията, вече толкова ли сме изгубили съдбовен усет за българщина? Уви, не преувеличавам ни ей тонинко: ще узнаеш, че гражданин сритал бездомно коте, ибо добросъвестник снимал злодението, осведомителни, осмърдителни средства яко бият камбаната на справедливата възмута, пък на същото общество не му пука на дудука за родния език. От което следва, че той не заслужава дори внимание, оказвано към ситна твар четиринога. Неопровержим подход, изискващ да бъдат наложени спешни, действени мерки чрез Всенародно движение Език Наш Насущний (ЕНН). То ще има за неотстъпна задача да осъществява най-разнообразни, многобройни прояви, целящи да обосновават, будят, насърчават, развиват лично и дружно съзнание относно важността да опазваме от поамериканчване словесността ни, да възпрем или поне яко ограничим нейното хищно поангличанване. А то бива стръвно провеждано, защото език и мислене са неразделимо взаимообвързани, та някой някъде го знае отлично и настъпателно прилага, улесняван от нехайството и простотията ни.

Трябва да бъде учленено ръководно ядро на ЕНН, съставено от високоподготвени радетели, което да разработи програма за ясна, гъвкава и широкообхватна работа в осведомителни средства, творчески съюзи (писателските, СБЖ), университетски катедри, читалища, Институт за български език, Литературен институт, партии, фондации и др. Сред онова, което ЕНН може да направи, е призив да се гласува само за партии, подкрепящи такъв закон.

Един от първите и най-важни почини ще бъде събирането на подписи, необходими да бъде приет закон за българския език. До сега в Народното събрание са внесени проектозакона, обаче без никаква полза и въпросът може да бъде решен само чрез всенародно допитване. Бие в очи: депутатите, не известно ми защо ласкаво и обичливо наричани дупедати, не искат такива мерки, вероятно те не съзират възможности за келепир.

Българският речников състав е претърпял силно влияние от турския (много често посредством него тук идват не думи негови, а персийски, арабски), не можело да бъде инакояче, щом - едва - половин хилядолетие земята ни била в Османската империя. Но голяма част от тях отпаднаха и отпадат, понеже изчезна битът, за който са били предназначени, днес безогледното и обезбългаряващо нашествие идва от Запада и най-вече САЩ. Нека бъдем искрени: ония държави ни най-малко не ни принуждават да възприемаме техни слова, доброволно и охотно, чак стръвно вкарваме ги ние, тъй че вината е изцяло наша, произтичаща от неосъзнато низко раболепие и чуждопоклонство: щом дума е вносна, тя непременно превъзхожда тукашната й съответка. Примери с хиляди: н. Отказът да мислим с наши думи е отказ да мислим с наша глава. Твърдението ще да се види някому пресилено, ала в какво се изразява отбългаряването? Ще ми бъде отправен упрек в национализъм, обаче: защо не виждаме нищо лошо в названието Организация на обединените нации?