Румен Стоянов

Всеспасителят е рекъл: „Обичай ближния си”. Защо именно туй слово, а не примерно тебеподобните, човеците, всичките? Ближен изхожда от близо, сиреч някой близо до теб. Разбира се, в духовен смисъл ближен не значи непременно той да стои току до твоето коляно.

Мигар Господ не е съзнавал тая разлика, защо все пак предпочита ближен? Нима не е знаел, че ще зацарува виртуалността и какви промени тя ще донесе за рабите Му? Ближният е преди всичко същество телесно, от плът и кръв.

Него, него повелява Иисус Христос да обичаме, а не бъдещия му безплътен образ, по чиито безбройни превъплъщения се прехласваме неозаптимо.

Надали някой ще оспори, че ставаме все по-виртуални, а то ще каже и рече отдръпване от онзи в плът и кръв, общуваме все по-малко с него (скучно ни е), а все повече предпочитаме виртуалната му наподобявка, предлагаща несъпоставимо по-интересни, привлекателни, забавни, безчетни развлечения. Е какво му е лошото?

И да не бъкат лошотии (насилия, извратенящини…) ближният има нещо, което виртуалникът няма и никога не ще има: душа. Тя му е предоставена от Самси Бог, колкото и да напредва изкуфственият интелект, каквито и чудеса да вършат всеможещи нанотехници, никога не ще направят онова, което единствено е по силите на Всетвореца Вседържител: душа.

В тоя смисъл не би било никак пресилено, ако заявя, че по настоящем се води съдбовна битка за душите: ще бъдат ли обърнати една към друга, тоест ближен към ближен, в пряко общуване помежду си, а не подмамвани, заглавичквани чрез смайващи електронни похвати от порядъка на игри, па и какво ли още не.

Пример: имаш свободно време, ала не отиваш да се видиш с родственик, приятел, колега, познат, да поприказвате като ближен с ближен, предпочиташ да гледаш, слушаш, пишеш виртуално еди що из безброя сгоди, отнасящи те в Молукски, Сейшелски острови, гдето никога не ще идеш, но: за сметка на разговорка с ближния.

Без да го съзнаваш, направил си твоя избор: загърбваш прекия, неопосредстван допир, връзка с ближния, творение Божие, удостоено с душа, п? ти е драго с бездушни образи да си чуруликаш. Не го съзнаваш, обаче даваш крещящ превес на бездушното над душевното.

Пак Христос казва: „Защото гдето двама или трима са събрани в Моето име, там съм и Аз посред тях” (Матей 18:20). Да зарежем кампютри, дебилни телефони, лайфтопове ли? Не, просто да сме на ясно кое що е, а не да раболепничим безпрекословно пред съблазните и безспорните улеснения на виртуалността, всяка жаба да си знае туйнакито, имаме нужда и от ближния, и от виртуалника, но: като бистроумно не позволяваме последният, вторичният да ни отдалечава от венеца на творението Божие, да не туряме в една плоскост човека с душа и шаваща негова пъстротийка.

Нека вмислим: току тъй ли са вложени милиарди долари за измисляне и неистово усъвършенстване на виртуалниченето? Мигар благородно, безкористно и благотворително се е погрижил някой да ми предостави смайващи забавления, които, внимателно погледнати, яко обезцветяват прякото общуване с човеци, държат настрана от ближния?

Уви, развлекателността в своите необхватими, пленителни възможности е лукаво, коварно средство, възпрепятстващо връзката с оногова от плът и кръв, свише ущедрен с душа, той бледнее край веселяшки хохотения, смехенца, гъделчета.

Пак да вмислим: случаен ли е несекващият, обсебващ зов не, а вой, натрапчива повеля: забавлявай се, забавлявай се, забавлявай се! Негово царство не е ли виртуалността? И кога се развихри до полуда, не ли кога ни напъпли, обгърна тя?

Съпостави, любомъдрий, колко пъти до твоя слух идва призив забавлявай се и колкократно обичай ближния си. То ще ти онагледи кое днеска е по-важно и защо именно то. И още: как така и защо повсеместният и неотстъпен повик да се кефом кефим всячески, во всичко, екна и не секна из родните градове, села, планини, равнини точно щом демократясахме, чак демокретенясахме.

Кой, кога, къде, на всинца ни е разяснил, убедително обосновал защо във всичко, винаги трябва непременно да се забавляваме? Защо изневиделица забавлението бе въздигнато, най-паче в средствата за масово видиотяване, грешка человешка, осведомяване, в добродетел, и то едва ли не всезадължителна?

Как така изневиделица придоби, облада чак пък такава значимост, комай поголовна важност? Кой и по каква подбуда я провъзгласи, чак наднебесно извиси, оти младоци, дъртоци трябва непременно и неотменимо да се забавляват, това ли е върховният смисъл на тъй късото ни земно битие?

В кратце и со много кротце, запитай се искрено: на кое даваш превес: на пряка обвръзка с ближния и недостатъците му - но обдарен от Господа Бога с душа - или п? ти е драг виртуалния му наподобител и развлекателни занимавки? Избираш ти.