Достоевски - „Бесове”

(фрагмент)

Илиан Генов

Има разбиране за „Бесове”, като социалния роман на Достоевски, в плана на знаменитото петокнижие. Вероятно заради това, че екзистенциалната природа на неговото творчество третира човека в плана на обществената му същност в тази книга, по-целенасочено. Имената сочат към подобни изводи, предвид особеното значение, което имат у Достоевски поначало. Ставрогин е Всеволоводич, Николай - водач на всички, победител, при това и стародавен, най-вероятно… Те засягат, така да се каже, множествения потенциал у човека, като същина на духа. Така че, как многото става един от тях и разказът за съдбата му, като човешка история, засяга значения на колективен герой, е въпрос на подход. Достоевски е не толкова летописец. Литературният му опис създава анализаторска яснота, защото е концептуален. И поради това героите му са с архитипичен мащаб. Възелът е от конкретна и обществена драма в човека. Така със „другите у себе си” Ставрогин се явява в родния град.

„Бесове” не е история за неговата съдба, а роман от съдби, откъдето и събирателното  заглавие на книгата. Става дума за разказ сбрал съдби, в общо състояние определено, като бесовско…

Въпреки това Ставрогин доминира по много причини. Разжалван за дуели офицер е оскъдно неудобната легитимация за него. Ала битието му разгръща богата история, чак до срещата с отшелника Тихон на чиято значителност автора държи.

Бившият офицер идва предизвикателен. Губернаторският син в негово лице се стоварва някак физиологично върху самодоволно-безметежните дни на хората в градчето. Отдава се на необуздани действия. И в уж сдържаната разпасаност на своето поведение шокира обществеността:

На сватба интимничи с младоженката, като барин отнякога си по сила на някогашно право за потрес на околните. В чужд разговор, заслушан се оказва подведен от безобидни подмятания в шеги и без да го засяга каквото и да е, изпада в непристойност: Казал бил някой, около билярдната маса, че няма кой да го води за носа. Ставрогин става от стола си и без дума, отвежда човека из салона пред хората точно за носа. Вероятно им показва, че има кой да направи това и човекът е той. Стига дотам, че под предлог да зашепне нещо захапва ухото на губернатора. И чашата прелива защото го арестуват, та се налага всемогъщата му майка да се обяснява с администрацията на властта, че е психически не съвсем добре. Болестта у Ставрогин е непоносимост към скверността у обитателите на градчето Скворешники или каквито и да са те… Освободен от Варвара Петровна, разюзданият галеник попада вече в ситуация. Провокира я обсебващата му същност. Колкото и нелюбопитни, непристойните истории на Ставрогин са малко стряскащ намек за прекалена широта в хоризонта на смущаващо поведение. Нека безпардонността му да е груба непосредственост. Тя няма да е с място в етикета на онова историческо време. Ала своеволието на неговия персонализъм се натъква на арогантна самодемонстративност у помешчика Гаганов. Поведеният за носа човек се оказва негов роднина. И този шумен човек намира повод да направи нещо за известността си в повече. Гаганов се явява отмъстител за поругано достойнство и отправя покана за дуел. Сблъскват се

честолюбиво парвеню и безстрашен своеволник

в конфликт, където сериозното значение взема превес над водевилната лекота в разказа. Изходът в такава ситуация е обикновено смърт, поради което залогът е тежък. Противоборството е сянка върху живот във времена назад. Където победителят е всичко, а победеният се презира сам в тържеството на първия. Самото историческо време регламентира силата и честта в традиции на стара войнственост. В последна сметка животът е победа и принадлежи на победителя. Затова противоборството е основа на, така да се каже - нещо като царска история в съществуването на човека (властта). Нейният персонализъм свива в себе си хоризонти на правремена. Епохите са ги изменяли, но природата на войнството оцелява. Мярка е граничната ситуация за човешки живот. Не толкова заиграване с линия между живота и смъртта, колкото превръщане на гибелта в залог за оцеляване на живота. Войната е древна професия, а смъртта - принцип за живот…

Сигурно е недоумението у съвременния човек в разбиране на агресията за принцип на живота. Дори не особено щедрия на думи Ставрогин реагира по същия начин. Той заявява на секунданта си, че не иска да убива. По време на дуела отклонява изстрела от целта. Ставрогин съхранява живота на противника и лишава от смисъл унищожението на другия в името на себе си… От психологическата машинария на събитието при дуела остава само пренебрежение към смъртта. Макар и с опит в убийството при самото противоборство чрез дуел Ставрогин остава човешки обикновено същество. И загадачната му различност от другите, като човек на геройския риск, се губи. След отказа да завърши дуела той губи и примерната множественост в социалния мащаб на макар и условен героизъм на победността… Обратно, сам заявява, че „…е нищожен характер” като човек и затова не се „пъха между силните хора…” Кирилов потвърждава. От куража в неговото противоборство остава единствено способността да се заиграва с риска за живот в очите на смъртта. Предизвикалият духовете на обществото в Скворешники се оказва между силните характери - слаб. С несъстояване на Гагановата гибел по време на дуела, противостоенето се оказва в друг нравствен формат. Нещо го превръща в преимущество от порядъка на заслуга. Ставрогин се излага на куршумите от Гаганов, ала с отказ да стреля в него, без да съзнава го е унизил. Ето как: С няколко изстрела парвенюто приближава осезаемо опасността за него (третият куршум отнася и шапката му…), ала не издържа  и изпада в криза от пасивността му, като побягва от бойното поле. А Ставрогин какво?

Дали преосмисля победата си в хуманитарна демонстрация или изпада до наблюдател на екстремна ситуация в своя живот?!…

Отговорът е - и двете. Аутсайдерът в негово лице е свободен в съвременен смисъл човек. Същата свобода инженерът Кирилов обяснява от позиция на идеен приятел със тежест в природата на духа си. Дали от съзнание за безмислие на саможертвата или от разбиране за невъзможност у човека да живее в двете страни на света - осезаема и не-такава, като цяла действителност на реалността. Затова тежестта - казва той, „…е бреме вътре…” в него самия. И след като не може да обхване страните на живота предлага решението си от позиция на свободната воля у човека - посегателство към своя живот. Кредото е атеистическо. В духа на епохата самоубийството се оказа висша демонстрация на свобода. За инженера Кирилов то е знаменателно дело. Най-сетне самоликвидационния ритуал на този луд човек е от значение за криминално-водевилната фабула на самото четиво. Той отрича Ставрогин, заради неспособността му да наложи решение. Дилемата е: Убива в името на себе си или се оставя да бъде убит… Ставрогин губи хоризонта на героически-обществено-множествено-човешката перспектива за духа и съществото си и вместо персонален човек с „множеството на хората в себе си”, се оказа представител на непосредственото време. Сиреч, не владетел в някогашно-човешки вид, а просто човешка личност из съвремието си…

Следващата оценка за Ставрогин е драматична до конфликт. Тя е от Шатов. Идеалистът в негово лице създава смут у Ставрогин като му нанася публично плесница. Причината за инцидент са не Ставрогиновите  подвизи в женския свят (връзки със сестра му, както и бивша негова жена още в чужбина, за която мълвата споменава дори наследник). Гневът на Шатов иде от нетърпимостта на младежкия му идеализъм. Ставрогин предизвикателствува с краха на своето неясно ала силно желано от него владичество. Инцидентът се развива, едва ли не като възмездие за  помрачени илюзии, от юношеската младост. Времето помело реда на детинската съобщност, като неумиращо желана реалност. Историята на Ставрогин, Кирилов и Шатов, с другите възможни поданици на въображаемата им държава, изглежда в един момент и като сериозна метафора в представите на автора, за един вид, земско общество на Русия, ако приемем почвеничеството за неин символ. Дързостта на бедния Щатов се оправдава с обяснение към приятеля Ставрогин по време на късна среща още вечерта. От думите му става ясно, че причина е крахът на илюзорното Ставрогиново владичество, нещо като младежко-детинския блян за своя истинска родина. Светът на отечеството през детинските очи  се оказва въображаем. И в него, избраният владетел е приятелят Николай Всеволоводич. Обаче той не успява да се впише като закрилник в представите им, въпреки че им помага, ако не с друго, поне да се приберат от чужбина по родните места след злополучен опит на имигрантство в Америка… Ставрогин не се задържа в хребета на младежките илюзии за единство. И не оправдава светлата момчешка надежда в многозначителната общност на рода. Не се превръща той в име на жадувана съобщност, което вещае мрачно, и неясно бъдеще… И вече не през техните очи, бъдеще, което ще е между безнадеждния сепаратизъм в западното царство на алчността и зловещата идея за обществена ревизия на държавите в света, която другия приятел - Верховенски възнамерява да осъществи върху опричната традиция на още по-неясно минало за Русия. И ако липсата на социална алтернатива е болезненият въпрос, възниква и друг - за сила на общественото чувство.

Ставрогин не успява с водачество на своето поколение. Но бива оценен с предложение за месиянство. Очертава му се път за месия. Кани го приятелят от чужбина Верховенски. Той ратува за световна ревизия на обществата върху безпощадно разрушение на миналото докато след дуела Ставрогин продължава пътя си сред обществото на Скворешники, без да  криволичи:

След сватбата, ощипания нос, захапаното ухо на губернатора, и отказ да убие противника по време на дуел той проваля практиката за саможертва в име на победата-живот въобще. Понеже дуелът, ако не друго, поне изчерпва смисъла на войната като обезпечаваща живота образцовост.

Месия

Силно е да се каже, че Ставрогин се възползва от идеята за патрон на знаме за делото на Верховенски, най-малко защото водач и символ са две различни неща. При това остава, някак залутан между „голямото постижение на свободна воля у човека” при лудия си секундант Кирилов -  самоубийството, и отстраняване на различността с убийство, персонализирана като противник в противоборството, което символизира неговия дуел. В такова състояние на духа го застига Верховенски.

След всичко казано дотук спрямо Ставрогин, той се явява далеч по-съвременен човек. В духа на разсъжденията ни е не действуващ в битка, а  делови. Верховенски не познава безстрашието в подвига и няма склонност да рискува. Последното не възпрепятства бясната му активност да е деен. Границата между двамата приятели е ясна, ала не категорична. Защото принадлежат към един и същи свят, като историческо време, натоварени обаче със различни значения… Верховенски подава ръка на Ставрогин в плана на неговите отрицатели - Кирилов и Шатов. Социалният ревизионист се нуждае по някакъв начин от храбростта в самолюбието у своя  приятел. Но преди да го запознае с плановете си го предразполага с комплименти:

…-„Вие сте красавец, знаете ли това? У Вас има и простодушие и наивност. Аз съм Ви изучил. Вие сте идол, който обичам. Вие не оскърбявате никого, а всички Ви мразят… Вие сте ужасен аристократ. Аристократът е с обаяние като демократ. За Вас е нищо да пожертвате и своя, и чуждия живот. Вие сте такъв, какъвто ми трябва - водач и слънце… А пък аз съм Вашият червей…” Във този миг Верховенски целува ръка на Ставрогин, като на господар. Малко притеснен Ставрогин го нарича „политически честолюбив човек”… Сцената я има и в романа „Престъпление и наказание”, когато тайнственият занаятчия от квартала се прекланя пред разкаяния убиец Разколников, в знак на дълбоко сродство и обща принадлежност. Та, Верховенски продължава: “…-Аз не съм честолюбец в политиката, а просто мошеник… И не току-така Ви целунах ръка…”Нататък обяснява на Ставрогин какво ще се руши и защо и какво трябва да се прави.

Предложението на Верховенски е далеч от персоналните подтици в самодемонстрации у Ставрогин. Либералстващият мошеник от новото политическо време, като че ли се опитва да го изтръгне от церемониалния свят на „героическо действие - дуел” в името на хората чрез себе си, в стара знаковост на минали времена и да го натика в съмнителния оптимизъм на деятелен човешки свят… От действия, в дейност… Ревизионистът на света предлага унищожение, чрез обществен срив. „…-Лошо е, че няма време и трябва да се бърза със разрушението. Ще раздрусаме света така, че земята да заплаче за старите си богове. И тогава пускаме Иван Царевич, сиреч Вас…” Какво обещава мошеникът на дворянския синковец? Обещава му да е знаме:

„…- Всичко трябва да се разруши и наново построи…”, му казва той. И другарят му от швейцарските години трябва само да го представлява. А питането - чия ще е бъдещата държава, не се нуждае от отговор. Досещането е, разбира се за Верховенски, чието име я изразява… За аристократическата природа на Ставрогин място няма. Той ще я символизира само, а създателят й - ще я притежава…

Няма и столетие, и героят на Достоевски оживява. Верховенски става реалност, а неговия литературен създател - прорицател, и - разбира се, предтеча на знаменития Оруел, но с респектираща в мащаби метафора.

Верховенски не ще участвува в персонални двубои като Ставрогин. Той знае за тези неща, ала не е предназначен за реалността им. Верховенски няма сили да понася залог за живота си в саможертвено действие, макар че един героизъм, към другите неща… би ласкал самолюбието му… Но Петруша е страхливец. Достатъчно жесток, за да довърши подвига на Ставрогин (само когато е наред да стреля), нещото, което Ставрогин отказва. Какво? Да убие противника. В победната страна на противоборството, Верховенски се чувства удобно защото има сигурност за себе си… Той го демонстрира с разстрела на омразния му Шатов. Прави го внезапно и публично пред членовете на своята фамозна конспиративна петорка. Най-сетне, страхливецът у него се оказва добре прикрит зад целесъобразната природа на цивилизован човек. Верховенски изглежда като визионерски идеалист и някакъв строител на бъдеще - обществена система, но безпощадна към самия човек. Той е най-безкомпромисна еманация на деятел в творчеството на Достоевски. И напористо ползва решението за самосмърт (самоубийство) у побъркания Кирилов. Тази манияшка гибел му е необходима за да прикрие замисленото убийство на Шатов. И чака пред прозореца на бедняшката стая до изстрела на Кириловата кончина. Смъртта на инженера му създава алиби за предстоящото убийство на Шатов. Един изрод чака лудия да си тегли куршума (понеже инженерът бил силен и свободен човек…). Бесове!… Оттам нататък „творчеството” на Петруша Верховенски се разгъва пред очите на Ставрогин. А „месията” го пита: „…-как ще накараш хората ти да те слушат?…” И си отговаря сам: „…-като ги накараш да убият един от вас и чрез страх от възмездие за престъплението, ги вържеш във възел”. Те вървят един до друг - Ставрогин по тротоара, а Верховенски стъпва до бордюра на улицата - и са в различна височина. Подчинението на хората в новия свят ще е последица на страх от съучастие в престъпление. Животът им ще е в липса на утрешен ден. Верховенски ги обрича на ужас и безверие. Той замисля престъпленията си брилянтно. Съображенията си мотивира брилянтно. А действията - с безкомпромисна методика. И ако екзекуцията на Шатов разбягва в ужас революционната петорка, следва бърза намеса на държавата, от която обаче се изкопчва само той. И докато съратниците му се каят под високите ботуши на полицейския в участъка, той вече пътува за чужбина с проектите за ново общество в главата си:

„…- Всичко трябва да се разруши и понижи… Образование, таланти, наука, заради равенството… За да си принадлежат хората трябва да са равни в робството. Всеки ще следи за другия за да донася. За равенство е необходим деспотизъм… Защо са ти образование и наука? Образованието е аристократическа жажда. Необходимо е послушание, то липсва на света… Любовта означава семейство и собственост. Затова желанията трярва да се умъртвяват в човека с пиянство, клюки и разврат. В новото единство на хора е нужно само необходимото. Дори и скуката е аристократично чувство. Затова желанията трябва да умрат. За нас - казва той - е и човешкото страдание дори, а за робите - подчинение… Мислех да дам света на папата. Той отгоре, ние около него, а под нас подчинението на подчинените. Ако папата остане на запад, у нас ще бъдете Вие!” С тези думи се изчерпва идеята за „Ставрогиново „ царство на земята. И какво? Бъдещето на света ще е в ръцете на един луд и неговия месия - деградирал дворянски аристократ… Бесове!…

Верховенски се спасява от ареста. Но бяга и от властта на печалната традиция за управляващите опрична Русия. Очевидно е и обезкуражен от нелегалната борба щом така бързо се спасява. А и Ставрогин не оправдава надеждите му занапред с колебания на съвестта си. В знак на приятелство Верховенски му предлага свобода от нелепия брак с Лебядкина, като заедно с капитана ги убие с нает човек. Месията обаче вижда в това стремеж да го направи зависим и възмутен му забранява, дори и мисълта. Неподатлив се оказва Ставрогин за житейски-деятелната формула на обществения ревизор. И е чужд на обществото от негови хора в, така наречения от Верховенски „кръжок”. Разликата между тях се оказва непреодолима: Ставрогин има и предлага единствено себе си самия като събирател на възможно общество. Той е неделови човек, а приятелят Верховенски предлага своята ревизия като творение. Бъдещето е система за живот на хора подчинени в послушание. Делото на Верховенски е клетка за човечеството, извън която (с месия или не…) да потъне в блаженствата на илюзии за себе си самия… - Благодат за новата свобода на човека… Докато саможертвената природа на Ставрогиновото самолюбие го спасява с предусещане за друга (най-вероятно), нравствена същност на света. Далеч по- дълбоки са движенията на духа у човек с реални възможности да рискува. Те са признак на по-висок мирогледно-исторически формат на духа, защо не и в епохален смисъл на думата. Че определено съвремие стиква мащабите му в егоистична матрица на съзнание у един, да га наречем - потребителски човек, няма и съмнение… Ставрогин продължава митарствата си като сянка сред подобни на себе си, в нещо като криви огледала. Неговите опити да се задържи тук и там са без резултат. Следвайки подтиците на своя персонализъм той задълбочава самотата, която след необичайната развръзка на дуела с Гаганов го тласка към

Изповед

Ставрогин е предприел отдавна опит за достояние на личния си живот пред хората като общество. Той е описал в тефтер живота си, в нещо като последно усилие за принадлежност към тях. В писмена форма би могъл да разчита на интерес, на разбиране - кой-знае, а на съчувствие - едва ли… Неговата съкровеност ще се изтълкува като литературен похват за развлечение, а фактите ще са обект на интригантски интереси. Катастрофата за неговото съкровено споделяне ще е неминуема. Може би по-болезнена и от демонстрация на „нищожния характер” след дуела с Гаганов. И ако Разколниковата демонстрация на площада в „Престъпление и наказание”, се приеме донякъде снизходително като пиянски брътвеж, публикацията на откровение за живота от Ставрогин, като писание я очаква безпощадно безразличие. Изповедта е възможност за обвинения. Защото ще ги интригува факта, че е губернаторски син на легендарната за Скворешники Варвара Петровна. Животът на Ставрогин е какво?

След ухапаното губернаторско ухо и дуела с Гаганов иде брак със сълудничавата племенница на офицера Лебядкин; Ставрогин е богат красавец, а тя - саката. Освен, че ги издържа материално лебядкини нямат нищо общо с него. Има сериозен опит на Ставрогин да навлезе в съвместен живот със своята законна жена: След пророчески сън и приказно видение на праминало за човешкия живот, той е обладан от идея за нещо като романтическо бъдеще със съпруга в уединен живот някъде из швейцарските Алпи. Ала неочаквано следва ожесточен отказ от нейна страна. Изглежда е свикнала с издръжката по свой начин, защото му споделя, че съвсем не отскоро е престанал да бъде приказен княз в очите й. Личният живот на Ставрогин продължава да е вял, въпреки интереса към сестрата на Шатов. Нея, всемогъщата мама отстранява на мига от социални съображения. Докато Лиза Дроздова - от семейство помешчици е съкровено желание у Варвара Петровна за подобаващо бъдеще на сина, остава с несподелена любов. Безделието го води още по-надолу. Според теорията си за руския човек, Достоевски го захвърля на житейското дъно, с педофилска история, която струва живота на малката Матрьошка. Маркионизмът означава падение в краен предел и според Достоевски, е възможна основа за спасение чрез възраждане на духа. В този смисъл се насочва и кризата у героя. Ставрогин стига до среща с дявола. Сатанинската персонализация на обкръжаващия свят има особено значение у Достоевски. Персонажът на зловещата представа има еволюция:

След Мишкиновите страхове в романа „Идиот”, където вижда тайнствени очи, впити у него отнякъде в пространството, при Ставрогин дяволът е вече завършено същество - злобно, подигравателно и разумно. Неговите образи са различни, характерите - също. Но самото то е едно и също - нещо, което го докарва до ужас. Чак обмисля посещение при лекар. Който обаче се оказва отшелник и като такъв е

спасител на духа

Срещата с Тихон е събитие с изключителна важност за Ставрогин, не по-малко от дуела с Гаганов. Той попада на човек със решаващо значение  за себе си… Цензурата премахва цялата глава описваща историята на Ставрогин при досег с „старческия” свят на руското отшелничество като духовен феномен от живота в ония времена. Отшелническата алтернатива у така наречената „старческа” духовност има кардинално значение за смисъла на романа. В лицето на Тихон Ставрогин намира близост, която го обзема и той не се овладява заявявайки на монаха, че го обича… Необяснимо!… Дълбокото сродство между тях има широк смисъл в екзистенциален план. За пръв път Ставрогин изразява чувство на близост, която отвежда към мащаби на друг свят. С една дума, той намира реални хоризонти за принадлежността си към нравствен и духовен формат, побрал цялото му съвремие в себе си и съществуващ непонятно забравен от хората. Духовният свят на отшелника се оказва съответност, която Ставрогин - човекът на действие налучква в него, като матрица на далеч по-широка, възможна реалност. Най-сетне единствено Тихон проявява отношение към неговата същност и му предлага начини за практикуване на живот. Между отшелникът и Ставрогин се затваря най-широкия възможен кръг на реалността - екзистенциално поле, в което се развиват въможните исторически времена от живота на човека. В „Бесове” Достоевски бележи елементите на своята екзистенциална метафора за човешкия живот…

За покаянието на Ставрогин, след прочита от тефтера Тихон е лаконичен. Той е пренебрежителен към пустославните деяния на опиянения от себе си светски мъж. И по-скоро, го разбира като жертва на егоистично усилие спрямо себе си самия. Нещо като дух на самоподчинителство, задоволяващ егоистичните му подтици, което прави зависима благородната воля, така че силата й потъва като вода в пясъци. Самоовладеният светски човек в дух на успеваемост се вписва добре в цивилизационния калъп на атеистичната хуманност у съвременността. Ала по този начин, в духа на сигнатурата от романа Ставрогин остава близък към богочовечието в свободата на един Кирилов, Шатов или Верховенски-млади… , а в нея, Тихон съзира дяволска власт. Оттук иде съмнението му в каквато и да е демонстрация на човешкия индивид. И предлага  на своя посетител

себеотрицание наместо изповед

Според него светският човек Ставрогин се нуждае от наставничество на духа. Той обаче няма сили да понесе духовното самоотричане. И вместо предано служене остава нещо като негов егоцентричен аналог - служене на себе си по собствена воля. И Ставрогин губи перспективи. В очите на отец Тихон той губи възможност да укрепи духа чрез самоотрицание в името на Бог, а го укрепва в името на себе си самия. Тихон вижда участта му като съдба не извън, а в него самия. Самотата се оказва непреодолима. И Ставрогин остава в граница на вярата, откъдето до тавана на бащината къща са просто крачки в примера на секунданта Кирилов. Такъв е краят на историята с „любимото литературно дете” на Достоевски - Николай Всеволоводич Ставрогин.

В „Братя Карамазови” аристократично действената природа е обречена по друг начин. Дмитрий Карамазов намира чувствата на другите към себе си като превръща своето присъствие в тържествен и разточителен гуляй. Дали печели чувствата им в опиянението на веселие и празненство. Така или иначе той създава свое множество у тях в покъртителния празник на любовта към Груша, с което тържествува персонално чувството му към живота въобще. Ние изричаме някаква формула на житейска пълноценност, чиято сянка тлее ефимерно в течение не една единствена нощ от живота му.

В „Бесове” има смешност, ала не веселие. И въпреки внушения за събирателната природа на човека, романът засяга цялото измислено от автора общество. Достоевски бил упрекван, че измисля реалността. По-скоро я приспособявал към мащабите на мисълта си, в нещо като опис на възли от идеи. Типажите са ярки, ала не монолитни. Светът - пластичен, ала не материален. След прочит зрителната представа е нетрайна, в огромния си мащаб, като в океан от очертания на силни значения в странна прозрачност за руския свят. Свят на колебливи очертания във фокуса на авторски поглед, тикащ читателя към неспирно изопачаващи се контури на живота. Сложността е в обстоятелството, че обществото е не просто множество хора, а отделният човек - не просто единица същество… „Бесове” е водевилна книга, ала с мрачна и потискаща веселба…