Пеньо Йовчев

Спомените са естествен повик да доразберем случките и събитията, станали около нас назад във времето - кога като близки наблюдатели или неволни съучастници - някои от тях съдбовни за едни, забавни за други, неравнозначно значими за историята, но все пак история.

А виновник да захвана тези редове е поетът Марко Марков - мой близък приятел, който, за изненада на мнозина, събра в девет тома своето творчество.

В продължение на десет години Марко Марков завеждаше отдел „Поезия” в единственото извънстолично списание за литература, изкуство и публицистика „Тракия” и съвсем естествено е тази взаимовръзка да е едно цяло.

Няма да е пресилено, ако се каже, че присъствието на Марко Марков в списанието беше плодотворно не само за личното му творчество, но спомогна за появата на цяла плеяда пловдивски поети - Добромир Тонев, Тодор Чонов, Йордан Велчев, Минко Танев, Албена Хранова и много други.

Тук ще направя една уговорка - не ми е по силите да давам оценка на творчеството на Марко Марков, белязано с толкоз богато жанрово многообразие. Просто искам да премина през един отрязък от творческия му път в чисто човешки план.

Другаруването ни с Марко започна в далечната 1973 година. Тогава отидох на работа в младежкия вестник „Комсомолска искра” - впечатляващ извънстоличен седмичен таблоид, с разнообразно съдържание и смело графично оформление.

Завеждах отдел „Селска младеж”, така се титулувах, макар да бях един-единствен в този „отдел”. Работата ми беше присърце, бях роден и живял в село, нямах никакви проблеми с писането на репортажи за трудовата селска младеж. Изобщо, занимавах се сериозно със задачата си.

Колегите ми - Николай Заяков, Върба Чавдарова, Николай Галов, Петър Бандилов, Иван Коджабашев, Спас Беловски и Марко Марков, с изключение на последния, ме посрещнаха с леко изразено недоверие, докато Марко, широко усмихнат, ми стисна ръката за добре дошъл и от този миг нататък в отношенията ни нямаше неясноти и прегради, имахме си взаимно доверие.

Работата ми в „Искра”-та продължи само няколко месеца, един ден главният редактор, поетът Петър Анастасов, ми съобщи, че Коста Странджев ме вика при себе си, в редакцията на литературния алманах „Тракия”.

Беше ми тъжно, че напускам хубавия колектив, но и дума не можеше да става да откажа предложението на Странджев - в края на краищата той бе публикувал разказите ми в алманаха, беше помогнал за назначаването ми във вестника.

Щом съобщих на Марко, че отивам в „Тракия”, му стана някак тъжно, но бързо преодоля смущението си и уверено рече: „Може би там ти е мястото! Но ти завиждам, да знаеш!”

Беше прям и добър. А прямотата и добротата невинаги са в безконфликтно съжителство! Но той беше поет. И това беше обяснението.

Редакцията на алманах „Тракия” се намираше в сградата на издателство „Христо Г. Данов”. Беше просто една-единствена стая с две бюра, телефон и пишеща машина „Марица”.

Грижех се за много неща - редакционни и чисто технически, но творческата част имаше превес и ме задоволяваше. Коста Странджев беше все така добронамерен и, разбира се, доволен, че работите вървят.

Годината беше много добра и за мен - издателство „Народна младеж” издаде първата ми книга, бях започнал да следвам задочно журналистика в СУ „Кл. Охридски”. Контактувах с автори от цялата страна.

Почти всеки ден Марко минаваше да се видим, обсъждахме какво ли не, но не и литературни въпроси. Той никога не говореше за проектите си, нито какво последно и преди това е написал.

Но знаех, че в издателството са запланували издаването на негова стихосбирка, в онези години се чакаше дълго, за да те издадат. Публикуваше рядко в периодичния печат, но бях сигурен, че е натрупал доста страници поезия, проза, преводи.

Авторите на книги от библиотека „Смяна” (изд. „Народна младеж”, 1974 г.) бяхме поканени на връчването на наградите „Южна пролет” в гр. Хасково. Марко с удоволствие ме придружи, прекарахме си добре, тези срещи са хубаво нещо, мисля, че и до ден днешен тази награда я връчват.

С Марко бяхме в една стая, преди това си пийнахме порядъчно, получилият наградата за белетристика Кънчо Атанасов почерпи, в неговите работи присъстваше работническата тематика, тогава такива неща награждаваха…

Та се прибрахме с Марко в хотела, беше късно през нощта и бързо съм заспал, по някое време се събуждам, гледам, Марко го няма в леглото, цари една странна хотелска тишина…

Реших да отида до банята и що да видя - Марко лежи гол във ваната, над него се стеле пара, държи в ръцете си хотелските книжа, уж ги чете, ама не, защото от парата очите му не се виждат.

Но усети присъствието ми и с облекчение изрече: „Ей сега ти отстъпвам ваната, тук си хъркай, колкото щеш!” Година по-късно той получи наградата на „Южна пролет” за стихосбирката си „Пръстен”. Но не ме покани, защото се е страхувал, че пак ще спи във ваната.

Неусетно се изнизваха дни, години… Марко продължаваше да работи в младежкия вестник, не спираше да твори - тихо, неуморно… Сега разбирам как се правят девет тома събрани съчинения… И макар да са пред очите ми, не ми се вярва!

Коста Странджев се оттегли от алманах „Тракия” през 1975 г. На негово място дойде Георги Алексиев, той нашумя с историите си за Северозападния край. Книгите му „Кръстопът на облаци” и „Духовете на Цибрица” бяха нещо необичайно като персонаж и стилистика.

Като главен редактор прояви активност и след две години алманах „Тракия” съвсем официално се превърна в двумесечно списание за литература, изкуство и публицистика.

Това стана с благословията на Тодор Живков - при посещението му в Пловдив му поднесохме няколко добре подвързани екземпляра на списанието, той възкликна: „Я, ама то хубаво списание! Моите хора да си запишат какво искате. От мен - дадено!”.

Така се случваха нещата в ония години…

Щатът на списанието се увеличи - дойде Иван Вълев за редактор на поезията, Рашко Сугарев - редактор на прозата. Един ден в редакцията на списанието беше доведен Генчо Стоев, представи го Любен Василев - секретар на Окръжния комитет на партията.

Той стана нещатен главен редактор, защото се числеше към някаква група писатели, които бяха на „ясла” към Профсъюзите.

Като действителен главен редактор, Георги Алексиев му плащаше някакъв хонорар, получиха се разногласия помежду им, Генчо Стоев си върна спокойствието и продължи да си пише книгите. Георги Алексиев, опитен партиен кадър, уреди помещения за редакцията в центъра на Пловдив.

Скоро след това Иван Вълев замина за Полша, Рашко Сугарев отиде редактор в изд. „Народна младеж”. Аз станах завеждащ отдел „Проза”.

Алексиев ме попита кой би могъл да назначи за редактор на поезията, без да се замислям, му казах, че идеалната кандидатура е Марко Марков, но трябва бързо да го назначи, защото има и други апетити за мястото.

Той не даде отговор на моето предложение, но каза да попитам дали Марко е съгласен. Все пак минаха няколко месеца, докато назначението стана факт.

Така с Марко отново бяхме заедно, работехме в една стая, винаги препълнена с цигарен дим и автори, кандидати за слава.

В тия години директор на издателство „Хр. Г. Данов” стана Петър Анастасов, той беше и председател на Дружеството на писателите и уреждаше различни семинари. Канеха и нас с Марко, обикновено тия срещи се провеждаха я в някой хотел, я в някоя почивна станция.

Една зима тръгнахме с моя „Москвич” за един такъв семинар на хижа „Здравец” в Родопите. Потеглихме късно следобед, пътят се оказа доста заснежен и москвичът взе да буксува, накрая съвсем спря.

Казах на Марко да се премести на задната седалка за по-голяма тежест, но и това не помогна. За щастие бяхме закъсали до струпани наблизо камъни, обясних на Марко каква е задачата, аз трябваше да натискам спирачката, за да не се плъзне колата назад, а той да напълни багажника с камъни.

Така и стана. Тоя номер проработи, потеглихме. Горе паркирахме точно срещу фурната, а на сутринта гумите на колата бяха замръзнали, не успяхме да я помръднем.

Тогава Марко мълчешком отиде до фурната, хлебарите му дали една кофа с топла вода, размразихме гумите, колата тръгна…

Разказвам тази историйка не за друго, а защото Марко беше чисто градски човек, технически неграмотен, поне такъв беше в моите очи, но в случая се беше досетил, че ни е нужна кофа топла вода.

Но не мога да не спомена още една случка, която допълва характера на Марко Марков, неговия мироглед за отношението между нас, човеците, как можем да стигнем до доброто с един-единствен жест на протегнатата ръка…

Една зима двамата се бяхме усамотили в творческата база на списанието в град Клисура. Имаше метър сняг, беше адски красиво, но и адски студено. Къщата, възрожденска, наскоро реставрирана, допълва красивия пейзаж, но по стените й блести скреж.

И дума не може да става за някаква творческа дейност, завили сме се с по две одеяла, зяпаме телевизора и сънуваме разцъфнала пролет… Но и празните ни стомаси къркорят, беше незапомнена криза, каквито продукти си носехме от Пловдив, привършиха.

А в Клисура през тия месеци имаше две възможности да не стоиш гладен - да чакаш на опашката пред единствения магазин да дойде колата с месото от Карловския месокомбинат, разбира се, количествата като при купонна система, който изпревари, той ще яде.

Втората възможност - хлебарницата! Там нещата стоят по-добре, дават по два хляба на човек.

И тъй като за тези две хранителни възможности научаваме от трополенето и гълчавата на хората по улицата, с поглед казвам на Марко, че е негов ред да се потруди за прехраната, той, разбира се, е наясно, че на глад не се издържа, облече най-топлите си дрехи и тръгна…

Мина час, час и половина, за толкоз време трябваше вече да се е върнал… Зимно време рано се мръква, взе да притъмнява, отвън на улицата гълчавата утихна.

Тръгнах да го търся, магазинът е на две крачки, свети, ама хора отвън не се мяркат…

Щом влязох, гледам, Марко и продавачът седят край електрическата печка на сладка приказка, поздравихме се…

А те продължиха да спорят какво е трябвало да сторят клисурци начело с Боримечката и неговото Черешово топче по време на Априлското въстание.

Марко беше вещ на тая тема, имаше книга за Иван Арабаджията и очерци за всички известни дейци на Априлската епопея.

Сигурно дълго щяха да си говорят, но вратата на магазина скръцна, влезе жена, загърната с шал и обута с гумени ботуши, носеше студ присъствието й, разбра се, че се прибира от работа с вечерния влак и иска да купи нещо за вечеря на децата си.

Продавачът повдигна рамене, посочи витрината - бяха останали само няколко свински крачета и уши, все беше нещо, жената ги взе и понечи да си върви…

Тогава Марко посегна, подаде й половината от това, което беше купил, жената се противи: „Ама как!…” успя да каже само и гласът й се задави от заседналата в гърлото буца. И си тръгна, приведена и все още объркана, стиснала в грубоватата си ръка снопчето наденички…

После дойдоха други години, реката на времето отнесе много кални води и на неравното й дъно се видя, че все пак има неща, които блестят - сред тях и камъчето на Марко Марков, търкулило се дотук от любимата му родна Родопа планина.