ДЪЖД
От надвисналото ноемврийско небе се изцеждаше дребен противен дъжд. Влагата проникваше до костите.
Чадърът не можеше да ме предпази от нея. През локвите се зададе велосипедист: около тридесетгодишен, по сако с възкъси ръкави и с вехто сиво таке на главата.
В спиците на предното колело се удряше памучна мрежа, с каквито работниците си носят храна, увита във вестник.
Мъжът изхлипа неестествено, като че ли само на себе си:
- Отиде ми дъщеричката… О-ох, отиде ми дъщеричката…
И прегърбената му фигура ме отмина.
На около двадесетина метра той се спря до мъж с бяла престилка, явно лекар. Бащата остана все така свит на велосипеда, докато докторът обясняваше нещо. Не чувах думите, но се държеше като човек, който не допуска да бъде обвинен. Разговорът му досаждаше, но се мъчеше да прикрие това.
- Направихме каквото можахме. Случва се.
Когато се приближих, опръсканият с кал велосипед излизаше през голямата желязна врата на болницата. Попитах лекаря дали е починало детето.
- Почина - отвърна той. - Имаше спазми, не тетанични. Не се установи на какво се дължаха.
Изпитах дълбоко състрадание към смазания от мъка баща. Хукнах към изхода. Не знаех как бих могла да облекча скръбта му, но ми се искаше някак си да го утеша.
Той не се виждаше вече.
Уплаших се за себе си и за своите близки. Не познавах това най-голямо нещастие - да загубиш скъп човек.
Представих си, че съм умряла или че е починал някой от хората, които обичам. И изведнъж осъзнах, че вече не мога да плача за чуждото нещастие.
Аз мислех за себе си.
