Виолета Станиславова

Когато пътуваме с влак из непознати предели, от прозореца виждаме къщи, накацали като ято птици върху някой топъл хълм, с позлатени от есенните отблясъци прозорци. Учудваме се на тяхното учудване, с което оглеждат пътниците, допрели чела на стъклата.

Внезапната поява на някоя стара и мъдра камбанария, раздвижва пространството в душите ни и го насища с дима на миналото. Странно. Става ми тъжно. Погледите ни в купето се срещат и някаква дълга сянка се надвесва като крило на птица над нашите непознати човешки светове.

Ние се срещаме за пръв и последен път в живота си. За миг до сърцата ни се докосва някаква обща, неразгадана, едва доловима болка, изпълнена с мисълта, че след като слезем от вагона, вече никога няма да се срещнем и опознаем.

Непознати предели. Непозната земя. Земя - уж еднаква навсякъде, а така различна винаги. И в това се крие нейната сила, нейната тайна. Сред неразбираемите разговори, сред чуждите лица, единствено тя ми беше позната, скъпа и близка.

С формите и багрите си вля в тялото ми от топлината си и успокои настръхналите ми мисли.

Когато преминавахме границата на Унгария, чувствените пръсти на изгрева нежно докосваха разветите коси на дърветата. И тук, както и в моята България, слънчевото кълбо беше такова, каквото най-много го обичам - огромно, кървавочервено, увиснало над изгорелите ридове.

Предстоеше ми за първи път да се срещна с тази страна. За първи път ли? Не! Аз се срещнах с нея и с хората й много, много отдавна. Тогава, в робските години на австрийското подтисничество, разбрах и се доверих на буйното и горещо сърце на Лайош Кошут.

Леех куршуми заедно с другите унгарци от Дебрецен. Претърпях поражението заедно с тях, нанесено от 100-хилядната армия на Николай I, която като ураган връхлетя върху унгарските войски, предвождани от Лайош.

Тогава мъдрият предводител виждаше спасението на Унгария само в съюза си със селяните, а беше забравил хилядите крепостни. И сгреши. И претърпя поражение. Но какво от това? Нима пръв той не запали искрата и не показа на хората как трябва да се борят, за да извоюват свободата си.

Познавам и един поет. На 15 март 1848 година, в едно будапещенско кафене, той скочи върху масата и извика: „На оръжие, братя!”, за да обрече живота и поезията си на свободата. За да напише Националния химн и да поведе унгарците срещу завоевателите. Този велик мъж се казваше Шандор Петьофи.

Познавам и друг унгарец. Той се посвети на революцията и защитаваше всеотдайно, до края на живота си, народа на Унгария. Този велик мъж беше Бела Кун. Не изгарях ли заедно с него в пламъците на любовта му към унгарския народ, макар и далеч от него, като заточеник, в пълния със забрава и студ, Сибир?

Да, аз познавам тези унгарски герои, благодарение на книгите.

Винаги епохите раждат своите синове само за един миг. Само за един велик миг тези мъже грабват знамето от ръцете на нерешителните и го понасят напред, през барикадите на времето, за да запишат имената си в историята на техните народи.

Но къде са героите сега? Къде? Те отдавна са влезли в мраморните плочи, в паметта на историята, и в нас, хората. За да ни напълнят със онези висши добродетели, които са присъщи единствено на най-великото творение на природата и Бога - човека.

Сега стъпвам по унгарската земя, която вечно ще люлее в люлката си своите спящи синове. Срещам хора, които носят в сърцата си мелодиите на Ференц Лист, поезията на Петьофи и душата ми се изпълва с красотата на един град, който ще остане завинаги във времето - красив и привлекателен.

Бях чувала, че в църквата, кръстена на крал Матияш Корвин, „Свети Матияш” в Буда, има орган. Когато влязох в огромната зала, ме обхвана прозрачната и волна мелодия, която се изтръгваше от гърдите на органа.

Тя ме накара да седна, да се заслушам в бушуващия океан от звуци и да забравя умората. Могъщите ритми ту разкъсваха паметта ми, ту галеха нежно въображението ми, ту превръщаха спомените ми в цветове, ту разлюляваха кръвта ми с буйните си движения.

Те действаха върху съзнанието ми като хипноза и ме караха да мисля и чувствам без думи. Когато и последният акорд заглъхна в пространството и тишината, все още не можех да се опомня от магията на мелодията. Дори и когато се разхождах по Рибарските кули, вкусвах насладата от тоновете и звуците, и си ги повтарях наум.

На отсрещния бряг на ленивия Дунав, Парламентът тържествено и гордо показваше на света фините си гипсови дантели, островърхи куполи и многобройни мраморни статуи, които от високото мълчаливо и мъдро наблюдаваха хората, и които придаваха на града приказен вид.

По средата на реката се очертаваха формите на островния парк Маргит, където унгарците обичат да се разхождат през лятото.

Там, в прохладата на клоните, бъбриви птици заглушаваха тихия говор на хората, разхождащи се по алеите.

Корабчета кръстосваха наляво и надясно по водите на голямата река и винаги, когато се срещаха, надуваха свирките си за поздрав.

В далечината се виждаха белите тела на неговите квартали. Една огромна площ, застроена с красиви и модерни сгради, разчертана от широки булеварди, покрай които са нанизани като безкрайна броеница, прекрасни магазини, чисти, светли и пълни с всевъзможни красиви стоки, които грабваха погледа ми.

Не случайно наричат Будапеща „Малкият Париж”. И още - „Перлата на Дунава”.

Обикалях булевардите, губех се в бездънните подлези и по станциите на метрото.

Показвах се ту на единия край на Буда, ту на другия край на Пеща. Чувствах умора по цялото си тяло, но не се насищах на красотата.

Не успях да видя Операта, Музея на изобразителните изкуства, Националния музей, Националната галерия, Зоопарка и още много други места, защото денят беше отминал неусетно и вече падаше зад хълма на Буда.

Тогава се спрях и поседнах на топлите стъпала под моста на Елизабет, наречен на името на австро-унгарската кралица Елизабет Баварска. Рибарите отдавна бяха заболи въдиците си в стъклото на водата и потръпваха в очакване…

Есенният град поглъщаше последната изтичаща от слънцето светлина. Почти всяка сграда тук е архитектурна забележителност, а всеки ъгъл има своята история.

Разноцветните рекламни светлини на древния и модерен град, пулсираха като огромни електронни сърца. В здрача водите на Дунава приличаха на мираж. По алеята край брега влюбени се целуваха, възрастни хора разхождаха любимите си кучета, гонеха се и викаха деца…

Звездите се оглеждаха в реката сякаш някое от тях бе хвърлило в нея шепа бисери. Градът и мостовете бяха приказно красиви, облени в ослепителните си светлини. Автомобили, богати витрини, шумни гласове, неразбираеми погледи…

Умората затваряше очите ми. Шумоленето на водата ме приспиваше. Побързах да се прибера в хотела и да си легна. До сутринта трябваше да събера сили, за следващата ми среща с Будапеща.