90 години от рождението на Георги Струмски

Продрум Димов

Септември 1999 година. Велин Георгиев ме покани на премиера на поредната си книга в Столичната библиотека. С тази благородна задача се беше заела Елена Алекова, журналистка по това време във в. “Български писател”.

Когато отидох, залата на четвъртия етаж беше пренаселена от колеги и почитатели на известния поет от Крупник. Приобщих се веднага с охота към многолюдната аудитория, но не очаквах, че ми предстоеше едно ново интересно запознанство.

Когато приключи събитието, залата изведнъж се разшумя и се раздвижиха столовете. Забелязах, че Велин ми махаше дружелюбно и се насочи към мен, промъквайки се с немалко усилия из бъбривата навалица. И щом ме наближи, нетърпеливо изсипа: “Хайде бе, къде се губиш? Ела, че Георги Струмски ме помоли настойчиво да го запозная с теб!”

Безразборната гълчава се отля неусетно към асансьорите и успяхме да се доберем по-лесно до човека, който се интересуваше от моята скромна особа.

- Земляк, това е Продрум! - представи ме развълнуван сподвижникът ми, сякаш доволен, че е успял да изпълни една благородна поръка на своя добър приятел и колега от Кюстендилския край, прехвърлил дружески ръка през рамото ми.

Така най-неочаквано се сложи началото на едно неподозирано запознанство, което скоро прерасна в близко и много потребно взаимно творческо сродяване. А интересът на този утвърден и популярен наш поет към мен не се оказва случаен. Още като студент в Софийския университет Георги Струмски задълбочава сериозно литературно-творческите си интереси, прави първите си плахи стъпки в сътворяването на скромни произведения в мерена реч.

Нещо повече - заема се и с литературно-изследователска дейност. И при завършването на специалността “Българска филология” се осмелява да подготви дипломна защита, посветена на Христо Радевски. Така поетът от Троянския край се вплита завинаги в бъдещия му житейски и творчески път.

Но така или иначе, отсъстваше публикувана монография за Радевски. С тази рискова задача се заех аз, въпреки липсата на достатъчно опит в този нелесен занаят и през лятото на 1999 година по книжарниците в страната ни се появиха моите “Незаглъхващи мигове” - художествено-документално издание за забравения вече незаслужено поет от Белиш, Троянско.

Щом я съглежда по рафтовете на столичната писателска книжарница, някогашният студент от Алма Матер трепва приятно изненадан, грабва я и не я оставя на мира, докато не я прочете цялата на един дъх. И съвсем естествено - започва да търси и се свърже с нейния автор. Така се стигна до тези ненадейни септемврийски преживявания от далечната вече 1999 година.

Всъщност, кой е Георги Струмски? Георги Асенов Йорданов, който ще остане завинаги с писателския си псевдоним Струмски, е роден на 25 ноември 1932 година в с. Слокощица, Кюстендилско.

Закърмен от най-ранното си детство с художественото слово, завършва успешно литературното си образование в столицата и учителства отначало в Пирдоп, а по-късно в Кюстендил и София, където се разделя с учителската професия и се отдава всеотдайно на литературно-творческото поприще.

Първите му професионално зрели поетични творби се появяват през 1958 година по страниците на в. “Народна младеж”, но без да остава на мира талантливото си перо, се отдава на пълноценна редакторска дейност.

Започва в началото като такъв в Радио “София”, сетне главен редактор на в. “Пулс”, продължава като завеждащ “Детско-юношеска литература” в издателство “Български писател”, заместник-главен редактор на сп. “Обзор”, секретар на СБП и завършва трудовия си път като главен редактор на детското сп. “Славейче”, което за жалост вече десетилетия наред е погребано заедно с други толкова полезни издания от нова бездуховна капиталистическа България.

За отбелязване е обаче, че наред с нелеката и отговорна редакторска дейност не остави да бездейства талантливото си перо. И плод на неуморимите му творчески усилия е една твърде внушителна поредица от издания.

През 1958 г. тръгва с дебютните си “Две поеми”, които отприщват бента на завиряваната му творческа енергия, която ще го нареди сред най-известните ни и атрактивни автори през следващите твърде плодоносни десетилетия. Завалява бурен порой от интересни и търсени актуални заглавия, особено в областта на детската ни литература.

В тази насока в сюжетно-тематичен план се открояват “Моите пролети и зими” (1963), “Пионерската държава” (1964)? “Барабанчик” (1965)? “Писма до твоето детство” (1968) и много други произведения, посветени на малчуганите, без които е немислим новият ни детски литературен свят.

Без да изневерява на любимата си детска тема, Георги Струмски не остава чужд и на творчеството за възрастни. Силно впечатляваща е неговата “Книга за Майстора” (1972), а също така и заглавията му “Ангел Златоуст. Книга за Ангел Каралийчев” (2008), “Отвесна светлина” (2008) и други издания.

От първите си детски дни обаче остава подвластен на неукротимата си обич към род-ния край и родината, към българското и родната ни духовност и отразява вдъхновено тези свои изконни родолюбиви чувства в поетичните си и белетристични творби.

Такъв го почувствах и когато през 1980 година ми попадна художествено-документалната му повест “Владимир Димитров-Майстора”, предложена от младежкото ни издателство в престижната поредица “България в образи”.

Заживял съм с впечатлението, че авторът е носил цял живот в сърцето си тази тема. И това не бива да ни учудва, защото Струмски е близък земляк на големия ни художник.

А Майстора, неповторимият ваятел на обаятелните български мадони, е не само плът от плътта и кръв от кръвта на този живописен български край, скитал е по Италия и Америка, но всъщност прекарва най-плодоносната част от живота си в село Шишковци, Кюстендилско.

Там блестящият ни изобразител открива и пресътворява в забележителни платна красотата и обаянието на младата българка, за да останат завинаги в златния фонд на родната ни художествена съкровищница.

И вдъхновен от духовната сила и невероятния талант на художника, писателят тръгва с хъс по следите на неговия житейски и творчески път, обогатявайки съвременната ни изящна словесност с тази рядко приносна монография - едно от най-големите ни имена на нашето художествено съвремие.

Книгата е изградена на базата на упорито издирван документален, мемоарен и снимков материал, подплатен с неоценимото пристрастие и творческо въображение на автора.

Поднесеното съдържание разширява и обогатява в значителна степен нашите представи за живота и делото на този световно известен творец, чиито картини черпят живителни сокове от богатствата на народната душевност, бит и от колорита на родната народопсихология и природа. Тази книга наистина ни потапя в атмосферата на един уникален творчески свят.

Георги Струмски е автор, който израства и възмъжава духовно и интелектуално като творческа личност през годините на устремното съзидание на социалистическа България, съхранил своята романтична същност, останала незасегната от промъкващите се тогава нравствено-социални деформации в обществото ни.

И това предопределя до голяма степен същността, характера и съдържанието на цялостния му градивен творчески свят.

Още при първите ми по-продължителни контакти с него усетих, че е зареден с неудържим пиетет към културно-историческото ни наследство, в това число и към приноса на родното ни писателство в духовното съзиждане на България.

Инак как да си обясним това непрестанно влечение и не обуздаем стремеж да се вниква в самите дълбини на духовното ни богатство. Това прави разбираем и интересът му към скромната ми монография за Христо Радевски, като прие с нескрито пристрастие и желание да представи книгата пред столичната общественост.

В спомените ми често оживява 24 ноември 1999 година. Зала “Вяра” на Столичната библиотека беше разтворила гостолюбиво вратите си, за да посрещне посетителите, дошли на първото представяне на моите непретенциозни, но дълбоко искрени “Незаглъхващи мигове” с Христо Радевски.

В паметта ми още не е отекнал топлият напорист глас на Георги Струмски, който едвам озаптяваше напиращото задоволство от появата на книга, посветена на любимия му поет от Троянския край.

Напористото му вдъхновено слово търсеше най-силния езиков израз в стремежа му да разкрие присъствието на покоряващото откровение, отразяващо образа на поета по време на многобройните срещи и задушевни разговори с автора на оскверняваната днес от някои недобросъвестни люде дълбоко изповедна поема “Към Партията”.

В съзнанието ми още не е стихнал и завладяващият рецитал от откъси от творбата на актрисата Луна Давидова, чийто артистичен тембър е покорявал много сцени на страната ни. Паметни мигове не само за мене, но и отдавна желани за поета от Кюстендилския край, чието лице беше грейнало от удовлетворение, с каквото рядко го удостоява житейския му път.

Така тази скромна монография внесе стимул и осмисли съдържанието на зараждащото се полезно взаимно приятелство. Междувременно новият ми колегиален съмишленик и приятел продължаваше да набира скорост по творческите коловози на днешната ни литература за деца и заемаше подобаващо престижно място сред най-уважаваните ни и тиражирани творци на детската изящна словесност.

Негови произведения и издания за деца се търсеха по книжарници, училища и детски заведения от най-малките ни читатели, които за щастие в миналото бяха десетки хиляди. Неслучайно заедно с колежката Теодора Ганчева в течение на много години редактираха и издаваха сладкодумното сп. “Славейче”, което навестяваше и се радваше на жадувано гостоприемство във всеки дом на страната ни.

Същевременно нашите добри творчески и приятелски взаимоотношения все повече укрепваха и неведнъж ме е канел да му гостувам и в с. Шишковци, скъпата пожизнена обител на Майстора, където имаше къща и прекарваше голяма част от времето си там.

И днес с признателност заявявам, че винаги ме е стопляло неговото уважение към мен.

“С неуморимата си дейност - споделя той в една своя публикация - Продрум като литературен творец и организатор на срещи с поети и писатели си завоюва трайно присъствие в литературния свят не само на Пазарджик, но и в Пловдив, София и цялата страна. А това му отрежда подобаващо заслужено място в съвременния ни литературен живот.”

Думи, които не могат да не стоплят и окрилят. Тази негова доброжелателност не само към мен, но и към останалите колеги, не го напусна до сетния му земен ден. Макар и с влошено здраве и доста поразено зрение, любимият автор на деца и възрастни идваше на мои сто-лични премиери и никога не е пропускал да сподели добри думи за моите непретенциозни литературни изяви.

И когато беше прехвърлил вече 80-те, физическите му сили започнаха вече да се изчерпват, а това не можеше да не го безпокои и гнети, предчувствайки наближаващия край.

И това не закъсня. На 8 юли 2013 година Георги Струмски ни напусна физически завинаги.

Смъртта обаче е безсилна да заличи неговия неоценим принос в генезиса на родната ни изящна словесност, с който ще живее в днешния и утрешен духовен ден на поколенията ни.

8 ноември 2022 година