СЪЗЕРЦАНИЕ
Детето беше облечено в евтин, малко поокъсял и широк в кръста панталон. Може би затова изглеждаше така слабичко. Светлите коси, завързани с ластик, се виеха на златисти пръстенчета край челото и по дългото и тънко вратле.
Бялата якичка на блузата му беше поомачкана от палтото, но момиченцето изглеждаше прекрасно с небрежната прелест на своите дванайсет години.
То седеше на столчето пред пианото и от време на време извръщаше глава към диригента. Оркестърът изпълняваше концерт на Хайдн. Това бяха деца на възраст от 14 до 17 години. Гледах ги с възхищение и лека завист.
Ето там едно момиче с мургава кожа, с тъмни продълговати очи. Вниманието му е неустойчиво. Погледът му боязливо бяга ту към мене, ту към пулта, ту към диригента и пак към мене.
До него седи момче с красива сива фланела с висока яка. То почти не откъсва очи от цигулката си. По-нататък - момиче с открито изпъкнало чело, с две червени черешки на косата. То е едро и възпълничко.
Подпряло се е на високо столче, защото свири на контрабас. Чувства се по-голямо от другите и сигурно пред връстниците си с леко пренебрежение ги нарича “децата”.
Диригентът се е вживял в концерта. Цялото му тяло изразява как усеща музиката. Понякога, без да прекъсва свиренето, пуска по някоя остроумна шега за фалшиво изсвирен такт или за недобре държан инструмент.
Децата се разсмиват и отново следват движението на мелодията: те са се превърнали на внимание. По лицата им струи светлина. Музиката ги очиства от всичко грозно.
Малката пианистка обръща за секунда лице към мене и търка разперените пръсти на двете си ръце о панталона. Може би от смущение, а може би защото са влажни. Очите й са малко приближени и вероятно от това изглеждат по-тъмни и по-напрегнати.
Над тях се извисява челото - гладко, широко, красиво. Детето стои като натегната пружина. Ето - цигулките затихват и пръстчетата му пробягват по клавишите.
Имам чувството, че тича по вълните на мелодията. То усеща звуците, закръгля ги, стопля ги с дъха си и тогава ги пуска да полетят. Не ги докосва грубо, не ги начупва на парчета.
Момиченцето е потънало в своята музика. Не забелязва усмивката на диригента, който отдавна иска да каже: “Не бързай, моето момиче…”. Но то е забравило и мене, и оркестъра, и диригента. Крачето му нервно натиска педала, но пръстчетата уверено командват армията от звуци.
Последен акорд и… въздъхват цигулките. Едва сега малката музикантка се връща в реалността и отново цялото й тяло се опва напрегнато.
Тя усеща не погледа, а мислите ми. Омачканата якичка стои широко около вратлето, а прозрачносинята панделка се е изкривила леко на една страна.
Пианистката пак от време на време нервно бърше пръстчетата си о панталона, цялата в очакване. Концертът е станал част от самото дете - сякаш то е инструмент и невидима ръка изтръгва от него мелодията.
Аз обгръщам с поглед тези облагородени от музиката лица и си спомням думите на Достоевски: “Красотата ще спаси света”.
И излизам на пръсти.
