Иван Джебаров

Преди години познавах един мастит политик, който много обичаше да дарява. Посети, да речем, някое училище във връзка с празник, забележи дете с по-стари обувки, вади двадесет лева и вика на всеослушание: „Вземи и ги дай вкъщи да ти купят нови маратонки!”

И поканените за целта тъй наречени по-късно „мисирки” щракат ли, щракат с фотоапаратите. Тези двадесет лева минаваха както сред работещите в някое предприятие, така предизборно на пазара, на улицата…

Това явно ме подведе и веднъж отидох в кабинета му за спонсорство на един талантлив ученик. Не водех фотографи да снимат, нямаше подготвена публика и работата не стана…

Оттогава споменът по това ме спохожда неканен в навечерието на всяка Коледа, Великден, преди местни или парламентарни избори и т.н. С една дума винаги, когато инициативата „да дарим” става /или я правят/ национална или местна кауза. Зад която стои неизменно егото на един или друг политик.

Обявените като сума хиляди или милиона събрани лева за нуждаещи се предимно деца, звучат прекрасно като човещина.

Ако успеем, разбира се, да избягаме от въпроса, що за държава е тази държава, която не може да задели пари за онова, което коледно, великденско или предизборно се пропагандира като кауза.

И то на фона на доказано разпилени, но незнайно къде и към кого, милиарди.

Което в действителност оставя след себе си една добре изиграна пиар акция на поредния велик на деня. В тези дни се появява по традиция и голямата политическа загриженост към нуждаещо се от ремонт читалище, културен дом, паметник на изкуството…

Която загриженост на практика свършва ден след обявяването на банковата сметка и призива към кандидатите за дребни дарителства да даряват… от заплати, от пенсии… На фона пак на доказано разпилени… И така нататък и така нататък…

Но както е известно: „О, времена, о, нрави”. Израз, който ни позволява поне да се опитаме да помислим какво ново сме научили от новото и какво хубаво сме съхранили от отминалото време и отминалите нрави.

Нещо, което връща ранното ми детство в праха на най-крайната улица в един краен квартал от родния ми град. В последната къща на тази най-крайна улица живееше баба Неделя. Докато възрастните я почитаха, за нас, децата, тя бе нещо като страшилището от приказките.

Дори късните ни игри по улицата се плашеха от домашните ни с: „Ха си настинал, ха сме те завели при баба Неделя!” Което една зима ме сполетя и вече по тъмно, ме отведоха „за лечение” в последната къща на нашата улица.

В ъгъла на неголяма стая гореше с все сила печка на дърва, а по средата й стоеше широко легло. Завити под дебел юрган, ехидно ме посрещнаха три чифта очи, в които с уплаха прочетох: „Ние вече минахме, мисли му ти!”

Докато успея да им отговоря нещо, баба Неделя ме хвърли на една черга, намаза ме с нещо миризливо и въпреки виковете ми на несъгласие, ме омеси като топка тесто.

След което ме навря под юргана до трите смеещи се от удоволствие чифта очи и ни остави да оздравяваме. Сутринта майка ми дойде да ме прибере и така като явно бе усвоила вече новите градски порядки, попита баба Неделя колко струва лечението.

- Ма ти луда ли си?! - извика стреснато старицата. - За цяр пари не се вземат! Грехота е, да знаеш!

Измъкна ме като опечена питка из под юргана и макар нарочно да се напъвах, нито вчерашната ми кашлица излезе, нито гърлото ме заболя.

По-късно чак разбрах, че за благодарност, хората от квартала носеха на баба Неделя я парче от коледното прасе, я сладкиш, я запазени в мазето плодове.

От своя страна, често дори не я виждаха кога, тя подреждаше в кошница даровете и ги раздаваше на хора, за които знаеше, че нямат или няма кой да ги зарадва с нещо по празниците.

Още по-късно ми стана ясно, че изречената в оня момент от нея дума „цяр”, за който е грехота пари да се плащат, не се отнася само до настинката.

Това е понятие необятно колкото човешката душа, но ние все се мъчим и успешно успяваме да го обезличим и заменим в крайна сметка с десет, сто, хиляда, милион лева

И успяваме. Защото с нашето мълчаливо съгласие ни карат да гледаме само върха на нещата, представян ни винаги като цвете, но не и ледения айсберг под него.

Където се оказва, че е топло и много хранително за куп кърлежи, впили пипала във всяко едно нещо, което е „цяр” и смучат ли, смучат…

Спокойни са, защото добре са защитени от това, което кой знае защо се нарича „демокрация” и всяко изказано становище не отговарящо на тяхното разбиране за тяхната „демокрация” се приема като кощунство.

Плюс медиен писък, че се нарушават някакви евроатлантически ценности, които така и никой не ги формулира какви точно са. /Макар че нагледно мислещите хора знаят какви са на практика/.

Ако се опитат да ги кажат пък, това са общи приказки, произлизащи от многовековните християнски разбирания за нещата в обществото и света.

И жалкото в случая, поне според мен, е наличието в това сборище на хора, наричащи себе си писатели, художници, артисти…

Най-вече „интелектуалци”, цветът на нацията.

Абе, писателю, поете, художнико, артисте,… какъв интелектуалец си като си се продал на Златния телец и развяваш някакво партийно знаме, на което най-често не знаеш какъв е цветът…

И активно наливаш вода в мелницата, която служи само за пиар акции, но не мели от години наред брашно.

Ето защо, дори своеобразната индулгенция, която по всяко време политиците публично търсят, са просто поредното отлагане на оня „цяр”, който нашите деди са ни завещали и който все повече избледнява както в учебниците по история, така и в душите ни.

С нашата добра, мълчалива, помощ, разбира се.