ВРЪСТНИЦИ МОИ…
Из „Живот на кръстопът” (2022)
***
връстници мои, приятели и другари от детство
настръхвам от камбанен звън и от гласа на имама,
защото смъртта не гледа нито сан, нито богатство…
а повежда жертвите си към своята бездънна яма.
тя напоследък най-арогантно ускори жътвата си
и ето: заплашително се стопиха редиците наши;
изпаряват се от паметта ни години, имена, адреси…
остава само: „пушенето - вреди, а пиенето - плаши!”
ние, живите, колкото пръстите само на една ръка,
които скоро ще забравим и лицата си празнични,
загледани в лъжливите води на житейската река,
чакаме чинно, запазвайки предсмъртно приличие.
но какво ли ще ни коства, ако се стреснем малко,
за да поздравим и да се радваме на всеки нов ден,
да разтворим старите албуми и жълтите папки -
аз за вас да си спомням, а вие да се сетите за мен;
за да не отминете дома ми като забравена кръчма,
докато не го е настигнал безпощадният суховей;
пак да си пеем, както преди, от сутрин до здрач,
докато не е запял над нас някой усърден чичопей.
ВСЕ НЯКОЙ
човешкият живот е странен и потаен
и едва ли заслужава упованието ти,
тъй като пътя му, наглед чист и равен,
все някой някога може да задръсти.
приятелите си верни добре ги опознай,
като видят раните ти, които не зарастват,
те може би ще ти съчувстват, но знай,
че все някой от тях тихо ще злорадства.
чудото щастие се усмихва само веднъж
и се постига с надмощие, а не с пълзене,
и ти, докато се наканиш да му се радваш,
все някой така лекичко ще ти го изземе.
мнимата слава е несигурен небесен дом,
никога не хвърчи към него най-отпред!
завистниците от засада гърмят вкупом
и все някой някога може да улучи и теб.
даже и да си се отдал до сетния си ден
на борбата за правда без отдих и отбой,
след битката, в която ти ще си незнаен,
все някой подлец ще се обяви за герой.
ОТ ДЕН НА ДЕН
от ден на ден повече се доближавам
до предела жизнен и застрашителен;
все по-слабо усещам душевния плам,
който също ми изневерява от ден на ден.
от ден на ден все по-често броя на глас
всеки нов шанс, като патрон похабен;
съдбовните мисли ме вкарват в транс
и се превръщат в кошмар от ден на ден.
от ден на ден забравям години и адреси,
а се сещам за субект, отдавна заличен;
по пътя, случайно, срещна ли себе си,
все по-малко го познавам от ден на ден.
от ден на ден въпросите се увеличават
и остри контрасти се кръстосват в мен -
небето колкото по-бързо се отдалечава,
земята ми става по-близка от ден на ден.
СЛУЧАЯТ С ОТИВАНЕТО
отиването е неизбежно някога,
като жизнена необходимост е то:
отиваме на гости, на мач, на сватба,
а в заведенията може би по-често.
отиваме просто така, спонтанно,
много пъти даже сме драстични;
отиваме облечени съвсем нормално,
а някой път и с дрехи празнични.
отиваме на посещения и срещи,
на чествания и излети безброй;
отиваме и на дискусии горещи,
за да се прославим като герои.
отиваме на протестни събрания
и копнеем за човешки правдини;
отиваме смело в затвори и изгнания,
а понякога дори на кървави войни.
отиваме и в синагога, църква и джамия,
където всеки по своему закрилника зове;
на Божи гроб отиваме с наведена шия,
за да изчистим своите тежки грехове
но последното ни отиване е зле,
то на другите въобще не прилича:
отиваме, и то без да знаем къде,
отиваме… и не се връщаме вече.
