Банко П. Банков

Денка Илиева, „Пролетна трева”, Изд. „Захари Стоянов”, 2019

Денка Илиева е от поколението талантливи съвременни белетристи, които пресъздават с дълбоко познаване и емоционална привързаност състоянието и проблемите на българското село, бита и стремежите на жителите му в годините на прехода. Селският живот и взаимоотношения винаги са хранили с живителни сокове българската белетристика.

Погледът към селото десетилетия на ред бе подчертано социален, критичен, понякога идеализиран, умилителен, но неизменно стоплен от синовна любов, от съчувствие към ощетени от теглила, подклаждан от жив интерес към фолклор, поверия и легенди.

Тази социална, съсловно онаследена чувствителност към родови корени извира от редовете в „Пролетна трева”, поредния сборник на утвърдената авторка.

Илиева разказва с пристрастие и горчевина за селски чеда, подгонени да търсят хляб във враждебни градове, в негостоприемна чужбина, осъжда разклащането на здравия селски морал от привнесени градски волности, (разказите „Амулетът”, „Скитникът”), анализира отчуждението между близки, събрани не по волята на сърцето, а на материални принуди, („Предложение”, „Ревност”).

Оцветява социалния анализ, психологическата диагноза на неосъществени мечти и изхабени отношения, с присъщи на почерка й мекота на разказа, съчувствие към героите, с акварелно просветляване на сгъстени бои в рисуваната картина.

Малко е да се каже, че познава от корен неразривно вплетените българска природа и село. Природата е родилно сплавена в тъканта на разказите й, в селското ежедневие и съдби. Тя е неделим фон, но в известен смисъл и съдвигател на действия, подбудител на настроения, на пориви и резигнации у героите.

При това, в съгласие със собствената си нагласа, Илиева разполага герои и постъпки в годишните родитбени сезони. Природата шуми в повествованието с глас на бързаща пролетна вода, с шепота на разпукващи се цветни пъпки, предвещаващи лятно плодоносене. Жълтее с цвета на пшеничено юлско злато, вехне уморено в есенен листак, набъбва от влага в бавни облаци по ноемврийско небе. Зимата е по-рядък гост в сборника, навярно не случайно той е озаглавен „Пролетна трева”.

Стиловите похвати на Илиева, конструирането на разказа също са специфични. В уводната „Пролетна трева” историята е представена като диалог, почти драматургичен, между две съседки; в „Шарената птица” съпоставянето на гледища между анонимните „две жени” е събитийно обогатено.

Непряко присъстващата авторка противопоставя различни гледища, несхождащи оценки за селски бивалици и небивалици, за случки и несбъднати пориви. Така ангажира читателят сам да вземе страна в проблема.

Оценявайки впечатляващата й родилна свързаност с природата, дълбокото познаване на сезонния кръговрат, на връзката между земеделеца и земята, на бита и нравствеността на селския труженик, в години на социален катаклизъм, трябва да отбележим приносното различие в белетристичния поглед на Илиева.

Тя пресъздава живота не буквално, фактурно, а го надгражда автентично в посока на нравственост; подсказва поуки, поведенчески модел.

От една страна й е свиден селският материален и духовен свят, боли я за достойнствата, от друга - не прощава язвите му. Гледа го с провиждащия поглед на утвърдени съвременни прозаици; доказателствата в текста са многобройни.

В „Пролетна трева” противопоставя патриархалната преценка на селския моралист срещу преклонението пред физическа хубост и поведенческа свобода. В „Гроба на самодивата” долавя зад осъдителния поглед към суеверия недоосъзната жажда за фантазност, за оттласкване над буквалната действителност. В „Савина” биологично осмисля нарушаването на каноните за традиционна целомъдреност.

Позволява си да задълбочи темата за мисията на жената отвъд ролята на брачна партньорка, към по общата - като продължителка на живот с анонимен партньор. Надмогване на канона за житейско съжителство с единствен партньор, е художествено защитено и в „Предложение”, „Жената”, „Умирачка”.

Но заедно с това в почти всички разкази „повдига” на нравствено, на духовно ниво съпротивата на героите срещу разпадащия се бит, срещу традиционните, препъващи ги нрави, срещу неумолимо ощетяваща ги възраст.

Извисява ежедневната предметна неудовлетвореност в ненатрапчив, но впечатляващ стремеж за душевно проглеждане, за човешка съпричастност, за обич, за състрадание, за прошка.

Битовите истории, изобразени със земни бои, се просветляват с поетична одухотвореност, рисуват се чрез изобразителните похвати на легендата, на съвременната идилия. И достигат до притчово внушение. Така е в разказите „Замъкът”, „Сляпата”, „Ромео и Жулиета от махала Манастирци”, „Доротея”, „Момиче на прозореца”, „Червено вино”.

Разбира се, стилизацията в горните разкази, довеждането на проблема до преки нравствени подсказки, до „възпитателност”, би допаднала на част от читателската аудитория, други би настроил скептично.

Но е безспорно, Илиева отгражда свой собствен свят в кипежа на лутащото се ежедневие. В него деликатно отваря пътека пред всеки от героите - за извисяване над сторени грехове и ламтежи, за прошка, за съпричастност, за любов. За взаимно разбиране със сродна душа.

А дали героите, а от там - и читателите ще провидят утешителната пътека, за да се примирят със света и себе си, зависи, някои са узрели за да прогледат, други - не.

Затова в разказите, в които Илиева остава читателя сам да формулира житейското заключение, да направи нравствената си преценка, въздействената сила на словото ? е впечатляваща.

Такива са „Магьосницата”, със скулптурно изваяните каменар и дъщеря му, където в пет страници Илиева се извисява до нивото на Куприн във „Вещицата”.

В „Отмъщението”, чрез потрисащата съдба на несправедливо репресиран, безпощадно са обобщени греховете на половинвековния ни минал опит. Или разказът „Лудата”, където сепнатият читател вижда с други очи съвременника, клеймосан за непълноценен от окръжаващите го.

Ето защо ще очакваме с интерес следващите изяви на талантливата авторка, теглеща поетична, своя бразда в прозаичната угар.