Василий Воронов

превод: Дафинка Станева

1.

Всичко отминава.

На последното събрание на колхоз „Гривени” пийналият пазач Прошка каза, сочейки с пръст президиума:

- И им остана само една крава. Председателят Кайло и целият управителен съвет я подгониха. Хванаха я, повалиха я и я заклаха…. - гласът на Прошка затрепери, той изтри с ръкав очите си, падна на фалцет. - Заклаха я и я изядоха! И го няма колхоза!

Бившият председател Кайло се мъчеше в канцеларията в очакване на новите стопани. От нямане какво да прави, започна да застрелва гълъби и да ги вари в походния казан на чорба. На чорба се събираха всичките бивши управляващи колхоза. Подреждаха дълга маса в канцеларията и гуляеха до сутринта. Подред произнасяха тостове. И, Господи, какви речи звучаха на масата им! Обичат у нас да говорят на тържества и на помени. Ораторите говорят тъй увлекателно и тъй умно, както никога не са говорили нито на събранията, нито  у дома си.

Тайната за това е в горилката, която прави бившият счетоводител Уколович. Той прави настойка от костилки на зарзала, добавя индийски подправки и канела. Такава напитка развързва езика, човекът започва да говори като по книга, както никога не е говорил. Другарите на софра употребяваха изключително горилката на Уколович. Затова никой не се учуди,  когато обичайно мълчаливият глава на хутора Валентин Тарасович Брудасти поиска думата, изпи чашка и радостно обяви:

- Край на всичко!

Плю на дланта си и започна да свива дебелите си пръсти.

- На колхоза, разбира се, край! На администрацията и на председателя еднозначно, край! На училището също край! И на медицинския пункт край! Ще останат 70 общински души народонаселение  в хутора Гривени, основан, както и Загряжск, преди повече от четиридесет години. Скоро ще се появи боляринът, новият владетел на колхозните и на общинските земи.

- А какво да кажем за хората?

- Правилен въпрос. Докладвам за хората. Населението тук наброява 70 човека. 40 от тях са пенсионери в период на доизживяване. 30 човека живеят сами, 15 от тях работят в Загряжск. Хората от общината  могат безплатно да ползват гробището, пътя към гробището и пътя към Загряжск. Останалите блага стават собственост на новия собственик. Функциите на хуторската администрация се предават в Загряжск. Хуторът Гривени ще бъде улица „Заречна”. Защо ни е хутор, администрация и кмет, когато нямаме бюджет да погребем дори един самотен стар човек? Нали си спомняте как поради липса на ковчег, ние в чувал изпратихме в последния му път общинския човек, бившия тракторист-орденоносец. Хайде, земляци, да поменем хутора Гривени и да пием за новия живот на улица „Заречна”!

Разговорът стана по-конкретен и съдържателен. Думата поиска ветеринарят Лошак. Той беше в син работен халат и с тъмни очила, които носеше постоянно заради предизвикателно набралия нос. Очилата като че отвличаха вниманието, но носът на ветеринаря гноясваше през цялата година. Когато беше млад, той обработваше пъпката с някакъв разтвор от ветеринарната аптека, както се вижда, не толкова успешно. Вместо една пъпка се появяваха още няколко. А после кожата завинаги се покри с постоянна малинова коричка, която се белеше.

- Аз съм съгласен с Брудасти - важно каза Лошак. - Медицинският пункт го закриха заради икономии. Но хората не остават без медицина. Вие прекрасно знаете кой оказва медицинска помощ.

- Тъй е! Тъй е! - неохотно и безразборно се чуха гласове.

Лошак вежливо се изкашля в шепа и продължи:

- Няма дълго да задържам вниманието ви. Нашият кмет имаше цицина на главата, на самия връх, извинявам се за съвпадението. Валентин Тарасович има чест да бъде плешив, цицината се виждаше отдалече, което е неприятно. Медицината му препоръчваше скъпоструваща операция. Той се обърна към мен и операцията беше направена за десет минути. И всичко това за една бутилка, която изпихме двамата. Тъй ли е, Валентин Тарасович?

- Тъй е - неохотно потвърди председателят.

- Още един пример. Другарят Кайло едно време имаше, извинявам се, свински апетит…

Другарите се засмяха, председателят на бившия колхоз дръпна ветеринаря:

- Не трябва за апетита! За личността не трябва!

Но Лошак беше вече в темата и освен това беше изпил три-четири уколовки. Репликата само поощри разказвача.

- Болестта е разпространена, особено срез жените. Но диагноза никой не може да постави. Другарят Кайло е човек не беден и в Загряжск кой не го е доил. Със свинския си апетит той отслабваше пред очите на всички и даваше пари на разни шарлатани. Появи се характерната апатична  походка, вялост и обрив по цялото тяло. А също и задръжка на функциите за мислене, застрашаваща умствената дейност…

- Стига! -  молеше го Кайло - Налейте му повече уколовка!

Подадоха на оратора фасетирана чаша. Лошак жадно изпи горелката, сдъвка крилце от гълъб и побърза да доразкаже:

- Аз навреме обърнах внимание на другаря Кайло и го поканих във ветеринарната аптека. След петминутен разговор вече нямах съмнения: аскаридоза! Това е разпространено заболяване при свинете, глисти, дума не за маса.

- Моля те! Ще те ударя по мутрата!

Кайло яростно хвърли чашката си по ветеринаря. Но се намериха защитници.

- Нека си каже човекът, защо ще му затваряш устата.

- Работата е там - продължи Лоша като бързаше, - че стомашно-чревния тракт при свинете и при човека са идентични. Следователно, при аскаридоза на човека може да бъде оказана ветеринарна помощ. Така казвам аз на моите критици, на умниците, които загробват хората със скъпи лекарства. А грях е другарят Кайло да ми се обижда, защото аз го излекувах. Няма защо да ме замерва с чаши, аз също мога да му отвърна. Налейте ми, другари, не съм  от желязо…

Ветеринарят укорително изпи пълна чаша, изтри с кърпа горящия си нос и с вяла походка се заклати към изхода.

Дискусията набираше сила. Обсъдиха много различни въпроси. Особено близко до сърцето приеха нетърпимостта на жените към мъжкото другарство и нощните празненства. Всички се обръщаха по някаква причина към участъковия Бузняк, рижав чичко със стеснителна усмивка. Участъковият пиеше уколовката като минерална вода, като се почесваше по корема.

- Кажи ми  - питаше счетоводителят Уколович участъковия, държейки бутилката с горелка пред носа му - какво ми се полага за това?

Участъковият взе бутилката от ръцете на Уколович, отпи глътка и лениво го посъветва:

- Седи и не скачай.

Счетоводителят беше упорит.

- Кажи, има ли алинея в закона или няма?

Участъковият търпеливо разясняваше:

- Ако например ми наливаш безплатно - няма алинея, ако ми наливаш за пари - ще намеря алинея.

- Всичките сте еднакви! - Уколович направи изразителен жест. - Втора петилетка всички ви поя… А „Благодаря” никой не ми е казал!

Счетоводителят се намръщи и заплака като дете.

Към участъковия се приближи с чашка в ръка бившият завеждащ гаража Квач по прякор Миличкия. Алкохолът му действаше като психотропно средство - той ставаше добър, чувствителен и наричаше всички „милички”. Завеждащият гаража се опита да прегърне участъковия, оня го отблъсна от себе си, гнусливо прикривайки се с длан. Завеждащият гаража по кучешки завъртя глава, заливайки се от смях.

- Приятели, милички, той вчера ме водеше на разстрел!

От масата го посъветваха да пие по-малко, тъй като знаеха особеността на завеждащия гаража често да нощува  в ареста на полицейския участък. Квач недоверчиво погледна компанията, сложи ръка на рамото на полицейския:

- Другарю упълномощен, миличък, ти стреля ли по мен с оръжие в пясъчната кариера?

Бузняк се почеса по корема и незлобливо потвърди:

- Стрелях. Разкажи каква беше работата.

Квач се поколеба, боейки се от някаква клопка. Участъковият го подкани:

- С възпитателна цел, на хората ще им бъде интересно…

Неочаквано се чу трезвият глас на Валентин Тарасович Брудасти:

- Разстрел в мирно време? Това действително е интересно. Говори!

Завеждащият гаража изпи чашата си, учтиво въздъхна настрани и внимателно произнесе:

- Милички, това е истина. Само че нашият полицейски не е виновен. Идеята беше на началника на полицията, полковник Добробаба. Полковника, разбира се, също не трябва да го виним. Такава отговорност, такава длъжност…

На масата зашумяха недоволно.

- Ти за себе си говори!

Завеждащият гаража глътна на един дъх още една чаша, доби смелост и започна…

- Аз много пътувах по Русия и от личен опит знам как се отнасят към пияния човек в различните градове и села. Авторитетно докладвам: никъде, в нито един автономен окръг така не бият напилите се граждани тъй, както ги бият с тояги по главите в нашия роден Загряжск! Ако след работа си се отбил в кръчмата и си изпил чаша бира, няма гаранции, че благополучно ще стигнеш до вкъщи. Полицейските те следят от момента, в който си взел в ръка чашата с бира… Ти си излизаш културно и на първия ъгъл получаваш тояжка по теменцето. Тикат те в уазката и се свестяваш чак на наровете в ареста. Милички! Никъде не постъпват така с пияния човек! Например във Вишни Волочок пих бира и не можах веднага да попадна в хотела, по грешка тръгнах от другата страна и се оказах в общинското селище Тупи ножи. Нощта ме завари в покрайнините, в труднопроходими места. В ранното утро местният полицай на мотоциклет ме намери и ме покани в коша. Той не ме би по главата, както в Загряжск, а ме закара направо в бирарията. Пийнахме…

- Какви ги говориш за Тупи ножи! За разстрела, за полицията говори!

- Разстрела, милички, не можеш да го пропуснеш. Полковник Добробаба не е фашист. Но какво да прави горкия, когато дранголникът е малък, а скандалджиите всеки ден стават все повече. Събрани са заедно фулигани /изговор на героя - б.пр./ и пияници. В този ден аз като че нарочно се оказах в кафеза. При утринната обиколка полковникът видя голяма купчина хора в килията, възмути се и заповяда:

- Цялата шайка в арестантската кола!

Съпроводени от автоматчици, полковникът ни закара на пясъчната кариера. Строиха ни в редица. Добробаба извади лист хартия и високо зачете:

- От името на всички законопослушни граждани на Загряжск безжалостно осъждам  тези фулигани, побойници и пияници на разстрел! Огън!

Картечарите стреляха от всички цеви! Пръстта летеше на буци, куршумите свистяха, хората крещяха, кариерата се обви от дим. Свестих се, полицията замина, разстреляните се събираха от различни страни. Ревяха и псуваха, хвалеха Добробаба: „Екстра се получи, браво, полковник!”.

Компанията високо оцени възпитателните мерки на началника на полицията и на участъковия полицай Бузняк. Пиха преди тръгване, поразсъждаваха за това, че такива работи стават в Загряжск и призори се разотидоха.

2.

Коренният жител и гражданин на Гривени, Семьон Семьонович Гривени, се роди джудже.

В ранната утрин той, както винаги, излезе на двора да види как е времето, да погледне облаците. На неговото рамо седеше бяла гълъбица със златна ивица около очите и с розова човка. Стопанинът се качи на високата стълба на площадката с къщичката за гълъби. От височината на птичи полет добре се виждаше хутора, рекичката Серебрянка в гъстите тръстики и старата дъбова гора зад плешивите пясъчни могили.

Той седна на пейчицата и мълчаливо загледа розовия диск на слънцето зад хребетите на гората. Това беше неговата родина. Тук премина животът му с неговите родители, с дядовците и бабите, с всички роднини и жители на хутора Гривени в околията Загряжск. Един след друг си отидоха всички роднини. Наскоро почина и жена му и Сеня Гривени остана сам-самичък в този глух край. Две пристрастия му останаха - книгите и гълъбите.

На другия ден след смъртта на жена му на неговото рамото кацна бяла гълъбица с розова човчица. По нейното гукащо дишане, по гъвкавите стъпчици на неспокойните червени крачета стопанинът ясно разбра - неговата жена му се яви във вид на гълъбица. Той я хранеше от дланта си. Гълъбицата пиеше вода от неговите устни. Ако той задремеше, тя тихо ситнеше из стаята и нежно гукаше, без да млъкне.

Самотният човек иска да сподели с някого тайната си. Но на кого можеше да я разкаже? На съседа Антип, инвалид от фронта, оглушал след контузия. На съседката-учителка, която имаше голямо стадо кози и през нощта проверяваше тетрадки, а сутринта, препъвайки се, бягаше на училище? На съседа, който вареше самогон, търгуваше с горилка и сам я пиеше с удоволствие. А вечер свиреше на  хармониката, пеейки неприлични частушки?

Той, разбира се, би могъл да отиде при стария си приятел Кузма Валерианович, най-културния човек в хутора. Кузма Валерианович през младостта си беше учил за конферансие и известно време бе работил като артист в Загряжск. Кариерата му завърши почти трагично. Кузма като студент търгувал с дънки. Годеницата му от ревност написала донос в партията. Изключили Кузма от комсомола, изгонили го от училище. Оттогава вече четиридесет години Кузма Валериановеч живее в хутора Гривени. Той, разбира се, е добър човек, но Семьон не се реши и на него да разкаже своята тайна…

Стопанинът отвори прозореца в къщичката, тихичко подсвирна и плясна с ръце. Гълъбите един след друг излетяха над гълъбарника и по спирала вертикално се извисяваха нагоре в небосвода. Птицата се стопи в синевата.

Това занимание не просто се харесваше на малкия човек. Той извършваше всекидневен ритуал, познат само на него. Ятото гълъби се разпръсна нагоре, закръжи и строго един по един, гълъбите-преметачи правеха завои. Гмуркаха се надолу, обръщаха се през глава под крилото. Плъзгаха се по спирала с разперени в полукръг криле. Бялото ято се къпеше, чертаеше в звънтящия въздух фигури от висшия пилотаж. Това беше празник, ликуване, гълъбова песен. Наслада, недостъпна за никого.

Повелителят затваряше очи и замираше, чувствайки с кожата си страсти, неведоми за човека. В тези минути на малкия Сеня му се струваше, че сам се превръща в гълъб-преметач, разтворил се в свистящите потоци на вятъра. Заедно с всички той се гмуркаше, попадаше в спиралата и отново се извисяваше към слънцето…

След тържествения парад той дочакваше гълъбите да се върнат в къщичката си. Последна долиташе гълъбицата и по навик кацаше на рамото му. Сеня целуваше приятелката си, спускаше се по стълбата и вкъщи на масата хранеше красавицата. Тя кълвеше от дланта му просени и слънчогледови семена, пиеше вода от устните му с пъргава човчица. Той слушаше нейното поривисто дишане.

3.

Преди трийсет години в Загряжск имаше гастроли известният в Европа театър на лилипутите. Малките артисти поставяха мелодрами по собствени съчинения „Джуджето и великанът”, „Беднякът и кралицата”, „Малкият Херакъл”, „Сълзите на ангела”. Впечатлителните жители на Загряжск по няколко пъти посещаваха всеки спектакъл. Носеха в хотела различни храни: яйца, сметана, сушена риба. А един артист в кариран панталон и с червена панамена шапка с помпон опита местната напитка от сливи. След това помоли тайно да му донесат горилка в бутилка от минерална вода. Наливаше си в мъничка манерка и я носеше в пазвата си като отпиваше, колкото е необходимо, навсякъде, дори по време на спектакъл. Загряжци с уважение разпитваха артистите и правеха дълбокомислени изводи: „Играят като големи, а живеят като деца”. „Докачливи. Боже опази, ако се пошегуваш”.

Трупата се задържа заради болестта на примадоната Офелия. След простуда при нея се получи усложнение. Бедното момиче отслабваше пред очите на всички.

Очакваха театъра в друг град, оставиха Офелия в хутора Гривени под грижите на родителите на Семьон. От щастие двайсетгодишното момче не можеше да си поеме дъх. То даже не можеше да си мечтае за среща с такова момиче. Не можеше да си представи да види до себе си красавица с порцеланово личице и големи сини очи. Нейната висока шия и безупречната й глава напомняха на Сеня гълъбицата-преметачка. А гълъбите-преметачи Сеня обичаше повече от всичко на света. Той ги развъждаше още от детството си. Голямото ято живееше във високия гълъбарник, в къщичката с корнизи и капаци на прозорците, боядисани с бяла, синя и червена блажна боя.

Сеня хранеше Офелия с лъжичка, даваше й да пие отвара от лечебни треви. В полутъмната стая миришеше ароматно на пелин, градински чай и риган. Подът бе посипан с листенца от рози. През отворения прозорец влизаха гълъбите, важно крачеха около леглото на болната и като надуваха гушите си, гукаха. Целуваха се, чистеха се един друг под крилата. Офелия мълчаливо гледаше преметачите и Сеня тихо й се усмихваше. Когато идваше на себе си, тя питаше шепнешком:

- Къде съм? Откъде са тези птици?

Сеня полугласно отговаряше и разказваше всичко по ред. Девойката слушаше и заспиваше. Когато се събуждаше, молеше:

- Разкажи ми още за Загряжск…

Сеня й разказваше за добрите хора, за колонията от лилипути в Загряжск. Четеше на глас книги за манастира, за казаците. Офелия оздравяваше.

Всеки ден излизаше със Сеня на двора. Родителите на Сеня, колхозници, не можеха да се нагледат на малката красавица. Желаеха й крепко здраве и щастие в личния живот.

Офелия се качваше по стълбата в гълъбарника, вземаше в ръце два гълъба, подхвърляше ги и се смееше радостно.

Родителите, като гледаха Офелия и сина си, въздъхваха:

- Хубава двойка. Да даде Бог…

Сеня не просто се влюби в девойката, той беше омагьосан, очарован. Не можеше да се надиша на аромата на косите й, да се нагледа на ангелското личице. И Офелия благодарно се привързваше към своя рицар. Те прекарваха цели дни заедно. Говореха си без умора. Хванати за ръце, ходеха в речната низина при пролетното пълноводие. Седяха на брега на Серебрянка. Сеня сплиташе венче от лилави камбанки и го слагаше на главата на Офелия

- Сеня, а откъде са нашите братя -джуджета в Загряжск? Нали те живеят в големите градове и много от тях стават артисти.

Сеня, както винаги, отговаряше умно и подробно.

- Тук има цяла история за нашите братя… Аз съм се родил в хутора Гривени, моите родители са кореняци-загряжци. Живееше тук един чудак, председателят на колхоза Иван Иванович Перепечай. Той много обичаше малките хора. Като студент е учил при професора-джудже Богдан Илич Жемчужников. Перепечай се сприятелил с професора, а той го запознал със своите братя от Москва и други градове. След много години, когато студентът Перепечай станал председател на колхоза, поканил своите познати в колхоза. Не просто ги поканил, а им построил къщи по-близо до Загряжск, за да живеят в градски условия. Около двайсет човека може би, дошли на новото място на жителството. Перепечай им дал работа. Братята-джуджета плетели кошнички, работели на птичарника, разсаждали цветя, отглеждали зеленчуци в зеленчуковата градина. Правели конфитюри, осолявали краставички и зеле. Ъгълчето, където се заселили джуджетата, и досега се нарича Лилипутовка или Комуна  на лилипутите. Братята ни живеели много демократично и много учени идвали отдалече да видят как са устроили живота си. Изключителен човек е бил Перепечай! Той се гордеел с комуната и бил баща и застъпник за малките хора. След това колонията на Перепечай се разпаднала, а нейните жители са разпръснали кой където намери…

Офелия  внимателно слушаше, трогна я историята за преселниците.

- А къде е сега този човек?

Сеня тъжно въздъхна.

- Случи се трагедия след романтична пюбов… Това става само с добрите хора. Перепечай се влюбил в студентка-практикантка. Тя му отвърнала с взаимност. Започнали тайно да се срещат. Перепечай бил женен. Не знам колко време са успели да опазят тайната си. Но в малкия хутор можеш ли да се скриеш от хората? Скоро всички научили за любовта на Перепечай. И началниците му, и колегите му го упреквали, а девойката обиждали публично. Наложило му се да напусне колхоза, семейството си. Жената на Перепечай ходела в общежитието да вдига скандали. Криели девойката. Жена му трошала прозорците вкъщи и се заканвала да изпочупи ръцете и краката на всички студентки. Скандалът намерил място в телевизията и вестниците. Нещастното момиче се отровило с лекарства. А Иван Иванович след погребението на студентката се застрелял с ловна пушка. Погребали го до неговата възлюбена. Там навярно те се събрали.

По бузите на Офелия течаха сълзи, тя по детски си триеше очите с юмручета. Леко заеквайки, тя помоли:

- Искам да видя техните гробове.

Младите хора отидоха в Загряжск на старото гробище. Сложиха цветя на двете хълмчета. Дълго стояха, хванати за ръце. Покойниците ги гледаха от своите портрети с щастливи усмивки.

- Те сигурно много са се обичали - каза Офелия.

- Бог рядко изпраща такава любов - отвърна Сеня.

- Защо голямата любов завършва трагично?

Сеня видимо отдавна бе размишлявал над това. Той имаше обмислен отговор:

- Господ опазва такава любов от човешката мръсотия. Той взема при себе си чистите сърца…

Офелия неочаквано каза:

- Завиждам им…

Сеня прегърна силно девойката.

- Ние ще живеем дълго!

Веднъж Сеня срещна до портичката двамина важни малки хора. Непознатите бяха с пръстени на ръцете, с шапки с козирки и тъмни очила. Те чинно се представиха: били от театъра, колеги на Офелия. Дошли са по заповед на дирекцията за девойката.

- Впрочем, къде е тя и как е със здравето? - попита важният гост с бастунчето.

- Упълномощени сме да заплатим разходите - каза другият с кожената чантичка.

Сеня, ни жив, ни мъртъв, поведе гостите към жилището си. Той с ужас гледаше как  се зарадва Офелия на гостите. Тя жадно слушаше новините от театъра. Черпеше гостите с чай и питаше кой изпълнява нейните роли и добре ли играе. В кои градове е бил театърът и как го приема публиката. Дали са забравили нея, примадоната. И какви са плановете за предстоящия сезон.

Гостите отдъхнаха час-два в прохладната стая.

- Е, време е да тръгваме - каза човекът с бастунчето.

- Приготви се, Офелия, извикахме такси - каза човекът с чантата като сложи на масата плик. - Това е за грижите и за лечението.

Девойката се усмихна и каза тихо, като нещо, отдавна решено:

- Ние със Семьон се обичаме.

Гостите мълчаха. Отидоха встрани да се посъветват. Човекът с бастунчето каза:

- Ние не се каним да ви разделяме. За мъжа ще се намери място в театъра, ще тръгнем всички.

- Ние ще останем тук - каза Офелия.

Гостите отпътуваха. След една година театърът беше отново в Загряжск. Но Офелия вече живееше друг живот. Тя ходеше със Семьон на спектаклите. Преживяваше, вълнуваше се, понякога тайно плачеше. Но за връщане в театъра вече не се споменаваше. Офелия беше щастлива със Семьон. Щастлива беше с живота си в хутора. За първи път видя зимата в нейния девствен образ. За първи път ходеше сред преспите с валенки.

Семьон научи Офелия да плете кошници от лоза. Това тя го научи много бързо, а по художествено оформление превъзхождаше учителя си. Можеше да плете кръгли, овални и плоски форми. С една дъгообразна дръжка, с две сгъващи се. Оплиташе различни стъклени съдове, дори и бутилки. Плетените изделия бързо се изкупуваха от загряжци, от туристите и местните фермери. Офелия охотно, даже със страст продаваше стоката си, пресмяташе печалбата и гордо казваше:

- Днеска е повече от вчера!

Хората се чудеха на решителността, разума и простотата на малката им съселянка. Офелия обичаше да седи в беседката  до широката маса и да плете лозата с тънките си ловки пръсти. Семьон изнасяше лист хартия за чертане „ватман” и с молив рисуваше девойката с лозата и кошничките.

Трийсет години живя Офелия в хутора Гривени. Отиде си от тоя свят тихо, в съня си, като не се оплака от нищо, в ръцете на мъжа си. Семьон я погреба на старото гробище в Загряжск. Сам изправи оградката от ковано желязо с място за още един гроб. Вкопа малка масичка и пейка. Хората виждаха как малкото старче дълго седеше на пейката. На неговото рамо неизменно стоеше бяла гълъбица с розова човчица.

——————-

Вестник „Российский писатель”, 2022 г.