Виолета Станиславова

Из „Души, самотни скитници в безкрая” (2022)

ИЗГРЕВ В СОЗОПОЛ

Сутрин е.
Навън отново слънцето блести.
И този ден ще бъде зноен и греховен.
Във пристанището като разтопен метал водата тежи.
Размекната светлина тече на хората по косите.
Блестят покривите на къщите,
пъстреят по прозорците им цветя.
Гларуси шумно азбуката на морето сричат.
По калдъръма - пред очите ми -
като златен дъжд се лее златната светлина.
На брега - вълните подмятат
разкъсани дрехи от водорасли.
Ще тръгвам. Отивам на Царския плаж,
където ще ме подхване бурният вятър
и заедно с плажната музика, със чадърите,
с пясъка от брега,
ще ме запрати напред - във времето -
и в мигове на тъга
ще ме връща като красив спомен, обратно при него.

Вървя омагьосана от красотата на деня,
понесла във сърцето си любов към вечните неща.

ЗАЛЕЗ В СОЗОПОЛ

Угасва залезът.
Снижава се към нямата земя градът.
Потъва в мрачината линията на хоризонта.
Някъде, от мъдрото мълчание на брега,
заизвира музика - загадъчна и мека…
Оттатък вълнобора
притихват подредени лодки на рибари.
Водата усмирено докосва ги едва - мълчи.
Едно на друго подпрени
въздъхват корабчета стари.
След закъснял гмурец, следа едва личи…
Последен лъч от слънцето през облака наднича
за миг във детските очи се скри.
Ухае с дъх упойващ цялата природа
и буди във душите ни стремеж към красота.

СОЗОПОЛСКА ТАЙНА

Вълните чезнат в хладен мрак.
Само тежкият им плясък в носа на кораба се чува.
Назад остана созополският бряг -
и пак сме тайно заедно, и пак мълчиме.
Сърцата ни обжарени от чувствата горят.
На кръст разпъната е любовта ни.
Ще трябва да живеем все така:
един за друг родени, за всички други - непознати.
Залива ни лилава тишина.
Крайбрежни очертания с тъмната вода се сливат.
Единствен старият, далечен фар
отгатнал чувствата - ни смига.

* * *

Сама в тъмнината,
нека да оглушея от тишината,
нека да зъзна от топлината,
докато твоите стъпки
заглъхват към хоризонта,
а изящните форми на тялото ти
потъват в мъглата на морския бряг.

* * *

Море,
притисни до тялото ми тялото си,
пълно с облаци и вятър,
сол и бяла пяна,
за да те почувствам.
Само аз и ти, море, няма да забравим,
онази нощ, на бликнала неудържимо
от процепите на всяка моя пора страст.
На загретия до точката на кипването сън,
на разпукнатата във пространството мечта…