Виолета Станиславова

Прозрачните води на тревненската река отдавна са измили кървавите следи на въстаническите дружини. Ехото от пушечните изстрели и виковете на въстаниците са се удряли в причудливите форми на планината. Манастирът „Свети Арахангел Михаил” е легнал върху възлестите й длани.

Мълчи унесен в спомени за отминали битки. Отдалеч ме посреща строгият поглед на кръста. Бавно тръгвам към църквата. Знаех че стените й още носят белези от куршуми.

Вървя замислена, а имам чувството, че зад гърба си долавям бързи стъпки, чувам напрегнати гласове… Появили се изневиделица, наоколо се тълпят хора във въстанически дрехи. Прииждат, събират се на групи, бързат…

Сред тях забелязвам Бачо Киро - учителя, смелия, непреклонния бунтар, духовния баща на четата, мъдрия предводител. Неговото име много често ще повтарят въстаниците.

В най-решителните часове от боя ще блесне острият му ум, големият му талант на водач, който ще е непрестанно сред другарите си на позициите…

И докато чакат да дойде помощ от дряновските четници, той, без да знае, че турците вече са осуетили тяхното въставане, ще им говори. Ще вдъхва вяра, надежда и сила в уморените им души и ранените им тела…

Иска ми се да ги предупредя бързо да се изтеглят и да се скрият в гъстите гори на Балкана, защото турската войска и башибозуците са на път да ги обкръжат откъм Сини вир. Да им кажа да не се доверяват, когато чуят глас, който призовава поименно някои от въстаниците да излязат. Това ще е гласът на турчина Мастен от с. Емен.

Безсърдечният главатар на Втора дунавска армия Фазъл паша ще ги нападне със своите табори и конница и ще ги обстрелва с артилерия, докато не ги унищожи. Куршуми като град ще засипят манастирските стени и сгради, а канонадата на оръдията ще оглася дълго цялата околност.

Напразно ще се надяват на помощ. Всичките им другари са заловени. Скоро и манастирът ще се превърне в огнено кълбо. Зидовете ще бъдат пробити от тежките топовни изстрели. Дори и внезапно извилата се буря, искрица надежда за въстаниците, няма да помогне. Особено след трагедията, която ще се разиграе зад манастирските стени.

Тя започва по обяд на четвъртия ден, когато чуват вика на пратеник. „Бе, братя, знайте, че и аз съм българин, нося ви писмо, пуснете ме да дойда при вас!” Помислили че носи дългоочакваната вест и го пуснали. Това бил горнооряховският четник Тодор Генчев.

При влизането си в игуменската стая, където поп Харитон и поп Гавраил правели фишеци, младият въстаник опитал да скрие цигарата си от уважение към войводата, но за нещастие я изпуснал и тя възпламенила барута. Зловещият тътен шокирал всички в манастира, а войводата поп Харитон бил ослепен. Наложило се да изберат нов - Петър Пармаков.

„Другари, - обърнал се той към тях - ние сме затворени в тая света обител, ние сме заобиколени от неприятелска войска, от черкези и башибозуци, но има ли от що да се боим? Що може да ни плаши? Смъртта ли? Но кой не е умрял? Има ли по-голяма радост от тази - да умрем за свободата на Отечеството? Хиляди борци и герои в историята с радост и песни са умирали, когато е ударил часът да извоюват свобода и човешки правдини.”

Жестоките престрелки с турците продължили до късно вечерта.

На сутринта на петия ден въстаниците разбрали, че игуменът на манастира Пахомий, най-уважаваният от четниците човек, в желанието си да потърси начин да спаси светата обител от унищожение, го е напуснал през нощта.

Постъпката му смутила защитниците, породила у тях съмнения, най-различни догадки и слухове. Тогава Бачо Киро, за да им вдъхне кураж, им казал: „Братя, потомството ще си спомни за нас, борците, ще запише със светли букви нашите имена в историята, ще пророни сълзи за нас, падналите в неравната борба.”

Засвирили тръби - сигнал за отбой. Настъпило затишие. Турският военачалник принудил дряновските чорбаджии да напишат писмо до четниците с ултиматум да се предадат.

Дори сам той им пише като ги заплашва, че „няма да мине много време, когато манастирът ще бъде превърнат на прах и пепел”.

Отговорът на въстаниците ни показва колко силно мотивирани, осъзнати и интелигентни са били те: „Пашо, от твоето писмо нищо друго не узнахме, освен това, че ни съветвате да се предадем. Вие се отнасяте не като към въстаници, които са нарамили пушки, за да се бият за правата на своя народ, а като към разбойници, избягали от затворите и ни обещавате царска милост. Вие не ни питате в писмото си защо сме се вдигнали на оръжие против правителството на султана и какво искаме. (…) Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се повдигнали не против мирното население. Не, ние искаме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стане това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце. Ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.”

Дългоочакваната помощ така и не идва. Въпреки това останалите живи четници продължават да се сражават срещу 5000 души редовна войска и 6000 башибозуци и черкези, които преминали в яростно настъпление. Оръдията разрушили манастирската ограда и сградите на манастира. Лумнал и пожар.

Разбрали какъв ще бъде краят, Бачо Киро и Петър Пармаков решават да изведат дружината от обръча. Но напускайки горящата обител те поемат в погрешна посока - натам, където е съсредоточена най-силната част от турската войска.

Преди да тръгнат към Балкана, поп Харитон се прощава със своите четници: „Юнаци мои! - казва им той, - не като баби, но като лъвове се излезте от тая пещ и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра както си мога!”.

Те го завели до входа на манастира и тръгнали да се спасяват. Войводата загинал на място, с оръжие в ръка.

При опита за бягство към Балкана, след гърмежите, виковете и звъна на желязо изведнъж настава тишина. Петър Пармаков, военният стратег, който е бил най-отпред и е окуражавал четниците до последно, пада убит.

По сведение на свещеник Франгов „падна най-геройски убит от неприятелски куршум в сражението при манастирското лозе на 7 срещу 8 май за отечествената свобода!”

Настъпила сутринта на 8 май 1876 година - деветият ден на неравната битка. Съдбовното време. Манастирът е сринат. Турците нахлуват в него и доубиват ранените въстаници. Обезобразените им тела дълго висят окачени по близките дървета и разпръснати из околността…

От 193 въстаници дошли от Бяла Черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Голямо Яларе, Ветренци и от други места, се спасяват само 45. Бачо Киро е един от тях. Той успява да стигне до Бяла Черква, но е предаден, осъден на смърт и обесен в Търново.

Дълго време след битката костите на загиналите са оставени да се белеят, без да посмее някой да ги прибере. Чак до идването на международната комисия за разследване на турските зверства в лицето на американския консул в Цариград Скайлър, княз Церетелев, кореспондента на „Дейли Нюз” Макгахан и други.

Описаните от тази комисия ужаси на турските зверства, изиграват голяма роля за решителната намеса на Русия и обявяването на освободителната война.

Потресаващо е написаното от игумена-беглец Пахомий за нечовешките издевателства и гаврата на башибозуците с манастирските светини:

„След деветдневната блокада, когато турците превзеха Дряновския манастир, събориха и разкопаха всичко, търсейки скрити пари. Накрая ограбиха всички манастирски и черковни реликви, за да ги продават на българското население, та да вземат поне от тях някакви пари. Моята майка, ходела по двора и им викала, но след като започнала да ги замерва с камъни, Фазлъ паша заповядал на черкезите да я заколят. След нея изклали и всичките калугери на двора. Опустошиха всичко в манастира и най-после се върнаха в Дряново. Черкезите бяха облекли свещенически одежди, размахваха кадилници, виеха като кучета и поругаваха всичко.”

Сега костите на въстаниците лежат спокойно под белия мрамор и мога само да положа своето дълбоко преклонение пред тях.

Отдалечавам се, но гласовете им ме догонват и могъщо кънтят в душата ми: „Ние сме решени да мрем и ще запазим клетвата си!”

ПП: Тази година не бе подобаващо отбелязана годишнината от избухването на Априлското въстание. Средствата за масова информация бяха заети с подкрепата за Украйна и не обърнаха особено внимание на знайните и незнайни български мъченици, отдали живота си за освобождението на Отечеството.

Защо пренебрегваме фактите, свързани с нашата многострадална история? Оставаме в дълг към забравените ни национални герои. Това е голям грях, който рано или късно предстои да изкупим.