Виолета Станиславова

Славна и мрачна била епохата на турското робство. Епоха, в която нуждата да се запази жив българският дух била от съдбоносно значение.

Столетия наред над поробената българска земя се носели писъците на жените, в тъмнината се чували глухите закани на мъжете, жалното хленчене на децата. И като ято, обречено на смърт, се издигали те до небето, удряли се в небесния купол и отново се връщали в хората.

И все пак… Бледа светлина прониквала в сърцата им. Светлината на надеждата, на вярата. Вярата. Тя е като свежа струйка изворна вода. А извори на вяра били манастирите. От тях пиел човекът, кога жажда пресушавала душата му.

Там, в скромните манастирски обители, сред изваяни от народния гений камъни, сред украса от орехова дърворезба, сред смълчани, покрити с живописни багри стени, устните шепнели горещи молитви, погледите се отправяли с молба и надежда към бледите образи на светците от иконите…

„Скъпи за нас са българските манастири, почетни останки от твърдините, в които се е запазил жив българският народен дух, много време скрижали на отцовски завет и гнезда, из които са изхвръкнали орлетата ­ възвестили зората на българското пробуждане” ­ пише народният поет Иван Вазов.

И наистина. По време на царуването на прославените български царе Борис, Симеон и Петър, и особено по време на царуването на Асеновци, манастирите се увеличили дотолкова, че цялата околност на София, и не само около нея, била осеяна с тях.

Около XIV век, на всяко удобно за манастир място, се намирали вече поселили се монаси. И сякаш са улавяли със сетивата си глухия тътен на страшно предчувствие. Предчувствие за физическа и духовна гибел.

И по се вдъхновявали горещите и неуморни ръце на строителите. По-сръчни ставали пръстите им. По-звънки песните им. По-светли душите им. Иначе с какво ще си обясним онова бясно настървение, с което в навечерието на турското робство, строели нови и укрепвали стари крепости, черкви и манастири.

„В турско време, без разрешение на властите, некой път и от султана, българите не са могли да строят черкви. Бистричани се явили при валията Осман паша в София, да го молят за „изинь” (позволение) да си построят нова черква. Защото му возили въглища и желязна руда, той дал исканото разрешение, но намерил за уместно да им даде и тоя съвет: „гледайте твърде да не бие в очи на турците ­ и те (бистричани) намислили да почернят керемидите със сажди, за да не изглежда черквата нова”. Така пише в своите археологически и исторически бележки от 1905 г. Васил Атанасов.

Дали ги почерняли със сажди, дали ги вкопавали в земята, все едно. Българинът е имал нужда от тях. Природният инстинкт за самосъхранение му го е подсказвал. От тишината на манастирите е имал нужда той. И от тяхната сигурност. Затова ги е търсил. Затова ги е строил. И пазил.

И както няма случайност в природата, така не е случаен и фактът, че някога в село Бистрица е имало три манастира. И не е случайно, че единият от тях ­ „Свети Георги”, е бил главен манастир на цялата тогавашна Мала Света гора, за която още Иречек споменава в историята си.

Богат край бил някога бистришкият. Железни руди и въглища извозвали от рудниците неговите жители, а Бистришката река била златоносна. Пълни каруци често кръстосвали изровените пътища. Алчността накарала турците бързо да се заселят по тези места, за да ползват богатствата им.

При превземането на София в 1382 г. от турците, пострадал и манастирът „Свети Георги”. Ала нуждата от духовна крепост накарала местното население през XVIII век да построи на мястото на оброчището малка черквичка със сламен покрив, вкопана в земята.

В края на XIV век, след унищожаването на втория манастир ­ „Света Петка” ­ построен някога до старата римска крепост в местността Калугерови ливади ­ също била изградена в земята черквичка, на която в зидовете й, по предание, се разказва, че били скрити книги от старо време.

Третият манастир ­ „Свети Петър” се намирал в местността Малидол, но в края на XIV век турците разрушили и него. Мястото станало оброчище.

Земята ревниво скътала в скута си отломките от миналото и замряла в очакване. Времето скрило и последните останки от някогашните манастири. Само тук-там стърчал самотно забравен камък или странен кръст. А групата от вековни дъбове в местността Малидол дълго напомняла за съществуването на някогашния манастир „Свети Петър”. Но под пластовете на човешката памет лежал жив и безмълвен споменът…

И се сбъднала мечтата на великия български патриот Георги Сава Раковски, който още през по миналия век е търсил онзи „мъдрий любител, който да открие многогодишно покривало, гдето наша древност отдавна гние”.

След Освобождението от турско робство, през 1879 г., на мястото на някогашния манастир „Свети Георги” дошли майстори дебърчани ­ строители и зографи, за да преустроят малката дървена черквичка в голям храм.

През 1951 г. на мястото на манастира „Света Петка” издигнали днешната черква „Свети Илия”, осветена през 1956 г. Върху основите на стария храм „Свети Петър” през 1948 г. построили нов, кръстен на името на светиите Йоаким и Анна.

Българските манастири от някогашната Софийска Мала Света гора не само са съхранители на древни културни ценности.

Наред с крепостите разположени по склоновете на Витоша, Стара планина, Плана, Лозен, Голо бърдо, те са успели да запазят за нас онази древна слава на българското самобитно изобразително изкуство, на българската писменост и народно творчество, на българския дух, която веднъж запалила през вековете искрата на родолюбието, щедро ще дарява светлина и на бъдещите поколения.