ДАМАСКИНАРЯТ
Вратата на килията се отвори. Пламъкът на свещта се огъна. За миг сякаш се отдели от тялото си. Озари бледото лице на мъж, наведен над книжата. Влезлият сведе глава. Тихо забърза към масата. Остави подноса. На вратата спря.
- Простете за безпокойството, отче Йосифе, ала една мисъл ме кара да ви заговоря. Да помоля за нещо…
Монахът остави перото и вдигна глава.
- Какво има, брате Никифоре?
- Отче, - запъна се Никифор, - позволете и аз като Янкул, поп Тодор и монах Роман да препиша ръкописа, който завършихте преди няколко дена. Бива ли?
Радостно пламъче, дошло някъде от дълбините на душата, заигра в очите на Йосиф Брадати, но той бързо го овладя.
- Бива - рече.
Вратата едва чуто се затвори. Стъпките се отдалечиха. В килията нахлу тишина. Само перото продължи безмълвно прекъснатата мисъл: „И така… Християнин християнин да слуша. Ако ние, християните, не се трепeхме досега, Бог не би ни предал в агарянските ръце да ни досаждат, да ни бият и да нямаме спокойствие. Много блага от Бога щяхме да имаме. Но ние сами на себе си носим мъчения и злобата, и предателството, погубиха царството ни…” Отдолу сложи подпис „Аз, Йосиф, непотребни ни Богу, ни человеку”.
Дамаскинарят обърна и последния лист. Кой подред е този ръкопис от седемнайсет години насам? Как бързо отлетя времето на учението му в Пловдив и ходенето му до Атон.
Времето на изучаването на гръцкия език и написването на първия му дамаскин. Времето на първото му идване в Рилския манастир и на обиколките му в Оризаре, Враца, Самоков, Хрелово, Габрово, Видин, Свищов…
Времето на пълните с мисъл нощи. Времето на радостта и скръбта му. На плача и самотата му. Колко разумно Бог е разпределил времената на живота. Отредил е за всичко и за всички време. И той има свое мъничко, но необходимо време. Частица от голямото, вечното…
Надигна се. Огледа още веднъж неугледния вид на ръкописа. Спря поглед на страниците без главни букви, с чести задрасквания, с неравен почерк.
Свещта изпращя и сянката му върху стената се заклати. Монахът се прекръсти и коленичи. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му и удари манастирската тишина…
Стоя дълго неподвижен. После се захвана да приготвя огнището. „Бедни идваме на този свят - мислеше, - бедни, самотни и гладни. Но не само от глад за хляб и жажда за вода страдат хората. Не! Стократно по-силно страдат от глад за поучителни слова. От жажда за подкрепа срещу мъките, на които е подложена християнската му душа…”
Остави дърва в огнището и отново взе перото. „И нека се молим на Бога за всички ония наши братя, които са разселени по чужди земи и ни църква виждат, ни изповед знаят, ни поучения слушат и така от глад душите им умират. Заради такива, когато помисля, от жал сърцето ми се свива.”
Монахът покри лице с длани. О, достатъчни ли са неговите слова и молитви, жития и дамаскини? Ще вдъхнат ли те твърдост у българина? Ще му помогнат ли да защити своята вяра? Народност?
И се откъсна от сърцето му зов: „Стойте крепко и непоколебимо, братя! Търпете и не се бойте от противниците на нашата вяра. Стойте крепко, за добро дело Божие!”
Последните думи изказа гласно и сякаш като с нож те прорязаха тишината. Йосиф се стресна и стана. Дълго се разхожда с невиждащи очи. Колко много грижи му създадоха мислите за онези българи, които на име се назовават християни, а дружат с агаряните и изпълняват техните обичаи и закони.
Но има и нещо още по-страшно. Те са за своите братя по-люти мъчители, отколкото турците. На тях не могат да помогнат нито поученията му, нито словата му, нито Оризарския му сборник, нито сборниците му с нравоучения, съдържащи трийсет и петте му слова.
И колкото и да му бе тежко, трябваше да ги изостави и да обърне поглед към тези, които все още могат да се спасят. Защото онзи, който има твърда вяра никое чуждо неверие не може зло да му стори и на душата, и на тялото.
Монахът коленичи отново. Мъка бе напълнила сърцето му. Влага бе избликнала в очите му. „О, каква полза от слънцето, ясно сияещо, когато поради печал за вас, то помрачава очите ми? Вие сте моята радост и веселие, вие сте светлина в очите ми. Когато виждам вашето поправяне, тогава се изпълва моята душа с радост…”.
Устните му още дълго време шепнеха молитви. Навън виеше вятърът. Вътре - страданието. Гръм се чу. В килията въздухът се раздвижи и сянката на монаха полетя безпомощна. Свещта угасна.
Светкавици разцепваха небето и земята. Йосиф лежеше неподвижен. Със затворени очи. Стъпки ли чу? Гласове ли? На кого? Живите са заспали. Мъртвите са безмълвни… Сънят легна до него…
Сутринта стана много рано. Напълни торбата с дамаскини и излезе от манастира. Слънцето още не беше изгряло. Пътят лежеше пред него. Постоя миг-два. Тръгна. След него оставаха следи. Следи, към безсмъртието.
