Продрум Димов

Така почувствах любопитните, но твърде драматични преживявания в страни от огромния латиноезичен полуконтинент, споделени с удивително откровение и чистосърдечност от Таня Глухчева в интересния й своеобразен роман “Да пътуваш в петък 13-и”. Изданието беше предложено съвсем наскоро на читателите от столичното издателство “Книги за всички” ЕООД.

За живота в Латинска Америка българският читател знае навярно много неща и има изградена известна представа от произведенията на Матвей Вълев, Светослав Минков, Иван Арежентински, Никола Инджов, Румен Стоянов и други, пребивавали в по-далечното и близко минало в тази част на южното ни кълбо. И всеки е отразил атмосферата на тамошната действителност през призмата на своите разбирания, интереси и творчески възможности.

В случая това дебютно заглавие на Таня Глухчева ни впечатлява с неудържимата любознателност и неукротимия стремеж да се докосне и навлезе в психологическите и нравствени дълбини на днешната все още недостатъчно позната латиноамериканска действителност.

А за това й помага завидната обща култура, владеенето на английски и испански език, вродената находчивост и съобразителност - качества, които помагат да се ориентира своевременно и не-забавно, за да се измъкне сполучливо и от най-рисковите ситуации, които й предлага днешното тамошно нелицеприятно битие.

И за да удовлетвори ненаситните си интереси, подчинява своето пътуване и на опознаването на португалски език, поради което започва жадувания туристически маршрут с Бразилия, където в Университета на Сао Паоло слага началото на обучението си по езика на Христофор Колумб.

Занятията в студентските аудитории тя умело съчетава с намерението да усети динамичния пулс на града, което скоро е огорчено от върлуващата безнаказана и необуздаема престъпност в онова дълбоко разслоено социално неравенство.

Там разходката, даже и с такси, не е лишена от несигурност и непредсказуеми опасни последици. Но младата българка, жадна за екзотика и полезни житейски приключения, трябва да прибавя всеки миг нещо ново и неизвестно към своята душевност, не се страхува.

Принудена е да се движи в спортен екип, със стари маратонки и евтин анцуг, за да не става примамка за крадците, които дебнат своите жертви по улиците.

Самата авторка обаче не се учудва на гледката, която наистина е стряскаща. “Бразилия - пише тя, не се различаваше от други посетени от мен места, дори тук бездомниците са в пъти повече и гледката от таксито беше потресаваща.”

Изумлението прехвърля всякакви граници, като вижда как улиците се заливат от безпомощни наркомани и безделници. А тя направо е ужасена, като чува жестоката присъда на придружаващия шофьор - “Всички бедни трябва да бъдат избити до крак!” Коментарът е излишен.

В същото време е възмутена и от властващото невежество, неуважението към духовните ценности, поддържано съзнателно от управляващите върхушки.

Авторката, недоучила езика на голямата страна, търси отдушник в съседна Аржентина, където не по-малко я разочарова незаслуженото пренебрежение към паметници на културата и духовната съкровищница на страната.

Стъпвайки на аржентинска земя, младата българка вероятно е заживяла с нагласата, че ще си поеме солук от крещящата бразилска социална несправедливост и досадните еснафски разбирания с елементарни хазяйки и ограничени събеседници. Но не би. Още с пристигането си, мигновено й хрумва да отскочи за един ден до Уругвай, за да озапти напиращата в гърдите й нетърпеливост да вкуси и от атмосферата на тази далечна страна.

За отбелязване е, както обяснява и тя, че посещението й в Аржентина и в Чили е продиктувано от настойчива покана на нейния голям приятел - чилиеца Тоньо Кабесес, с когото я свързват детските й години от Канада, където е пребивавало семейството й преди години.

А съдбата на Тоньо е повече от трогателна. Още по време на цветущата си младост в родината, той е увлечен в левите идеи и непосредствено след кървавия преврат в Чили през септември 1973г. организиран от ЦРУ на САЩ, за да дойде на власт окървавеният марионетен ген. Пиночет е арестуван.

Избити са хиляди патриоти, други хиляди са хвърлени и изтезавани в затворите, затова че са привърженици на сваления законно избран президент Салвадор Алиенде.

Сред последните, както споменах, попада и канадският приятел на авторката, окован зад решетките, за да изплаща “греховете си” за комунистическите убеждения.

В своето художествено-документално повествование младата писателка разкрива с неукротими симпатии образа на Тоньо Кабесес - носител на поведение с високи нравствени, много човешки измерения. След измъкването си от чилийските тъмни зандани той намира своето спасение в Канада.

И оттам той не престава да помага на близките си в родината си. И с пристигането на Таня, постоянно изпраща пари за посрещане на разходите по нейното пребиваване.

Цялостният сценарий по престоя на далечната гостенка е грижливо разработен от любезния й приятел в Канада, но за съжаление реализацията му е поверена на посредствени и зле възпитани домакини, уж всички близки роднини на сценариста.

И от този момент авторката ни въвежда в сърцевината на своето увлекателно произведение, което е заселено с една галерия от твърде разнообразни действащи лица.

Първите събеседници на ревностната пътешественичка се оказват Пас - полусестра на Тоньо и нейният втори съпруг Марсело - виден полицейски шеф. Те я посрещат под аржентинско небе, където не се задържат много и продължават за Чили.

Програмата предвижда основното гостуване да протече в малкото провинциално градче Санта Барбара, където новопристигналата в началото се радва на едно привидно ласкаво, но се оказва лицемерно гостоприемство. Още в следващите дни постепенно се изпарява първоначалната учтивост и никой от новите й сподвижници не може да избяга от себе си, показвайки своята естествена нравствена същност.

Междувременно нахлува пандемията, която хвърля в тревога света, коронавирусът коси безпощадно хиляди и изпраща мнозина на оня свят. Затварят се граници, ограничава се всяко движение и събиране на хора, заставени да се движат с маски и да не напускат домовете си.

Тази ненадейна напаст обърква всякакви туристически и творчески планове на младата гостенка, която обмисля всевъзможни планове за оползотворяване на времето си и в тази разнородна и не особено лицеприятна среда, лишена от постоянна интернет връзка с родители и близки, които се безпокоят вече за нея, изчезнала сякаш безследно.

А обстановката, в която попада, е доста потискаща, наситена с глупава подозрителност и неочаквана мнителност. Особено много я притесняват духовната ограниченост и битовият примитивизъм на семейното обкръжение.

Твърде странни й се виждат вродените местни битови традиции, католишки обичаи и нрави, които съществено се различават от манталитета на европееца. Да не говорим за прекомерната религиозност, която не може така лесно да приеме младата европейка.

Но така или иначе, трябва да се приспособява, държи се прилично, интелигентно, отнасяйки се с привидно уважение към съществуващата битова философия на съвременния латиноамериканец.

В процеса на разгъването на своя интригуващ разказ авторката ни впечатлява с изключително чувствителните си сетива, които улавят и най-трудно уловимите детайли от поведението на странното ново обкръжение.

Неведнъж е обект на недоверие в приемното семейство, но тя от позициите на истински психолог и сърцевед, разгадава всяка мисъл на домакините, някои от които често се отпускат и злословят по неин адрес.

А това не може да не я огорчава, но тя по никакъв повод не реагира на незаслуженото нараняване. И за да не гледат на нежеланата пришълка като на търтей, който подкопава незавидното им оскъдно препитание, не предявява никакви претенции към предлаганата храна и скромна битова обстановка. Нещо повече - винаги се старае да се включва в разнообразната домакинска работа: чисти, пере, готви, сервира на масата ястия и напитки.

И тази завидна акуратност, обаче не я спасява от скрити, а често и от открити злобни недомлъвки и обиди. Винаги изрядна, тя е обект на недопустим прицел. И както се изповядва изпадналата в беда българка, тон за това недостойно отношение в къщата дава Пас - съпругата на Марсело. Словесната характеристика на авторката разкрива нейния сложен и противоречив образ.

Възрастна бездетна медицинска сестра, с повреден слух, непрестанно лицемери, но свири първа цигулка в семейството. А когато усеща, че в отношения - между съпруга й и младата красива гостенка просветват светулки на нежни взаимни симпатии, тя едва ли не се вбесява от необуздаема ревност.

Между двамата наистина се е прокрадвал полъх от светла топлина, но българската квартирантка проявява непоклатима сдържаност, макар че не остава безразлична към чувствата на влюбения възрастен мъж.

Винаги намира сили в себе си да не афишира открито каквато и да е интимна благоразположеност. В случайни срещи, разговори, преследвани от постоянно дебнещите очи на ревнивата съпруга, на масата избягват да разменят даже и по един нелегален поглед. От тази тягостна ситуация ги е спасявало само краткото интернетно общуване, което също е било дискриминирано и задушавано.

Не по-малко проблеми в това семейство е създавала и мащехата на Пас - Мончита, която ни изумява не само с духовната си ограниченост, каквато е проявявала и нещастната й дъщеря, но и с невероятното си скъперничество, последица от безконечната беднотия и мизерия, в които не престава да се гърчи и днес ограбваното от хищния капитал онеправдано чилийско общество.

Не по-различна е участта и на другите народи в страните на юг от Панамския канал. Недоимъкът подлага на недопустими низост и падение човека. Авторката, наблюдавайки отблизо и анализирайки жалния хал на днешния латиноамериканец, илюстрира своето съчувствие и състрадание към обикновените хорица там само с някои доста фрапиращи примери.

В стремежа си да свързват по някакъв начин двата края обитателите на социалното дъно са принудени да съжителстват с немалко житейски лишения.

За да има да се сложи нещо на софрата, Мончита прибягва до какви ли не унизителни икономии в къщи. От такива съображения банята не може да се ползва повече от 10 минути, а младата българка често е упреквана, че си позволява да хаби толкова много ток с редовното зареждане на мобилния си телефон. Да не говорим за пускането на вода в тоалетната само след многократно ползване. Унижение, което не може да не озадачи всеки средностатистически наш съотечественик.

Пребивавайки, продължително арестувана от злокобния вирус, авторката оползотворява времето си в писането на тези страници, но успява с компания да се измъкне от оковите на Санта Барбара, за да угоди на любопитството, което я отвежда до индианско селище, разположено в подножието на Андите.

Това й дава възможност да се запознае отблизо и докосне, макар и за малко, до бита и нравите на това коренно население, при което расовата сегрегация все още не е напълно преодоляна, както е и в прехвалената Страна на неограничените възможности.

Въпреки наложените драконовски ограничения от коронавируса, Таня Глухчева използва всяка възможност, за да се добере, доколкото е възможно, разбира се, не само до нравите, културата, но и до социално-икономическото положение на нашите съвременници там, като не остава безразлична и към техните политически възгледи.

И остава страшно неприятно изненадана, когато е предупредена да не споменава пред никого, че е с комунистически убеждения, защото някой ден може да осъмне в затвора.

“Демокрацията”, която подари Вашингтон на чилийския народ чрез окървавения превратаджия, ген. Пиночет, и сега продължава да внася страх и несигурност сред хората.

Това, разбира се, както отбелязва и авторката, не пречи на близкия сродник на семейството, Габриел, да превъзнася до небесата жестокия диктатор, който бил направил толкова много за Чили, докато Салвадор Алиенде нищо добро не бил сторил за своите сънародници. Коментарът в случая е излишен.

В своите доста парливи страници писателката не остава чужда и за съдбата на чилийската жена, която върши всичко у дома, докато мъжете клечат пред телевизорите, за да не пропуснат поредния епизод от сладникавите телесериали, използвани постоянно от властта, за да бъде отвличано вниманието на зрителите от тежките социално-икономически и морални проблеми на времето.

В този искрено написан роман, поднесен на читателите под формата на дневник, Таня Глухчева наистина е успяла да ни покаже отблизо социално-икономическия и нравствен облик на днешна Латинска Америка.

А това е постигнато похватно чрез умелото изграждане на цялостната образна система и целесъобразното втъкаване в казаната на произведението на подходяща авторска и речева характеристика.

Разказът е изискан в стилно-езиково отношение, за което немалко заслуга се пада и на използвания художествено-естетически инструментариум, към който авторката е подходила определено професионално като литературен творец.

Ето защо намирам това дебютно заглавие на Таня Глухчева като много потребно четиво за днешния ни читател.

3 октомври 2022 г.